Джоди Пико
Споделен живот (34)

Сара
2002г.

Кейт среща Тейлър Амброуз един ден, когато седят един до друг, прикачени към системи.

— За какво си тук? — пита тя и аз незабавно вдигам поглед от книгата си, защото за всички тези години, през които Кейт е подлагана на лечение като външен пациент, не си спомням някога да е подхващала разговор.

Момчето, с което говори, не е много по-голямо от нея, изглежда на шестнайсет. Тя е на четиринайсет. Той има закачливи кафяви очи и носи шапка на „Бруинс“ на плешивата си глава.

— Заради безплатните коктейли — отговаря и трапчинките на бузите му стават по-дълбоки.

Кейт се ухилва.

— Улучили сме промоцията — допълва тя закачката му и поглежда към торбичката с плателети, които се вливат в нея.

— Аз съм Тейлър — подава й ръка. — Остра миелоцитна левкемия.

— Кейт. Остра промиелоцитна левкемия.

Той подсвирква и вдига вежди.

— Ооо! Значи си от рядко срещаните.

Кейт отмята настрана късо подстриганата си коса.

— Не сме ли всички такива?

Гледам я изумена. Коя е тази флиртаджийка и какво е направила с малкото ми момиченце?

— Плателети — отбелязва той, поглеждайки етикета на торбичката й. — В ремисия ли си?

— Поне за днес — Кейт поглежда към неговата стойка, издайническата черна торбичка, която покрива цитоксана. — Химиотерапия?

— Да. Поне за днес. И така, Кейт… — подема Тейлър. Тънък и дългокрак е, като незавършило растежа си кутре, както често се случва с шестнайсетгодишните — големи колене, дебели пръсти и все още неоформени скули. Когато скръства ръце, мускулите се издуват. Осъзнавам, че го прави нарочно, и навеждам глава, за да прикрия усмивката си.

— Какво правиш, когато не си в болница „Провидънс“?

Тя се замисля, а после бавна усмивка я озарява отвътре навън.

— Чакам да се случи нещо, което да ме накара да се върна.

Тейлър се разсмива на глас.

— Някой път може да почакаме заедно — предлага й и подава опаковка от марля. — Ще ми дадеш ли телефона си?

Кейт записва номера точно когато системата на Тейлър започва да пиука. Сестрата идва и сваля тръбата.

— Готов си, Тейлър — осведомява го. — Кой ще те закара?

— Чакат ме долу. Всичко е уредено. — Става от стола с мека тапицерия бавно, почти немощно — първото напомняне, че с Кейт не са водили обикновен безгрижен разговор. Пъхва в джоба си листчето с телефонния ни номер. — Ще ти се обадя, Кейт.

Момчето излиза, Кейт драматично изпуска въздуха от дробовете си и обръща глава след него.

— О, Боже! — прошепва задъхано. — Страхотен е.

Сестрата, която проверява системата й, се ухилва.

— И още как, скъпа. Само да бях трийсет години по-млада…

Кейт се обръща развълнувана към мен:

— Смяташ ли, че ще ми се обади?

— Може би — отвръщам.

— Къде мислиш, че ще отидем?

Сещам се за Брайън, който винаги е твърдял, че Кейт може да ходи по срещи… щом навърши четирийсет.

— Едно по едно, става ли? — предлагам. Но вътрешно танцувам от щастие.

Арсеникът, който отвежда Кейт в ремисия, оказва чудодейното си въздействие, като я изтощава. Тейлър Амброуз, наркотик от съвсем различен вид, оказва своето чудодейно въздействие, като я възстановява. Това се превръща в навик: когато телефонът иззвъни в седем часа вечерта, Кейт скача от масата за вечеря и се скрива в един шкаф с безжичния телефон в ръка. Ние, останалите, раздигаме масата, отиваме в дневната, а по-късно се приготвяме за лягане, като през цялото време чуваме кикот и шепот, а после Кейт излиза от пашкула си, изчервена и грейнала. Първата любов танцува като колибри в пулса на гърлото й. Всеки път, когато се случи, не мога да откъсна поглед от нея. Не защото е толкова красива, макар да е вярно, а защото никога не съм си позволявала да повярвам, че ще я видя пораснала.

Една вечер влизам след нея в банята. Току-що приключила един от маратонните си телефонни разговори, Кейт се взира в отражението си в огледалото, свива устни и извива вежди в съблазнителни изражения. Ръката й се вдига към късо подстриганата й коса — след химиотерапията така и не порасна чуплива, а само на гъсти прави кичури, които тя обикновено укротява с пяна за коса, за да изглеждат рошави. Разтваря дланта си, сякаш все още очаква да види как косата й пада.

— Какво си мислиш, че вижда, когато ме поглежда? — пита Кейт.

Заставам зад нея. Тя не е детето, мой огледален образ — това е Джес, — и все пак, когато застанем една до друга, със сигурност има прилики — не във формата на устата, а в начина, по който я държим, в решителността в очите ни.

— Мисля, че вижда момиче, което знае какво е преживяло — отговарям честно.

— Влязох в интернет и прочетох за острата миелоцитна левкемия — казва тя. — Неговата левкемия има висок процент на лечимост — обръща се към мен: — Когато се вълнуваш повече дали някой друг ще оживее, отколкото дали ще оживееш самият ти… това любов ли е?

Неочаквано усещам, че ми е трудно да прокарам отговор през тунела на гърлото си.

— Точно така.

Кейт пуска кранчетата на чешмата и измива лицето си с течен сапун. Подавам й кърпа и докато я сваля, тя казва:

— Ще се случи нещо лошо.

Незабавно заставам нащрек и я поглеждам внимателно за издайнически признаци.

— Какво има?

— Нищо. Но винаги става така. Когато в живота ми се появи нещо толкова хубаво като Тейлър, трябва да си платя за него.

— Най-голямата глупост, която съм чувала някога — изричам по навик, но в думите ми има и истина. Всеки, който вярва, че хората контролират това, което им поднася животът, трябва да прекара поне няколко часа на мястото на дете с левкемия. Или на майка му. — Може пък най-после този модел започва да се прекъсва — отбелязвам.

След три дни при рутинно преброяване на кръвните телца хематологът ни съобщава, че броят на промиелоцитите на Кейт отново спада — първото хлъзване по стръмния склон на релапса.

Никога не съм подслушвала, поне не нарочно, до вечерта, в която Кейт се връща от първата си среща с Тейлър. Ходили са на кино. Тя се промъква на пръсти в стаята си и сяда на леглото на Ана.

— Будна ли си? — пита.

Ана се обръща към нея и простенва.

— Вече съм — сънят се смъква от нея като шал, падащ на земята. — Как мина?

— Ауу! — отвръща Кейт и се разсмива. — Аууу!

— В какъв смисъл „ауу“? „Ауу“ като близане на езици?

— Отвратителна си — прошепва Кейт, но в гласа й трепти усмивка. — Ама той наистина се целува страхотно — оставя думите си да увиснат като рибар, който си играе с рибата.

— Разкарай се! — гласът на Ана звучи ликуващо. — И така, как беше?

— Струваше ми се, че летя — отвръща Кейт. — Обзалагам се, че и той се е почувствал така.

— Не разбирам какво общо има летенето с някой, който се плюнчи отгоре ти.

— Боже Господи, Ана, не е като да се изплюе в лицето ти.

— Какъв вкус има Тейлър?

— На пуканки — разсмива се Кейт. — И на момче.

— Откъде знаеше какво да правиш?

— Не знаех. Просто се случи. Така, както ти играеш хокей.

Това най-после прозвучава логично на Ана.

— Е, да — съгласява се тя, — наистина се чувствам страхотно, когато го правя.

— И представа си нямаш — въздъхва Кейт.

Чувам шумоленето на движение; представям си я как се съблича. Чудя се дали някъде другаде и Тейлър не си представя същото.

Удар по възглавницата, дръпване на завивката назад, шумолене на чаршафи, Кейт се пъха в леглото и се обръща на една страна.

— Ана?

— Хмм?

— Той има белези на дланите си, от отхвърляне на органа — промърморва Кейт. — Усетих ги, докато се държахме за ръце.

— Гадно ли беше?

— Не — отговаря Кейт. — Почувствах се така, сякаш си подхождаме.

Отначало не успявам да накарам Кейт да се съгласи да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки. Тя отказва, защото не иска да я хоспитализират за химиотерапия, не иска през следващите шест седмици да стои в изолатор, след като може да ходи на срещи с Тейлър Амброуз.

— Става въпрос за живота ти — изтъквам й, а тя ме поглежда така, сякаш съм луда.

— Именно — натъртва.

Накрая постигаме компромис. Екипът от онкологията се съгласява да позволи на Кейт да започне химиотерапията си като приходящ пациент в подготовка за трансплантацията от Ана. У дома тя се съгласява да носи маска. При първите признаци за спад на кръвните телца ще я хоспитализират. Лекарите не са доволни, боят се, че това ще повлияе на процедурата, но също като мен разбират, че Кейт е достигнала възрастта, когато има право да се пазари за съгласието си.

Оказва се, че тревогата от раздялата е напразна, защото Тейлър идва за първата процедура на Кейт като приходящ пациент.

— Какво правиш тук?

— Изглежда, не мога да стоя настрана — шегува се. — Здравейте, госпожо Фиццжералд — поздравява ме и сяда на съседния до Кейт стол. — Боже, толкова е приятно да седя тук, без да съм закачен за система.

— Да, натяквай ми, давай — промърморва Кейт.

Тейлър слага ръка върху нейната.

— Докъде си?

— Току-що започнах.

Той става и се премества на широката странична облегалка на стола на Кейт, взема купичката за повръщане от скута й.

— Залагам сто кинта, че не можеш да изкараш до три, без да повърнеш.

Кейт поглежда към часовника. Часът е два и петдесет минути.

— Приемам облога.

— Какво си обядвала? — ухилва й се коварно. — Или да предположа по цвета?

— Отвратителен си — отвръща Кейт, но усмивката й е широка като морето. Тейлър слага ръка на рамото й. Тя се навежда към него.

Когато ме докосна за пръв път, Брайън ми спаси живота. Имаше ужасен порой в Провидънс, североизточен вятър, от който вълните набъбнаха и заляха паркинга на Съдебната палата. Тогава работех като чиновник в съда. Евакуираха ни. Отделът на Брайън отговаряше за операцията; излязох на каменните стъпала на сградата и видях как край мен плуват коли, изоставени портфейли и дори ужасено куче, което с цапане се опитваше да се задържи на повърхността. Докато попълвах папки, светът, такъв, какъвто го познавах, бе потопен във водата.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Брайън в пълна екипировка и протегна ръце. Докато плуваше заедно с мен към по-висока точка, дъждът шибаше лицето ми и удряше по гърба ми. Зачудих се как е възможно сред този потоп да се чувствам така, сякаш изгарям жива.

— Колко най-дълго си издържал, преди да повърнеш? — обръща се Кейт към Тейлър.

— Два дни.

— Разкарай се.

Сестрата вдига поглед от документите, върху които работи.

— Вярно е — потвърждава. — Видях го с очите си.

Тейлър й се ужилва.

— Казах ти, направо съм майстор.

Поглежда към часовника: два и петдесет и седем.

— Нямаш ли работа някъде другаде? — пита Кейт.

— Опитваш се да се измъкнеш от облога?

— Опитвам се да те пощадя. Макар че…

Преди да довърши, позеленява. И аз, и сестрата ставаме от местата си, но Тейлър стига пръв до нея. Слага купичката под брадичката й и когато тя започва да повръща, разтрива горната част на гърба й в бавни кръгове.

— Всичко е наред — успокоява я, доближил глава до слепоочието й.

Със сестрата се споглеждаме.

— Струва ми се, че е в добри ръце — отбелязва и излиза да се погрижи за друг пациент.

Кейт свършва, Тейлър маха купичката и избърсва устата й с кърпичка. Тя го поглежда с блестящи очи и зачервено лице. Носът й все още тече.

— Извинявай — промърморва.

— За какво? — пита той. — Утре аз може да съм на твое място.

Чудя се дали всички майки се чувстват по този начин в мига, в който осъзнаят, че дъщерите им порастват — все едно е невъзможно да повярвам, че дрешките, които сгъвах някога до нея, бяха колкото на кукла; сякаш все още мога да я видя да танцува в лениви пируети на края на пясъчника. Вчера ли беше, когато ръката й беше голяма само колкото морския таралеж, който беше намерила на плажа? Същата ръка, тази, която държи ръката на едно момче — не държеше ли току-що моята, стискайки толкова силно, че да ме накара да спра и да погледна паяжината, млечката, всеки от хилядите мигове, които Кейт искаше да задържа завинаги? Оптическа илюзия — нещо, което никога не е толкова солидно или силно, колкото смятаме. Човек би си помислил, че като се има предвид всичко, би трябвало да го очаквам. Но докато наблюдавам как Кейт гледа това момче, разбирам, че ми предстои да науча хиляди неща.

— Страхотно прекарване ти осигурявам на срещата ни — измърморва Кейт.

Тейлър й се усмихва.

— Картофки — подхвърля той. — За обяд.

Кейт го перва по рамото.

— Отвратителен си.

Той вдига вежда.

— Да знаеш, че загуби облога.

— Май съм си забравила тръста у дома.

Тейлър се преструва, че я гледа изпитателно.

— Е, добре, знам какво можеш да ми дадеш вместо кинтите.

— Сексуални услуги ли? — осведомява се Кейт, забравила, че съм тук.

— Ау, не знам — разсмива се Тейлър. — Да попитаме ли майка ти?

Тя става кървавочервена.

— Уф!

— Продължавай така — предупреждавам я, — и следващата ви среща ще е на костномозъчната аспирация.

— Нали знаеш за танците в болницата? — Тейлър внезапно придобива нервен вид. — За болни деца. Ще има доктори и сестри, за всеки случай, и ще се състои в една от съвещателните зали тук, но, общо взето, ще е като обикновен училищен бал. Нали знаеш, скучна група, грозни костюми, пунш с плателети — преглъща. — За последното само се шегувам. Е, миналата година отидох, сам, и беше страшно тъпо, но предполагам, че тъй като и двамата с теб сме пациенти, тази година може да отидем заедно.

Кейт обмисля предложението с апломб, за който никога не бих повярвала, че притежава.

— Кога е?

— В събота.

— По една случайност точно тогава не възнамерявам да гушна букета — поглежда го и му се усмихва сияйно. — С удоволствие.

— Жестоко — отговаря Тейлър и се усмихна. — Абсолютно жестоко.

Посяга към нова купичка, като внимава за маркуча на Кейт, който пълзи между двамата. Чудя се дали сърцето й бие по-бързо, дали това ще се отрази на лечението. Дали ще се разболее по-скоро, а не по-късно.

Тейлър намества Кейт в сгъвката на лакътя си и двамата заедно зачакват това, което ще последва.

— Деколтето е прекалено голямо — отбелязвам.

Кейт държи под врата си една бледожълта рокля. Ана също изказва мнението си:

— Ще приличаш на банан.

От часове се опитваме да намерим рокля за бала. Кейт разполага само с два дни, за да се приготви, и се е вманиачила на тази тема: какво ще облече, как ще се гримира, дали групата ще изсвири нещо, което поне да става. Косата й, разбира се, не е проблем: след химиотерапията я е загубила цялата. Ненавижда перуките — казва, че ги чувства като насекоми на скалпа си, — но е прекалено срамежлива, за да отиде с гола глава. Днес си е увила пъстър шал, като горда и… бледа африканска кралица.

Днешното пазаруване не отговаря на мечтите на Кейт. Роклите, които носят нормалните момичета, оголват корема или раменете, а нейната кожа е нашарена и удебелена от белези. Роклите прилепват на погрешните места. Ушити са така, че да подчертават едно здраво и жизнено тяло, а не да прикриват липсата му.

Продавачката, която се суети около нас като колибри, взема роклята от Кейт.

— Всъщност е доста скромна — настоява тя. — Покрива голяма част от деколтето.

— Ще покрие ли това? — сопва се Кейт, разкопчава копчетата на делничната си блуза, за да разкрие наскоро заменения катетър „Хикман“, който стърчи от центъра на гърдите й.

Продавачката ахва, преди да успее да се спре.

— О! — промълвява със слаб глас.

— Кейт! — сгълчавам я.

Тя поклаща глава.

— Хайде просто да си тръгваме.

Излизаме на улицата пред бутика и започвам да й се карам:

— Само защото си сърдита, не ти дава право да си го изкарваш на останалата част от света.

— Тя е абсолютна кучка — озъбва се Кейт. — Видя ли как зяпаше шала ми?

— Ами харесала е шарката — отвръщам сухо.

— Да, бе, може пък утре да се събудя и вече няма да съм болна.

Думите й падат помежду ни като камъни и пропукват тротоара.

— Няма да намеря никаква глупава рокля. Дори не знам защо изобщо обещах на Тейлър, че ще отида.

— Не мислиш ли, че всяко друго момиче, което ще отиде на този бал, е в същото положение? Че се опитва да намери рокля, която да прикрива маркучи, наранявания, колостомни торбички и един Бог знае какво още?

— Другите не ме интересуват — отвръща Кейт. — Исках да изглеждам добре — наистина добре, разбираш ли, само за една нощ.

— Тейлър вече мисли, че си красива.

— Да, но аз не мисля! — крещи Кейт. — Аз не мисля, мамо, а може би искам — поне веднъж!

Денят е топъл — един от дните, в които земята под краката ни сякаш диша. Слънчевите лъчи се сипят по главата ми, по задната част на врата ми. Какво мога да кажа? Никога не съм била на мястото на Кейт. Молила съм се, умолявала съм Бог да разболее мен вместо нея, опитвала съм се да сключа сделка с дявола като фауст, но не се получи.

— Ще ти ушием нещо — предлагам. — Можеш сама да нарисуваш модела.

— Ти не знаеш да шиеш — въздъхва Кейт.

— Ще се науча.

— За един ден? — усъмнява се и поклаща глава. — Не можеш всеки път да оправяш положението, мамо. Как е възможно аз да съм наясно, а ти не?

Оставя ме да стоя на тротоара и гневно се отдалечава. Ана хуква след нея, пъхва ръка под сгъвката на лакътя й и я завлича към вратата до витрина на няколко метра от бутика. Бързам да ги настигна.

Озовавам се в салон, пълен с фризьорки с дъвка в устата. Кейт се опитва да се отскубне от Ана, но сестра й може да бъде наистина силна, когато поиска.

— Здравейте — казва Ана и привлича вниманието на рецепционистката. — Тук ли работите?

— Когато ми се налага.

— Правите ли прически за училищни балове?

— Разбира се — отвръща стилистката. — Имате предвид вдигнати нагоре коси?

— Да. За сестра ми.

Ана поглежда към Кейт, която е спряла да се съпротивлява. На лицето й бавно грейва усмивка като светулка, уловена в буркан.

— Точно така. За мен — потвърждава дяволито тя и развива шала от плешивата си глава.

Всички в салона спират да говорят. Кейт стои царствено изправена.

— Мислехме си за френски плитки — продължава Ана.

— Къдрене на апарат — добавя Кейт.

Ана изхихиква.

— Може би кок шиньон.

Фризьорката преглъща, разкъсвана между шок, съчувствие и политическа коректност.

— Ами, ъъъ, може да успеем да направим нещо за вас — прокашля се. — Винаги има, нали знаете, удължения…

— Удължения — повтаря Ана, а Кейт избухва в смях.

Статистката поглежда зад момичетата, към тавана.

— Това да не е нещо като „Скрита камера“?

При тези думи дъщерите ми се свличат в ръцете една на друга, обхванати от истеричен смях. Смеят се, докато не могат да си поемат дъх. Смеят се, докато се разплакват.

 

 

Като придружителка на бала в болница „Провидънс“ отговарям за пунша. Както всяка храна, осигурена за празнуващите, той е неутропеничен. Сестрите — феите кръстници за тази нощ — са превърнали съвещателната в приказна бална зала с ленти и дискотечно осветление.

Кейт е като лоза, увита около Тейлър. Двамата се люшкат в ритъма на съвсем различна музика от песента, която свирят. Кейт носи задължителната си синя маска. Тейлър й е поднесъл букетче за корсажа от копринени цветя, защото истинските носят зарази, с които пациентите с имунни проблеми не успяват да се преборят. В крайна сметка не се наложи да шия рокля: намерих една онлайн от Bluefly.com. Златиста е, без колан, с У-образно деколте заради катетъра на Кейт. Над нея обаче има ефирна риза с дълги ръкави, прилепнала на кръста, която блести при всяко обръщане на Кейт така, че когато забележиш странната тройна тръба, която излиза от гръдната й кост, се питаш дали не е само игра на светлината.

Преди да излязат от къщи, направихме стотици снимки. Кейт и Тейлър се измъкнаха и отидоха да ме чакат в колата. Аз се върнах да оставя фотоапарата и заварих Брайън в кухнята, обърнат с гръб към мен.

— Ей — подкачих го, — няма ли да ни помахаш за „довиждане“? Да хвърлиш ориз над главите им?

Той се обърна и едва тогава осъзнах, че е дошъл тук да поплаче.

— Никога не съм очаквал да видя това — признава си. — Не мислех, че ще се сдобия с такъв спомен.

Сгуших се в него и наместих тялото си до неговото толкова плътно, сякаш сме издялани от един и същ гладък камък.

— Чакай ни — прошепнах и тръгнах.

Сега подавам чаша пунш на момче, чиято коса току-що е започнала да пада на купчинки по черните ревери на сакото му.

— Благодаря — казва ми и аз виждам, че има най-красивите очи на света, тъмни и спокойни като на пантера. Отклонявам погледа си и осъзнавам, че Кейт и Тейлър са изчезнали.

Ами ако й е прилошало? Или на него? Обещала съм си да не прекалявам със закрилата, но тук има твърде много деца и персоналът не може да ги държи под око всичките. Моля друг родител да заеме мястото ми до пунша и проверявам дамската тоалетна. После килера. Минавам през празни зали и тъмни коридори. Отивам дори в параклиса.

Най-после чувам гласа на Кейт през открехната врата. С Тейлър стоят на място, озарено от лунната светлина, и се държат за ръце. Дворът, който са си намерили, е любим за обитателите на болницата през деня; много лекари, които в противен случай изобщо не биха видели дневна светлина, обядват тук.

Тъкмо се каня да ги попитам дали са добре, когато Кейт проговаря:

— Боиш ли се от смъртта?

Тейлър поклаща глава.

— Всъщност не. Понякога обаче си мисля за своето погребение — нали разбираш, дали хората ще кажат хубави неща за мен, дали някой ще плаче — поколебава се. — Дали изобщо някой ще дойде.

— Аз ще дойда — обещава Кейт.

Тейлър навежда глава към тази на Кейт, а тя се привежда по-близо. Осъзнавам, че точно заради това съм ги последвала. Знаех, че ще ги заваря така, и също като Брайън исках още един образ на дъщеря си, спомен, който да мога да въртя между пръстите си като късче морско стъкло. Тейлър повдига ръбовете на синята й хигиенна маска. Знам, че трябва да го спра, знам, но не го правя. Искам Кейт да получи това.

Когато се целуват, представляват красива гледка: две алабастрови глави, доближени една към друга, гладки като статуи — оптическа илюзия, огледален образ, прегънат така, че да отразява сам себе си.

 

 

Кейт постъпва в болницата за трансплантацията на стволови клетки емоционална развалина. Не я интересува течността, което вливат в катетъра й, а фактът, че Тейлър не й се е обаждал от три дни, а не е отговорил и на нейните обаждания.

— Да не сте се скарали? — питам, но тя поклаща глава. — Споменал ли е, че отива някъде? Може да е изникнало нещо спешно. Може това да няма нищо общо с теб.

— А може да има — възразява Кейт.

— Тогава най-хубавото отмъщение ще е да оздравееш достатъчно, за да му кажеш какво мислиш за постъпката му — заявявам. — Веднага се връщам.

В коридора се приближавам към Стеф — сестра, което току-що е постъпила на смяна и познава Кейт от години. Истината е, че и аз съм изненадана от мълчанието на Тейлър също толкова, колкото и Кейт. Той знаеше, че тя постъпва в болницата.

— Тейлър Амброуз — обръщам се към Стеф. — Днес идвал ли е?

Тя ме поглежда и примигва.

— Едро хлапе, много сладко. Скачено с дъщеря ми — шегувам се.

— О, Сара… Мислех, че някой със сигурност ти е съобщил — отвръща Стеф. — Той почина тази сутрин.

 

 

Цял месец не споменавам нищо пред Кейт — не и преди деня, в който доктор Чанс установява, че се е подобрила достатъчно, за да напусне болницата, не и преди Кейт да се е самоубедила, че без Тейлър й е по-добре. Не мога да ви опиша думите, които използвам: никоя от тях не е достатъчна, за да понесе тежестта, скрита зад нея. Споменавам, че съм отишла в дома на Тейлър и съм говорила с майка му; как се е свлякла в ръцете ми и е казала, че е искала да ми се обади, но част от нея била изпълнена с ревност и просто не могла да го допусне. Каза ми, че Тейлър се върнал от бала на седмото небе, а през нощта вдигнал четирийсет градуса температура. Навярно било нещо вирусно, разраснало се изключително бързо, изпаднал в респираторен дистрес, а после получил сърдечен удар и след трийсет минути опити да го съживят лекарите трябвало да го оставят да си отиде.

Не предавам на Кейт нещо друго, което ми разказа Джена Амброуз — как после влязла в залата и се взряла в сина си, който вече не бил неин син. Седяла там цели пет часа, убедена, че той ще се събуди. Дори и сега чувала шумове от горния етаж и си мислела, че Тейлър се движи в стаята си и частицата от секундата, с което е дарена, преди да си спомни истината, е единствената причина всяка сутрин да става от леглото си.

— Кейт, много съжалявам.

Лицето й се сгърчва.

— Но аз го обичах — отговаря, сякаш би трябвало да е достатъчно.

— Знам.

— Но не ми каза.

— Не можех. Не и когато си мислех, че това ще те накара да спреш да се бориш.

Тя затваря очи и се обръща с гръб към мен. Плаче толкова силно, че мониторите, с които все още е свързана, започват да пиукат и сестрите идват в стаята.

Посягам към нея.

— Кейт, скъпа, постъпих така, както беше най-добре за теб.

Тя отказва да погледне към мен.

— Не ми говори — измърморва. — Много те бива в това.

Кейт не ми говори седем дни и единайсет часа. Прибираме се от болницата; минаваме през обичайните процедури, свързани с изолацията; занимаваме се с ежедневните си дела, защото сме го правили и преди. Нощем лежа до Брайън и се чудя как може да спи. Взирам се в тавана и си мисля, че съм загубила дъщеря си още преди да си е отишла.

Един ден влизам в стаята й и я заварвам да седи на пода, заобиколена от снимки. Както и очаквам, сред тях са тези на нея и Тейлър преди бала — Кейт, изтупана до съвършенство, с уста, покрита с издайническата синя маска. На нея Тейлър е нарисувал с червило усмихната уста — заради снимките или поне така каза.

Тогава Кейт се разсмя. Струва ми се невъзможно да си представя, че това момче, чието присъствие изглеждаше толкова солидно, когато щракахме снимките само преди седмици, сега вече просто го няма; през тялото ми преминава спазъм, незабавно последван от една-единствена дума: опит.

Но има и други снимки, от времето, когато Кейт е по-малка: една на Кейт и Ана на плажа, наведени над морски рак; една на Кейт, облечена като Господин Фъстък за Хелоуин; една на Кейт с лице, цялото омазано с крема сирене, вдигнала пред очите си като очила двете половинки на геврек.

В друг куп са бебешките й снимки — всичките направени, когато беше тригодишна или по-малка, с малко зъбчета и широка усмивка, на фона на залязващото слънце, без да знае какво я очаква.

— Не си спомням, когато съм била нея — казва тихо Кейт и тези първи думи образуват стъклен мост, който се движи под краката ми, докато влизам в стаята.

Слагам ръка до нейната на ръба на снимката с подвит ъгъл. На нея Кейт прохожда. Брайън я хвърля във въздуха, косата й се развява назад, ръцете и краката й са разперени настрани като лъчи на звезда. Убедена е, че когато отново падне на земята, ще я хванат, сигурна е, че не заслужава нищо по-малко.

— Била е красива — добавя Кейт и погалва с кутрето си гланцовата буза на момичето, което нито тя, нито аз успяхме да опознаем някога.