Джоди Пико
Споделен живот (27)

Ана

Питали ли сте се някога как всички ние сме се озовали тук? Имам предвид на Земята. Забравете песента и танца за Адам и Ева, за които съм наясно, че са глупости. Баща ми харесва мита на индианците пони, които вярват, че божествата на звездите населили света: Вечерница и Зорница се натиснали и създали първото момиче на света. Първото момче се родило от Слънцето и Луната. Човешките същества се появили на света, яхнали торнадо.

Господин Хюм, учителят ми по природни науки, ни обясни за първичната супа с природни газове, кална течност и въглерод, която някак си се втвърдила в едноклетъчни организми, наречени динофлагелати… което според мен звучи по-скоро като болест, предавана по полов път, отколкото като начало на еволюционна верига. Но дори и след като се е стигнало дотам, скокът от амеба към маймуна, а оттам към цял мислещ човек все пак е огромен.

Наистина е удивително, че в каквото и да вярваш, е била необходима дейност, за да се стигне от етапа, в който не е имало нищо, до този, в който всички подходящи неврони припламват и щракат, за да вземаме решения.

Още по-невероятно е, че дори и след като вземането на решения се превърне във втора природа за нас, все пак успяваме да го оплескаме.

 

 

В събота сутринта отивам в болницата с Кейт и майка ми. И трите полагаме усилия да се преструваме, че възбуденият от мен процес няма да започне само след два дни. Човек би си помислил, че е трудно, но всъщност е много по-лесно от алтернативата. Семейството ми се слави с това, че се лъжем сами чрез премълчаване: просто не говорим и готово! Няма да има дело, няма да има отказ на бъбреците, няма да има никакви тревоги.

Гледам „Щастливи дни“ по канал „Ти Ви Ленд“. Семейство Кънингам не е кой знае колко по-различно от нас. Единственото, за което се тревожат, е дали групата на Ричи ще получи ангажимент в заведението на Ал, или дали Фонзи ще спечели състезанието по целуване, когато дори и аз знам, че през петдесетте години Джоуни сигурно е треперела от въздушните сирени, докато е била на училище, Марион определено е гълтала валиум с шепи, а Хауард е умирал от страх да не ги нападнат комунистите. Може би, ако прекараш целия си живот, преструвайки се, че си на снимачна площадка, никога няма да ти се наложи да признаеш, че стените са картонени, храната — пластмасова, а думите в устата ти не са наистина твои.

Кейт решава кръстословица.

— Трибуквена дума за съд? — пита тя.

Днес й е добър ден. Имам предвид, чувства се достатъчно силна, за да ми се разкрещи, задето съм взела назаем два от компактдисковете й, без да я питам (за Бога, тя беше почти в кома, как щеше изобщо да ми даде позволение?); чувства се достатъчно силна, за да се опита да се пребори с кръстословицата.

— Кана — предлагам. — Купа.

— Три букви.

— Куб — предлага майка ми. — Може би имат предвид хранилище.

— Кръв — обажда се доктор Чанс при влизането си в стаята.

— Това са четири букви — отговаря Кейт. Трябва да отбележа, че тонът й е много по-приятен от този, който е използвала преди малко с мен.

Всички харесваме доктор Чанс; след цялото това време може да се каже, че се е превърнал в шестия член на семейството ни.

— Кажи ми число — има предвид скалата на болката. — Пет?

— Три.

Доктор Чанс присяда на ръба на леглото й.

— След час може да стане пет — предупреждава я. — Или девет.

Лицето на майка ми придобива цвета на патладжан.

— Но Кейт се чувства страхотно! — възразява бодро тя.

— Знам, но добрите моменти ще стават все по-кратки и все по-редки — обяснява доктор Чанс. — Не е левкемията. От отказа на бъбреците е.

— Но след трансплантацията… — започва майка ми.

Кълна се, целият въздух в стаята става лепкав. Би могло да се чуе пърхането на птиче крило, такава тишина се възцарява. Искам да се изпаря от стаята като мъгла; не искам да съм виновна за това.

Доктор Чанс е единственият, който е достатъчно смел да ме погледне.

— Доколкото разбирам, Сара, не е сигурно, че разполагаме с орган.

— Но…

— Мамо — прекъсва я Кейт и се обръща към доктор Чанс: — За колко време говорим?

— Може би седмица.

— О! — тихо промълвява тя. — О! — Докосва ръба на вестника си, прокарва палец по края му. — Ще боли ли?

— Не — обещава й доктор Чанс. — Аз ще се погрижа.

Кейт оставя вестника в скута си и докосва ръката на лекаря.

— Благодаря! Имам предвид за истината.

Доктор Чанс вдига глава, а очите му са зачервени.

— Не ми благодари.

Изправя се толкова тежко, сякаш е от камък, и напуска стаята, без да продума повече.

Майка ми се свива в себе си, това е единствената дума да го опиша. Също като хартия: когато я сложиш навътре в камината, вместо да изгори, все едно просто изчезва.

Кейт поглежда към мен, а после към всички тръби, които я приковават към леглото. Затова ставам и отивам до майка си. Слагам ръка на рамото й.

— Мамо — казвам. — Престани.

Тя вдига глава и ме поглежда измъчено.

— Не, Ана. Ти престани.

Необходимо ми е малко време, но се отскубвам.

— Ана — казвам тихо.

Майка ми се обръща.

— Какво?

— Трибуквена дума за съд — казвам и излизам от стаята на Кейт.

По-късно следобед се въртя на въртящия се стол в кабинета на баща ми в пожарната. Джулия седи срещу мен. На бюрото има пет-шест снимки на семейството ми: една на Кейт като бебе, с плетена шапка, която прилича на ягода; друга на мен и Джес, на която се усмихваме толкова широко, че устите ни са зейнали като на лефера, който и държим помежду си. Някога се чудех за фалшивите снимки в рамките, които купуваш от магазина — жени с гладки кестеняви коси и широки усмивки, бебета с глави като грейпфрут на коленете на по-голямото си братче или сестриче; хора, които в истинския живот навярно са непознати, събрани от талантлив търсач, за да изглеждат като семейство.

Навярно фалшивите снимки не се различават особено от истинските.

Вземам една, на която майка ми и баща ми са с тен и по-млади, отколкото съм ги виждала някога.

— Имате ли си приятел? — питам Джулия.

— Не! — отвръща тя прекалено бързо. Когато поглеждам към нея, тя свива рамене. — А ти?

— Имаше едно момче, Кайл Макфий. Мислех, че го харесвам, но сега не съм сигурна.

Вземам химикалка и започвам да я разглобявам. Накрая изваждам малката тръбичка синьо мастило. Колко ли ще е страхотно да имаш такава тръбичка, вградена в теб: посочваш с пръст и оставяш отпечатък върху всичко, което искаш.

— Какво стана?

— Отидох с него на кино, нещо като среща, но когато свърши и станахме, той беше… — изчервявам се като домат. — Нали разбирате — махвам с ръка към скута си.

— А! — схваща Джулия.

— Попита дали някога съм носила в училище магазин за магически пръчки — за Бога, магазин за пръчки? — казвам му „не“ и бам, ето къде гледам. — Оставям обезглавения химикал върху папката на баща си. — Когато сега го срещна в града, това е единственото, за което мога да си мисля.

Поглеждам към нея и ми хрумва една мисъл.

— Извратена ли съм?

— Не, просто си тринайсетгодишна. Както и Кайл, да отбележим. Не е могъл да се спре, не повече, отколкото ти можеш да се спреш да не мислиш за това, когато го видиш. Брат ми Антъни казваше, че има само два мига, в които един мъж може да се… развълнува: денем и нощем.

— Брат ви е говорил с вас за такива неща?

Тя се смее.

— Май да. Защо, Джес не е ли?

Изсумтявам.

— Ако задам на Джес въпрос за секса, ще се пръсне от смях, а после ще ми даде купчина списания „Плейбой“ и ще ми каже да проуча въпроса сама.

— Ами родителите ти?

Поклащам глава. Изключено е да попитам баща си, защото ми е баща. Майка ми е прекалено притеснена. А Кейт е също толкова непросветена.

— Със сестра ти карали ли сте се заради момче?

— Не си падаме по един и същ тип. Какъв е вашият тип?

Тя се замисля.

— Не знам. Висок. Тъмнокос. Дишащ.

— Мислите ли, че Камбъл е готин?

Джулия само дето не пада от стола си.

— Какво?

— Имам предвид за възрастен пич.

— Разбирам защо на някои жени… може да им се стори привлекателен — казва тя.

— Прилича на герой от сапунките, по които Кейт си пада — прокарвам нокът по жлеба в дървения плот на бюрото. — Странно е — имам предвид, че ще порасна, ще целуна някого и ще се омъжа.

А Кейт няма.

Джулия се привежда напред.

— Какво ще се случи, ако сестра ти умре, Ана?

Една от снимките на бюрото е на нас с Кейт. Съвсем малки сме — може би на пет и две годинки. Правена е преди първия й релапс, но след като косата й е пораснала. Стоим на края на плаж, в еднакви бански, и си правим пясъчни торти. Можеш да сгънеш снимката надве и да си помислиш, че едната половина е огледален образ на другата — Кейт беше дребна за възрастта си, а аз бях висока; косата на Кейт беше с различен цвят, но със същия естествен път и се подвиваше по същия начин в кранчетата; дланите на Кейт, притиснати към моите. Струва ми се, че до този момент никога не съм осъзнавала напълно колко много си приличаме.

 

 

Вечерта телефонът иззвънява малко преди десет часа и за моя изненада в пожарната предават моето име. Вдигам слушалката на апарата в кухнята, почистена и избърсана за през нощта.

— Ало?

— Ана — казва майка ми.

Незабавно предполагам, че се обажда заради Кейт. Като се сетя как се разделихме по-рано в болницата, почти не е останало какво да ми каже.

— Всичко наред ли е?

— Кейт заспа.

— Добре — отговарям и се чудя дали наистина е така.

— Обаждам ти се поради две причини. Първо искам да ти кажа, че съжалявам за сутринта.

Чувствам се съвсем дребничка.

— Аз също — признавам.

В този миг си спомням как ме завиваше вечер. Първо отиваше до леглото на Кейт, навеждаше се и оповестяваше, че целува Ана. После идваше при мен и казваше, че е дошла да прегърне Кейт. И ние всеки път умирахме от смях. Тя угасяше лампата и за няколко дълги мига след излизането й стаята продължаваше да мирише на лосиона, с който поддържаше кожата си мека като вътрешността на пухена възглавница.

— Втората причина да ти се обадя — продължава майка ми — е просто да ти пожелая „лека нощ“.

— Това ли е всичко?

Усещам усмивката в гласа й.

— Не е ли достатъчно?

— Разбира се — отвръщам, макар да не е.

 

 

Не мога да заспя. Измъквам се от леглото и минавам покрай хъркащия си баща. Вземам Книгата на Гинес от мъжката тоалетна и лягам на покрива на пожарната, за да почета на лунна светлина. Осемнайсетмесечно бебе на име Алехандро паднало от двайсет метра височина през прозореца на апартамента на родителите си в Мурсия, Испания, и се превърнало в бебето, преживяло най-високото падане. Рой Съливан от Вирджиния преживял седем удряния от гръм само за да се самоубие, след като любовницата му го зарязала. Намерили една котка в развалините осемдесет дни след земетресение в Тайван, убило две хиляди души, и тя се възстановила напълно. Улавям се, че чета и препрочитам частта, озаглавена „Оцелели и спасители“ и добавям в главата си още две категории. „Най-дълго оцелял болен от остра промиелоцитна левкемия — ще пише там. — Най-щастливата сестра“.

Баща ми ме намира, когато съм оставила книгата настрана и вече търся Вега.

— Тази вечер не се вижда нищо, а? — казва той и сяда до мен. Нощта е обгърната в облаци, дори луната изглежда покрита с памук.

— Не — отвръщам. — Всичко е замъглено.

— Пробва ли с телескопа?

Известно време наблюдавам как се бори с уреда, а после решавам, че тази нощ просто не си заслужава. Внезапно си спомням как, когато бях на седем, се возех с него в колата и го питах как големите успяват да стигнат от едно място до друго. Все пак никога не го бях виждала да посяга към карта.

— Предполагам, просто сме свикнали да правим едни и същи завои — обяснява ми, но отговорът не ме задоволи.

— А когато за пръв път отиваш някъде?

— Ами тогава имаме указания.

Аз обаче исках да знам кой е получил указания съвсем първия път? Ами ако там, където отиваш, не беше ходил никой?

— Татко — попитах, — вярно ли е, че човек може да използва звездите вместо карта?

— Да, ако си запознат с небесната навигация.

— Трудно ли е? — мислех си, че може би трябва да се науча, да имам резервен план за всички пъти, когато имам чувството, че просто обикалям в кръг.

— Става дума за чиста математика — измерваш височината на някоя звезда, разбираш точното й местоположение с помощта на морски алманах, изясняваш си колко според теб трябва да бъде височината и в каква посока трябва да се намира звездата спрямо мястото, където си, и сравняваш височината, която си измерил, с тази, която си изчислил. После нанасяш местоположението на карта. Нанасяш няколко такива местоположения, които се пресичат, и тръгваш нататък — татко хвърли поглед към лицето ми и се усмихна. — Точно така — засмя се. — Никога не излизай от къщи без джипиес.

Аз обаче бях сигурна, че ще се справя. Всъщност не е чак толкова объркващо. Отправяш се към мястото, където се пресичат различните местоположения, и се надяваш на най-добрия изход.

 

 

Ако имаше религия на анаизма и трябваше да ви кажа как хората са се озовали на Земята, историята ще бъде следната: в началото не съществувало нищо друго, освен Луната и Слънцето. Луната искала да излиза през деня, но имало нещо друго, което било толкова по-ярко, че сякаш запълвало всички тези часове. Луната огладняла, отслабвала все повече и накрая се превърнала само в част от себе си, с остри като нож ръбове. Случайно, защото повечето неща стават случайно, тя пробила дупка в небето и през тази дупка се изсипали милиони звезди като фонтан от сълзи.

Ужасена, Луната се опитала да ги погълне обратно. И понякога се получавало, защото ставала по-пълна и кръгла. Но през повечето време така и не успявала — звездите просто били прекалено много. Те продължавали да излизат и накрая осветили небето толкова ярко, че Слънцето завидяло. Поканило звездите да отидат в неговата част на света, където било винаги светло. Не им казало обаче, че през деня никой никога няма да ги забележи. Затова глупавите сред звездите скочили от небето на земята и застинали, приковани под тежестта на собствената си глупост.

Луната направила всичко по силите си: изваяла всеки от тези блокове на скръбта в мъж или жена. Прекарала останалата част от времето си в бдение, за да не паднат и другите й звезди. Прекарала останалата част от времето си, вкопчена в остатъците, които все още държала.