Джоди Пико
Споделен живот (15)

Ана

В дневната си имаме цял рафт, посветен на визуалната история на семейството ни. Там са бебешките снимки на всички ни, някои от училищни събития, както и различни снимки от ваканции, рождени дни и празници. Те ме карат да си помисля за дупки в колан или драсканици на стена в затвор — доказателство, че времето е минало, а всички ние не сме се реели в някакво чистилище.

Има снимки по две в рамка, единични, комплекти осем на десет, четири на шест. Направени са от светло дърво, дърво с инкрустации, както и от много красива стъклена мозайка. Вземам една снимка на Джес, на която е двегодишен, в каубойски костюм. Поглеждам я и си помислям, че човек никога не знае какво го очаква в бъдеще.

Ето я Кейт с коса и с гола глава; една на Кейт като бебе в скута на Джес; една на майка ми, която държи двама им на ръба на басейн. Има и мои снимки, но не много. Превръщам се от бебе в десетгодишна само за няколко фотографии.

Вероятно защото съм третото дете и родителите ми са се уморили да поддържат каталог на живота. Навярно защото са забравили.

Никой не е виновен и не е кой знае какво, но се чувствам леко потисната. Една снимка означава: „Ти беше щастлива и исках да уловя този миг“. Една снимка казва: „Ти беше толкова важна за мен, че оставих всичко друго и дойдох да гледам“.

 

 

Баща ми се обажда в единайсет часа и пита дали да дойде да ме вземе.

— Майка ти ще остане в болницата — обяснява. — Ако не искаш да оставаш сама в къщата, можеш да спиш в пожарната.

— Не, няма проблем — отвръщам. — Ако ми трябва нещо, винаги мога да повикам Джес.

— Да — съгласява се баща ми. — Джес.

И двамата се преструваме, че можем да разчитаме на този резервен план.

— Как е Кейт? — питам.

— Все още е доста зле. Натъпкаха я с лекарства — чувам го как си поема дъх. — Знаеш ли, Ана… — започва татко, но после чувам някъде отзад пронизителния звук на звънец. — Скъпа, трябва да вървя — и ме оставя с мъртвешката тишина на другия край на линията.

За секунда продължавам просто да държа слушалката. Представям си как баща ми обува ботушите си и вдига панталона за тирантите. Представям си как вратата на пожарната се отваря като пещерата на Аладин, а моторът изпищява с баща ми на мястото до шофьора. Всеки път, когато отиде на работа, трябва да гаси пожари.

Точно от това окуражаване имам нужда. Грабвам пуловер, излизам от къщата и се отправям към гаража.

 

 

В училището имаше едно момче, Джими Стредбоу, абсолютен неудачник. Целият беше в пъпки, имаше домашен плъх, наречен Сирачето Ани; а веднъж в час по биология повърна в аквариума с рибите. Никой никога не му говореше от страх да не се зарази с шантавост. Едно лято Джими се разболя от множествена склероза. След това никой никога не се държа лошо с него. Ако се разминехме в коридорите, му се усмихвахме. Ако седнеше до някого на обяд, го поздравяваха с кимване. Трагедията сякаш бе заличила всякакъв спомен, че някога е бил особняк.

От мига на раждането си се превърнах в момичето с болната сестра. През целия ми живот касиерите в банката са ми давали допълнителни близалки; директорите ме познаваха по име. Никой никога не се държи открито зле с мен.

Това ме кара да се чудя какво ли щеше да е отношението към мен, ако бях като всички други. Може би съм ужасен човек, но никой никога няма да събере смелост да ми го заяви в лицето. Вероятно всички ме смятат за груба, грозна или глупава, но трябва да са мили с мен, защото е възможно обстоятелствата в живота ми да са ме направили такава.

Ето защо се чудя дали това, което правя в момента, просто не отразява истинската ми природа.

В огледалото за обратно виждане се появяват и изчезват фаровете на друга кола и пламват като зелени очила около очите на Джес. Той кара лениво, само с една ръка. Има спешна нужда от подстригване.

— Колата ти вони на цигари — казвам.

— Да. Но миризмата прикрива тази на разлято уиски. — Зъбите му проблесват в мрака. — Защо? Притеснява ли те?

— Донякъде.

Джес се пресяга през мен към жабката. Изважда пакет „Мерите“ и запалка, пали цигарата и издухва дима към мен.

— Извинявай — изрича, но всъщност не съжалява.

— Може ли и на мен?

— И на теб какво?

— Една цигара — толкова са бели, сякаш блестят.

— Искаш цигара? — ухилва се Джес.

— Не се шегувам — отвръщам.

Джес вдига вежда и обръща волана изключително рязко, помислям си, че ще се преобърнем. Спираме на отбивката сред облак прах. Брат ми включва светлините в купето и разтърсва пакета така, че от него изпада цигара.

Струва ми се толкова крехка между пръстите ми, като фината кост на птичка. Хващам я така, както според мен трябва да го направи драматична героиня, между показалеца и средния пръст. Поднасям я към устните си.

— Първо трябва да я запалиш — разсмива се Джес и щраква запалката „Зипо“.

По дяволите, няма начин да се наведа към пламъка; по всяка вероятност ще запаля косата си вместо цигарата.

— Ти го направи — казвам.

— Не. Ако ще се учиш, ще научиш всичко — отново щраква запалката.

Докосвам цигарата до пламъка и всмуквам силно, както съм виждала да прави Джес. Гърдите ми сякаш се пръсват, започвам да кашлям невероятно силно и за минута ми се струва, че усещам дробовете си чак в основата на гърлото, розови и гъбести. Джес се залива от смях и издърпва цигарата от ръката ми, преди да съм я изпуснала. Всмуква силно на два пъти и я изхвърля през прозореца.

— Добър опит — казва.

Гласът ми стърже така, сякаш в гърлото ми има пясък:

— Все едно съм облизала грип.

Докато се опитвам да си спомня как се диша, брат ми пак излиза на пътя.

— Какво те накара да поискаш да пробваш?

Свивам рамене.

— Помислих си: „Защо не?“.

— Ако ти трябва списък на греховете, да ти направя.

Не отговарям и той хвърля поглед към мен.

— Ана — казва, — не постъпваш грешно.

Вече сме спрели на паркинга на болницата.

— Не постъпвам и правилно — изтъквам.

Той изключва двигателя, но не понечва да излезе от колата.

— Помисли ли за змея, който пази пещерата?

Присвивам очи.

— Говори на английски.

— Ами, предполагам, че мама спи на не повече от два метра от Кейт.

Мамка му! Не мисля, че майка ми ще ме изгони, но със сигурност няма да ме остави насаме с Кейт, а точно сега искам това повече от всичко друго. Джес поглежда към мен.

— Дори да видиш Кейт, няма да се почувстваш по-добре.

Наистина не мога да обясня защо изпитвам нужда да знам, че тя е добре, поне засега, макар че съм предприела стъпки, които ще сложат край на това.

Но сега за първи път някой сякаш разбира. Джес се взира през прозореца на колата.

— Остави на мен — предлага.

 

 

Бяхме единайсет и четиринайсетгодишни и тренирахме, за да влезем в „Книгата на Гинес“. Със сигурност на този свят не беше имало други две сестри, които едновременно да стоят на главата си толкова дълго, че бузите им да се втвърдят като сливи, а очите им да не виждат нищо друго, освен червено. Кейт приличаше на фея — цялата ръце и крака; когато се наведеше към земята и вдигнеше краката си във въздуха, движението й изглеждаше ефирно като на паяк, който пълзи по стена. Що се отнасяше до мен, май се противопоставях на гравитацията с тупване.

Балансирахме мълчаливо няколко мига.

— Иска ми се главата ми да беше по-плоска — казах и почувствах, че веждите ми се свиват. — Мислиш ли, че ще изпратят вкъщи някого, за да ни засече времето? Или просто трябва да направим запис на видео?

— Те ще ни съобщят, предполагам — Кейт скръсти ръце на килима.

— Мислиш ли, че ще станем известни?

— Може дори да ни дадат по шоуто „Тъдей“. Там показаха онзи единайсетгодишен, дето свири на пиано с крака — за миг се замисли. — Мама е познавала човек, който бил убит от пиано, паднало от прозорец.

— Не е вярно. Защо някой би избутал пиано през прозорец?

— Вярно е. Питай я. Освен това не са изнасяли пианото, а са го внасяли — подпря кръстосаните си крака на стената. Изглеждаше така, сякаш само седи с главата надолу. — Как мислиш, кой е най-добрият начин да умреш?

— Не искам да говоря за това — отвърнах.

— Защо? Аз ще умра. Ти ще умреш — когато се намръщих, тя настоя: — Ами да, ще умреш — после се ухили. — Мен просто ме бива в това повече от теб.

— Този разговор е глупав — вече усещах как кожата ме сърби на места, които знаех, че никога няма да успея да почеша.

— Може би самолетна катастрофа — промълви замислено Кейт. — Ще е неприятно, да, когато осъзнаеш, че падаш… но после просто ще се случи и ще се превърнеш прах. Как така хората се изпаряват, но успяват да намерят в клоните на дърветата дрехи, както и черните кутии?

Главата ми вече пулсираше.

— Млъквай, Кейт.

Тя пропълзя надолу по стената и седна със зачервено лице.

— Може и просто да пукнеш в съня си, но е някак скучно.

— Млъквай — повторих, ядосана, че издържахме само двайсет и две секунди, ядосана, че сега ще трябва да се опитаме да направим рекорда отначало. Постарах се пак да погледна нещата от светлата страна и се опитах да махна заплетената коса от лицето си. — Знаеш ли, нормалните хора не мислят за смъртта.

— Лъжкиня. Всеки си мисли за смъртта.

— Всеки мисли за твоята смърт — отвърнах.

В стаята се възцари такава тишина, че се зачудих дали пък да не се опитаме да поставим друг рекорд — колко дълго две сестри могат да държат дъха си затаен?

После по лицето й трепва внезапна усмивка.

— Е — въздъхна Кейт, — сега поне казваш истината.

Джес ми дава банкнота от двайсет долара, за да си хвана такси до къщи, защото това е единствената слабост в плана му — след като го осъществим, няма да се върне с колата обратно. До осмия етаж се качваме пеша вместо с асансьора, защото оттам се минава зад бюрото на сестрите, а не пред него. Брат ми ме намества зад шкаф за спално бельо, пълен с възглавници с изкуствени калъфки и чаршафи с отпечатано име на болницата.

— Чакай! — обаждам се, когато се обръща да тръгне. — Откъде ще разбера кога е време?

Той избухва в смях.

— Ще разбереш, повярвай ми.

Изважда от джоба си сребърна манерка — същата, която баща ми е получил от началника си и смята, че е загубил преди три години, — отвива капачката и залива цялата предница на ризата си с уиски. Тръгва по коридора. Е, не може да се каже, че върви, не точно — блъска се като билярдна топка в стените и събаря количка за чистене.

— Мамо? — изкрещяла той. — Мамо, къде си?

Не е пиян, но със сигурност страхотно имитира състоянието. Това ме кара да се запитам за всички пъти, когато съм поглеждала през прозореца на стаята си посред нощ и съм го виждала да повръща в рододендроните. Може би и тогава е било просто представление.

Сестрите се изсипват от кошера си — иззад бюрото, — опитват се да укротят момче, два пъти по-младо и три пъти по-силно от тях, което в същия миг сграбчва най-горния ред на стойка за бельо и го дръпва напред. Трясъкът е оглушителен и ушите ми писват. Зазвъняват бутони за повикване и бюрото на сестрите сякаш се превръща в табло на оператор, но и трите жени нощна смяна полагат всички усилия да удържат Джес, докато той рита и се мята.

Вратата към стаята на Кейт се отваря и майка ми се появява с мътен поглед. Поглежда към Джес и за частица от секундата лицето й замръзва от осъзнаването, че да, нещата всъщност могат да станат още по-лоши. Джес люшва глава към нея като огромен бик и лицето му омеква.

— Здрасти, мамо — поздравява я и й се усмихва широко и неопределено.

— Много съжалявам — обръща се майка ми към сестрите и затваря очи, когато Джес залита към нея и непохватно я обгръща с ръце.

— В закусвалнята има кафе — предлага едната сестра, но майка ми е прекалено притеснена дори да й отговори.

Просто тръгва към асансьорите със сина си, залепен за нея като мида за корабен корпус, и натиска бутона за надолу отново и отново с напразната надежда, че така вратите ще се отворят по-бързо.

Те изчезват и всичко става лесно — почти прекалено лесно. Някои от сестрите забързано се отправят да проверят пациентите, които са позвънили; други сядат обратно зад бюрото и приглушено коментират за Джес и горката ми майка, все едно е някаква игра на карти. Изобщо не поглеждат към мен, докато се измъквам от шкафа, минавам на пръсти по коридора и се вмъквам в болничната стая на сестра си.

На един Ден на благодарността, когато Кейт не беше в болница, наистина се престорихме, че сме нормално семейство. Гледахме по телевизията парада, където огромен балон стана жертва на свиреп вятър и се уви около нюйоркски светофар. Опекохме си месо. Майка ми изнесе ядеца на пуйката на масата и се сдърпахме кой да има честта да го счупи. С Кейт спечелихме. Преди да стисна здраво костта, майка ми се наведе и прошепна в ухото ми:

— Знаеш какво трябва да си пожелаеш.

Затова стиснах здраво очи и си помислих, че искам ремисия за Кейт, макар че възнамерявах да си пожелая собствена музикална уредба, и изпитах злобно удовлетворение от факта, че не бях излязла победител в дърпането.

След обяда баща ми ни изведе навън за игра на футбол с позволено събаряне на играчите, докато майка ми миеше съдовете. Излезе, когато с Джес вече бяхме отбелязали две точки.

— Кажете ми — рече тя, — че халюцинирам.

Нямаше нужда да казва нищо повече — всички бяхме виждали Кейт да пада като всяко обикновено дете и да кърви неудържимо като болно.

— Ау, Сара! — баща ми насочи към нея ослепителната си усмивка. — Кейт е от моя отбор. Няма да позволя да я извадят.

Отправи се към майка ми и я целуна толкова продължително и бавно, че бузите ми пламнаха, защото бях сигурна, че съседите ще видят. Когато той вдигна глава, очите на майка ми бяха придобили цвят, който никога досега не бях виждала и не мисля, че видях и някога след това.

— Имай ми доверие — успокои я и хвърли топката на Кейт.

Това, което си спомням от онзи ден, е усещането на земята, когато сядаш на нея — първият полъх на зимата. Спомням си как баща ми ме събори няколко пъти, като всеки път заставаше в положение за лицева опора, така че да не ме притиска с тежестта си, а да ме стопля с тялото си. Спомням си как майка ми ликуваше и за двата отбора.

Спомням си и нещо друго: как хвърлих топката към Джес, но Кейт се изпречи на пътя и на лицето й се изписа абсолютно стъписване, когато топката падна в свитите й ръце, а татко й изкрещя да побърза. Тя хукна и почти успя да стигне до мъртвото поле, но тогава Джес направи скок към нея и я събори на земята, като я притисна с тялото си.

В този миг всичко спря. Кейт лежеше с разперени ръце и крака и не помръдваше. Баща ми се озова до нея за секунда, като крещеше на Джес:

— Какво ти става, по дяволите?

— Забравих!

Майка ми:

— Къде те боли? Можеш ли да седнеш?

Когато Кейт се завъртя, видях, че се усмихва.

— Не ме боли. Чувствам се страхотно.

Родителите ми се спогледаха. Нито единият, нито другият разбираше така, както разбирах аз, както разбираше Джес — че който и да си, част от теб винаги иска да си някой друг и когато за една хилядна от секундата желанието ти се сбъдне, е същинско чудо.

— Той забрави — каза Кейт, без да се обръща към никого, легна по гръб и се усмихна нагоре към студеното бдително слънце.

 

 

В болничните стаи никога не е съвсем тъмно; зад леглото винаги има светещо табло в случай на катастрофа — пътеводна ивица, по която да се ориентират сестрите и лекарите. Виждала съм Кейт стотици пъти в подобни легла, макар тръбите и жиците да се променят. Сестра ми винаги ми изглежда по-дребна, отколкото си я спомням.

Сядам възможно по-безшумно. Вените на врата и гърдите на Кейт са като пътна карта — магистрали, които не водят доникъде. Успявам да се самозаблудя и да повярвам, че мога да видя как лошите клетки на левкемията се движат като шепот през системата й.

Когато Кейт отваря очи, замалко да падна от леглото; чувствам се така, сякаш съм се озовала в „Екзорсистът“.

— Ана? — промълвява и вперва поглед право в мен.

Не съм я виждала толкова уплашена, откакто бяхме малки и Джес ни убеди, че призракът на един индианец се е върнал да си поиска костите, заровени по грешка под нашата къща.

Ако имаш сестра и тя умре, трябва ли да спреш да казваш, че имаш? Или винаги си сестра, дори когато другата част от уравнението я няма?

Пропълзявам в леглото. Тясно е, но все пак да ни побира и двете. Отпускам глава на гърдите й съвсем близо до централната й вена и виждам как течността капе в нея. Джес греши — не съм дошла да видя Кейт, за да се почувствам по-добре. Дойдох, защото без нея ми е трудно да си спомня коя съм.