Джоди Пико
Споделен живот (17)

Джулия

Колата на Брайън Фицджералд е пълна със звезди. На мястото до шофьора има морски карти, а между двете ни седалки са наблъскани таблици; задната седалка е убежище за ксерокопия на снимки на мъглявини и планети.

— Извинявайте — изчервява се той. — Не очаквах компания.

Помагам му да ми разчисти място и докато го правя, вдигам карта, нашарена с дупчици.

— Какво е това? — питам.

— Звезден атлас — обяснява и вдига рамене. — Нещо като хоби.

— Като малка се опитах да кръстя всяка звезда на небето на някой от роднините си. Плашещото е, че когато заспах, имената все още не бяха свършили.

— Ана е кръстена на галактика — уточнява Брайън.

— Значително по-хубаво, отколкото да си кръстен на някой светец — отвръщам замислено. — Веднъж попитах майка си защо блестят звездите. Тя отвърна, че били нощни лампи, та ангелите да се ориентират по светлината им в рая. Попитах и баща си, а той започна да говори за газове и по някакъв начин свързах двете неща и реших, че храната, която Бог поднася в рая, кара ангелите многократно да се отбиват в банята посред нощ.

Брайън избухва в смях.

— А аз се опитвах да обясня на децата си за атомния синтез.

— И успяхте ли?

Замисля се.

— И тримата навярно могат да намерят Голямата мечка със затворени очи.

— Впечатляващо. На мен всички звезди ми изглеждат еднакви.

— Не е толкова трудно. Забелязвате някоя част от съзвездие — например пояса на Орион — и внезапно става по-лесно да откриете Ригел на крака му и Бетелгейзе на рамото му — поколебава се. — Но деветдесет процента от Вселената се състои от вещества, невидими за нас.

— Тогава откъде сте сигурен, че съществуват?

Спира на червения светофар.

— Тъмната материя оказва гравитационен ефект върху другите предмети. Не я виждаме, не я усещаме, но можем да забележим как нещо се привлича в посока към нея.

 

 

Десет секунди след като снощи Камбъл си тръгна, Изи влезе в дневната, където бях на ръба да надам един от виковете на облекчение, които всяка жена трябва да си позволи поне веднъж по време на цикъла си.

— О, да — каза сухо тя, — виждам, че връзката ви е строго професионална.

Намръщих й се.

— Да не си подслушвала?

— Прости ми, но с Ромео проведохте малката си tête-à-tête^[1] в апартамент с тънки стени.

— Ако имаш да ми казваш нещо, давай — предложих.

— Аз ли? — намръщи се Изи. — Не ми влизаше в работата, нали така?

— Точно така.

— Правилно. Затова просто ще си запазя мнението за себе си.

Извъртях очи.

— Давай, Изобел.

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — тя седна до мен на дивана. — Знаеш ли, Джулия, когато някое насекомо за пръв път види прекрасното пламъче на запалката, то му прилича на Господ. Съзре ли го за втори път, хуква в обратна посока.

— Първо, не ме сравнявай с комар. Второ, комарът полита в друга посока, не хуква. И трето, няма втори път. Насекомото е мъртво.

Изи се подсмихна.

— Голям адвокат си се извъдила.

— Няма да позволя Камбъл да ме повали.

— Тогава поискай да те сменят.

— Това не ти е флотът — притиснах към гърдите си една от възглавниците на дивана. — Не мога да го направя, не и сега. Ще си помисли, че съм слабачка и не съумявам да управлявам професионалния си живот заради някакъв глупав, нелеп, младежки… инцидент.

— Наистина не успяваш — подчертава Изи и поклаща глава. — Той е егоистичен тъпанар, който за секунди ще те сдъвче и изплюе, а ти притежаваш ужасен архив на влюбвания в негодници, от които би трябвало да избягаш с писъци. На мен пък не ми допада мисълта да седя и да те слушам как се опитваш да убедиш сама себе си, че вече не изпитваш нищо към Камбъл Александър, след като прекара последните петнайсет години в опити да запълниш дупката, която той остави в теб.

Втренчих се в сестра си.

— Ау!

Тя сви рамене.

— Май съм имала да ти казвам доста неща.

— Всички мъже ли ненавиждаш или само Камбъл?

Изи се замисли над въпроса.

— Само Камбъл — отвърна най-после.

В момента единственото ми желание бе да остана сама в дневната си, за да хвърлям разни неща: дистанционното, стъклената ваза или най-добре сестра си. Но сърце не ми даваше да изгоня Изи, след като се бе нанесла само преди часове. Станах и взех ключовете си от плота.

— Излизам — казах й. — Не ме чакай.

Не си падам много по партитата, затова не посещавах „Котката на Шекспир“ особено често, макар да е само на четири пресечки от апартамента ми. Барът беше тъмен, претъпкан и миришеше на пачули и ръкавици. Проправих си път навътре, седнах на столче и се усмихнах на мъжа, който седеше до мен.

Бях в настроение да се натисна на най-задния ред в някой киносалон с мъж, който не ми знае името. Исках трима да се сбият за честта да ми купят питие.

Желаех да покажа на Камбъл Александър какво е пропуснал.

Господинът до мен имаше небесносини очи, черна опашка и усмивка като на Кари Грант. Кимна ми учтиво, извърна се и започна да целува беловлас мъж по устата. Огледах се и видях това, което не бях забелязала при влизането: барът беше пълен с мъже, които танцуваха, флиртуваха и се натискаха.

— Какво да ви донеса? — барманът имаше яркорозова коса и халка на носа.

— Това е гей бар?

— Не, офицерският клуб в Уест Пойнт. Искате ли да пиете нещо или не?

Посочих над рамото му към бутилка текила и той посегна към чашите.

Зарових в портмонето си и извадих петдесетдоларова банкнота.

— Цялата бутилка — погледнах надолу към нея и се намръщих. — Обзалагам се, че Шекспир дори не е имал котка.

— Кой ви е скапал настроението? — попита барманът.

Присвих очи и се втренчих в него.

— Вие не сте гей.

— Разбира се, че съм.

— Ако се съди по миналото ми, навярно, ако бяхте гей, щяхте да ми се сторите привлекателен. Само че… — погледнах към заетата двойка до мен и свих рамене към бармана. Той пребледня и ми върна петдесетачката.

Пъхнах я обратно в портмонето си. — Кой казва, че приятелство не се купува? — промърморих.

След три часа бях единственият човек, останал в бара, ако не броим Севън^[2], както се бе прекръстил барманът миналия август, когато бе решил да се отърве от товара на името „Нийл“, какъвто и да беше той. „Севън“ не означаваше абсолютно нищо, призна ми, и това му харесвало.

— Може би трябва да стана Сикс^[3] — казах му, докато изпразвах последните капки от бутилката с текила, — а ти можеш да си Найн^[4].

Севън довърши нареждането на чашите.

— Край. Дотук беше.

— Той ме наричаше „Джуъл“^[5] — промълвих и се оказа достатъчно, за да ме накара да избухна в плач.

„Скъпоценните камъни са просто камъни, подложени на огромна температура и напрежение. Необикновените неща винаги се крият на места, на които на хората никога не би им хрумнало да погледнат“.

Но Камбъл бе погледнал, а после ме напусна, напомняйки ми, че каквото и да бе видял, не си заслужава времето или усилието.

— Преди имах розова коса — обърнах се към Севън.

— Преди имах истинска работа — контрира ме.

— Какво се случи?

Той сви рамене.

— Боядисах си косата розова. А с теб какво се случи?

— Оставих да израсте розовото.

Севън избърса локвичка, която бях направила, без да забележа.

— Никой никога не иска това, което има — заключи той.

 

 

Ана седи сама на кухненската маса и яде от купичка зърнена закуска „Голдън Грейъмс“. Съзира ме до баща си и очите й се разширяват, но е единственото, с което издава изненадата си.

— Снощи е имало пожар, а? — казва тя и подушва въздуха.

Брайън прекосява кухнята и я прегръща.

— И то голям.

— Подпалвачът ли?

— Не вярвам. Онзи избира празни сгради, а в тази живееше дете.

— Което си спасил — предполага Ана.

— Правилно — хвърля ми поглед. — Помислих си, че може да закарам Джулия до болницата. Искаш ли да дойдеш?

Тя поглежда надолу към купичката си.

— Не знам.

— Хей — хваща я Брайън за брадичката и я повдига. — Никой няма да ти попречи да видиш Кейт.

— Да, но и никой няма да примре от радост, че съм там — отвръща тя.

Телефонът иззвънява и Брайън го вдига. За миг се заслушва, а после се усмихва.

— Страхотно. Наистина е страхотно. Да, разбира се, че ще дойда — подава телефона на Ана. — Майка ти иска да говори с теб — казва й и се извинява, че отива да се преоблече.

Ана се поколебава, а после ръката й се свива около слушалката. Раменете й се превиват, сякаш ограждат кабинка лично пространство.

— Ало? — обажда се тя, а сетне с тих глас пита: — Наистина ли? Така ли?

След секунди затваря. Сяда, изяжда още една лъжица от закуската си и бутва купичката настрани.

— Майка ти ли беше? — питам и сядам срещу нея.

— Да. Кейт се е събудила.

— Добра новина.

— Да, предполагам, че е така.

Слагам лакти на масата.

— Защо да не е?

Не отвръща на въпроса ми.

— Попитала е къде съм.

— Майка ти ли?

— Кейт.

— Говорила ли си с нея за делото, Ана?

Не ми обръща внимание, грабва кутията от зърнената закуска и започва да навива найлоновата торбичка.

— Развалени са — установява. — Никой никога не изпуска всичкия въздух, нито пък затваря кутията като хората.

— Изобщо някой казал ли е на Кейт какво става?

Ана натиска капака на кутията, за да вкара крайната ивица на мястото й, но не успява.

— Дори не обичам „Голдън Грейъмс“.

При повторния й опит кутията пада от ръцете й и съдържанието й се разпилява по пода.

— Ооох! — извиква, запълзява под масата и се опитва да събере разпиляното с ръце.

Прикляквам на пода до нея и я наблюдавам как тъпче закуската с шепи обратно в кутията. Внимава да не поглежда към мен.

— Винаги можем да купим на Кейт допълнително, преди да се е прибрала — отбелязвам внимателно.

Ана спира да събира и се изправя. Без булото на тази тайна изглежда много по-млада.

— Джулия? Ами ако ме мрази?

Прибирам кичур коса зад ухото й.

— Ами ако не те мрази?

 

 

— Въпросът е — обясни Севън предишната нощ, — че никога не се влюбваме в хората, в които трябва.

Погледнах към него, достатъчно заинтригувана, за да направя усилие да вдигна сякаш залепената си за бара глава.

— Значи не съм само аз?

— Не, по дяволите! — оставя на бара купчина чисти чаши. — Помисли си само. Ромео и Жулиета сложили прът в колелата на системата и виж какво им е донесло. Супермен е хвърлил око на Луис Лейн, когато, разбира се, по би му отивала Жената чудо. Доусън и Джоуи… да продължавам ли? Няма дори да започвам за Чарли Браун и малката червенокоска.

— Ами ти? — попитах.

Той сви рамене.

— Както казах, случва се с всички — облегна лакти на бара и се приближи достатъчно, за да видя черните корени на яркорозовата му коса. — За мен това беше Линдън^[6].

— Аз също бих скъсала с човек, кръстен на дърво — признах си съчувствено. — Момче или момиче?

Той се подсмихна.

— Няма да ти кажа.

— Защо не беше подходяща за теб?

Севън въздъхна.

— Ами, тя…

— Ха! Каза „тя“!

Той извъртя очи.

— Да, детектив Джулия. Вече ме превърна в персона нон грата за свърталището на гейове. Доволна ли си?

— Не особено.

— Изпратих я до самолета за Нова Зеландия. Зелената й карта изтече. Или това, или трябваше да се оженим.

— Какво й имаше?

— Абсолютно нищо — призна Севън. — Чистеше като вещица, не ми позволяваше да измия и една чиния, слушаше всичко, което имах да й казвам, и беше фурия в леглото. Беше луда по мен и вярваш или не, аз бях подходящият за нея. Всичко беше деветдесет и осем процента идеално.

— А другите два?

— Нямам представа — започна да реди чистите чаши от другата страна на бара. — Нещо не достигаше. Не мога да обясня какво, но не беше наред. И ако помислиш за една връзка като за живо същество, предполагам, че е едно, ако липсващите два процента са, да кажем, някой нокът. Но когато е сърцето, това е съвсем друга бира — обърна се към мен. — Не заплаках, когато се качи на самолета. Живяхме заедно четири години, а когато си тръгна, не изпитах почти нищо.

— Аз пък имах обратния проблем — споделих. — Имах сърцето на връзката, но нямах тяло, в което да го посадя.

— И какво се случи?

— Как мислиш? Всичко рухна.

 

 

Иронията на цялата ситуация е, че Камбъл бе привлечен от мен, защото бях различна от останалите в училище „Уийлър“, а аз бях привлечена от него, защото отчаяно исках да се почувствам свързана с някого. Знам, че имаше приказки и погледи, отправени към нас — приятелите му се опитваха да разберат защо си губи времето с момиче като мен. Несъмнено ме смятаха за лесна.

Само че ние не правехме това, което си мислеха. Срещахме се след училище в гробището. Понякога си рецитирахме стихове. Веднъж се опитахме да проведем цял разговор без буквата „С“. Седяхме, опрели гръб до гръб, и се опитвахме да прочетем мислите си — преструвахме се на ясновидци, когато логичното бе, че цялото му съзнание е изпълнено с мен и моето — с него.

Обичах мириса му, когато наведеше глава към мен, за да чуе какво казвам — като слънце, погалило коричката на домат или сапун, съхнещ на бронята на кола. Обичах усещането на ръката му по гръбнака си. Обичах.

— А какво ще стане, ако — попитах една нощ и откраднах дъха от устните му, — ако го направим?

Той лежеше по гръб и наблюдаваше как луната се люшка напред-назад в люлка от звезди. Едната му ръка беше преметната над главата, а другата ме притискаше към гърдите му.

— Какво да направим?

Не отговорих, просто се надигнах на лакът и го целунах толкова силно, че земята поддаде.

— О — промълви Камбъл с дрезгав глас, — това.

— Правил ли си го някога? — попитах.

В отговор просто се ухили. Помислих си, че вероятно е чукал Мъфи, Бъфи или Пъфи, или и трите наведнъж на игрището за бейзбол в „Уийлър“, или след някое парти у някого от тях, докато и двамата все още са миришели на бърбъна на татенцето. Зачудих се защо не се опитва да преспи с мен. Предположих, че е защото не съм Мъфи, Бъфи или Пъфи, а само Джулия Романо, което означаваше, че не съм достатъчно добра.

— Не искаш ли? — попитах.

Беше един от миговете, в които знаех, че не водим подходящия разговор. Нямах представа какво да кажа, защото никога не бях прекосявала точно този мост между мисъл и действие, затова притиснах ръка към голямата издутина в дънките му. Той се отдръпна от мен.

— Джуъл, не искам да си мислиш, че съм тук заради това.

Нека ви обясня следното: срещнете ли самотник, каквото и да ви разправя, той не е такъв, защото много обича самотата. Такъв е, защото се е опитвал да се слее със света, а хората са продължили да го разочароват.

— Тогава защо си тук?

— Защото знаеш всички думи в „Американски пай“ — отвърна Камбъл. — Защото когато се усмихваш, мога почти да видя кривия ти зъб отстрани — взря се в мен. — Защото не приличаш на никого, когото съм срещал.

— Обичаш ли ме? — прошепнах.

— Не ти ли го казах току-що?

Този път, когато посегнах към ципа на дънките му, не се отдръпна. Беше толкова горещ, помислих си, че ще остави белег върху дланта и пръстите ми. За разлика от мен, той бе наясно какво да прави. Целуваше и се плъзгаше, натискаше, отваряше ме. После застина съвсем неподвижно.

— Не ми каза, че си девствена — промълви.

— Ти не попита.

Но беше предположил. Потръпна и започна да се движи в мен като поезия от крайници. Посегнах и се хванах за надгробния камък зад мен, украсен с надписа, който можех да видя с вътрешното си зрение: „Нора Дийн, род. 1832, поч. 1836“.

— Джуъл — прошепна ми, когато всичко свърши, — помислих си, че…

— Знам какво си си помислил — прекъснах го и се зачудих какво ли се случва, когато се предложиш на някого и той те разопакова само за да установи, че не си подаръка, който е очаквал, но трябва да се усмихне, да кимне и да ти благодари.

 

 

За лошия си късмет с мъжете обвинявам само и единствено Камбъл Александър. Смущаващо е да го призная, но съм правила секс само с трима мъже и половина и нито едно от преживяванията не бе кой знае какво подобрение на опита ми от първия път.

— Нека предположа — каза Севън снощи. — Първият отново те е разочаровал. Вторият е бил женен.

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Защото от теб може да се очаква само предсказуемото.

Пъхнах кутре в мартинито си и го завъртях. Оптическа илюзия: пръстът ми изглеждаше разцепен и изкривен.

— Другият беше от „Клъб Мед“ — инструктор по сърф.

— Сигурно си е заслужавало — отбеляза Севън.

— Беше абсолютно, убийствено привлекателен — съгласих се, — но оная му работа беше колкото коктейлна пръчица.

— Ох!

— Всъщност — продължих замислено, — изобщо не се усещаше.

Севън се ухили.

— Значи той е бил половината?

Изчервих се като домат.

— Не, беше един друг. Не му знам името — признах. — Просто се събудих, а той лежеше отгоре ми. След нощ като тази.

— Ти — оповести Севън — си най-голямата развалина от потрошен влак в историята на секса.

Но това е неточно. Потрошеният влак предполага катастрофа. Аз обаче сама скачам пред влаковете. Дори се завързвам точно пред тях. Някаква нелогична част от мен все още вярва, че ако желаеш да дойде Супермен, преди това трябва да намериш някого, достоен за спасение.

 

 

Кейт Фиццжералд е призрак, който просто чака да влезе в ролята си. Кожата й е почти прозрачна, косата — толкова светла, че се слива с възглавницата.

— Как си, скъпа? — прошепва Брайън, навежда се и я целува по челото.

— Мисля, че мога да смажа Айрънмен — шегува се Кейт.

Ана стои на вратата пред мен; Сара протяга ръка. Ана няма нужда от допълнително окуражаване: покатерва се на леглото на Кейт, а аз си отбелязвам този малък жест от майка към дете. После Сара вижда, че съм застанала на прага.

— Брайън, какво прави тя тук?

Чакам съпругът да обясни, но той сякаш не иска да промълви дори една дума, затова изписвам на лицето си усмивка.

— Чух, че днес Кейт е по-добре, и си помислих, че моментът може да е подходящ да говоря с нея.

Кейт с усилие се надига на лакти.

— Коя сте вие?

Очаквам съпротивление от страна на Сара, но тази, която проговаря, е Ана.

— Не смятам идеята за добра — заявява ми, макар да е наясно, че това е единствената причина да дойда. — Имам предвид, Кейт още е болна.

Трябва ми само миг, за да проумея, но после проумявам: в живота на Ана всеки, който някога е говорил с Кейт, застава на нейна страна. Ана се старае да не допусне и аз да мина на другата страна.

— Знаете ли, Ана е права — припряно казва Сара. — Кейт току-що премина през изпитание.

Слагам ръка на рамото на Ана.

— Не се тревожи.

После се обръщам към майка й:

— Доколкото разбирам, искате изслушването…

Сара ме прекъсва:

— Госпожице Романо, може ли да поговорим отвън?

Излизаме в коридора и Сара изчаква да отмине сестра с поднос с игли.

— Знам какво мислите за мен — започва майката.

— Госпожо Фицджералд…

Тя поклаща глава.

— Вие подкрепяте Ана и така трябва. Преди се занимавах с право и разбирам. Това е работата ви и част от нея е да разберете кое ни прави такива, каквито сме — потърква челото си с юмрук. — Моята работа е да се грижа за дъщерите си. Едната от тях е ужасно болна, а другата — ужасно нещастна. Може и да не съм проумяла всичко все още, но… съм наясно, че Кейт няма да се подобри по-бързо, ако разбере, че причината да сте тук е, че Ана не е спряла делото. Затова ви моля да не й го казвате. Моля ви.

Бавно кимвам и Сара се обръща, за да влезе отново в стаята на Кейт. Поколебава се с ръка на дръжката.

— Обичам ги и двете — заявява ми тя — уравнение, което очаква от мен да мога да реша.

 

 

Казах на бармана Севън, че истинската любов е престъпление.

— Не и ако двамата са над осемнайсет — възрази той, затваряйки касовия апарат.

На този етап самият бар се беше превърнал в израстък — нещо като втори торс, прилепен към първия ми.

— Отнемаш дъха на някого — натъртих. — Ограбваш го от способността да промълви дори една-едничка дума. Наклоних към него гърлото на празната бутилка. — Открадваш сърце.

Той забърса бара пред мен с кърпа за съдове.

— Всеки един съдия би прекратил това дело, без да се замисли.

— Може да останеш изненадан.

Севън простря кърпата да съхне на месинговата пръчка.

— По-скоро ми звучи като дребно провинение, мен ако питаш.

Отпуснах буза на хладното влажно дърво.

— Как ли пък не — отвърнах. — Хванеш ли се веднъж на хорото, играеш го докрай.

 

 

Брайън и Сара завеждат Ана в закусвалнята. Оставам сама с Кейт, която е изпълнена с любопитство. Предполагам, че може да преброи на пръсти случаите, в които майка й се е отделяла от нея доброволно. Обяснявам, че помагам на семейството да вземе някои решения за лечението й.

— От комитета по етика ли сте? — пита Кейт. — Или от юридическия отдел на болницата? Приличате на адвокат.

— Как изглеждат адвокатите?

— Приличат на лекар, който не иска да ти каже какво показват изследванията ти.

Придърпвам си стол и сядам.

— Радвам се да чуя, че днес си по-добре.

— Да. Очевидно вчера съвсем съм излязла от релсите — казва Кейт. — Натъпкали са ме с достатъчно успокоителни, за да видя Ози и Шарън като Ози и Хариет.

— Знаеш ли какво е медицинското ти състояние в момента?

Кейт кимва.

— След трансплантацията на костен мозък развих съпротивление срещу чуждото тяло. Това е хубаво, защото атакува левкемията, но прави и странни неща с кожата и органите. Лекарите ми дадоха стероиди и циклоспорин, за да го овладеят, и подейства, но успя също така и да съсипе бъбреците ми, което е спешният случай за месеца. Общо взето, обикновено така става — оправяш един теч в системата точно навреме, за да видиш как се отваря следващата дупка. Нещо в мен винаги се поврежда.

Казва го с делови тон, сякаш съм й задала въпрос за времето или какво меню предлагат в болницата. Бих могла да я попитам дали е говорила с нефролози за трансплантация на бъбрек, как се чувства, след като е претърпяла толкова много различни, болезнени лечения. Очаква точно това и навярно поради тази причина въпросът, който излиза от устата ми, е съвсем различен.

— Каква искаш да станеш, когато пораснеш?

— Никой никога не ме пита за това — поглежда ме внимателно. — Защо си мислите, че ще порасна?

— А ти защо си мислиш, че няма? Не е ли това причината, поради която правиш всичко?

Мисля си, че няма да ми отговори, и става именно така.

— Винаги съм искала да стана балерина — ръката й се вдига сякаш в немощна арабеска. — Знаете ли какво имат балерините?

„Хранителни разстройства“ — отговарям мислено.

— Абсолютен контрол. Когато става въпрос за тялото им, те знаят точно какво ще се случи и кога. — Кейт свива рамене и се връща към настоящето, към болничната стая. — Както и да е.

— Разкажи ми за брат си.

Кейт избухва в смях.

— Предполагам не сте имали удоволствието да се запознаете с него.

— Все още не.

— Можете да си съставите мнение за Джес в първите трийсет секунди след срещата. Прави доста лоши неща, които не трябва.

— Имаш предвид наркотици, алкохол?

— Продължавайте — окуражава ме Кейт.

— Трудно ли е за семейството ви да се справи?

— Ами, да, всъщност не мисля, че го прави нарочно. Това е начинът, по който ги кара да го забележат, разбирате ли? Имам предвид, представете си как бихте се чувствали, ако бяхте катерица, която живее в клетката на слоновете в зоологическата градина. Дали някой ще отиде там и ще каже: „Хей, погледнете тази катерица!“ Не, защото има нещо много по-голямо, което хората забелязват най-напред. — Кейт прокарва пръсти нагоре-надолу по една от тръбите, които стърчат от гърдите й. — Понякога краде неща от магазините, друг път се напива. Миналата година направи един номер с антракс. Такива ми ти работи върши Джес.

— А Ана?

Кейт започва да нагъва одеялото над скута си.

— Имаше една година, когато всеки празник — имам предвид, дори Деня на загиналите във войните — бях в болницата. Не беше нарочно, разбира се, но така се случи. Сложихме елха в стаята ми за Нова година, търсихме великденски яйца в закусвалнята и молихме за почерпка на Хелоуин в ортопедичното отделение. Ана беше шестгодишна и изпадна в страхотен гняв, защото не й позволиха да донесе фойерверки за Четвърти юли — всички тези кислородни палатки — Кейт ме поглежда. — Тя избяга. Не че отиде далеч или нещо подобно — мисля, че стигна само до фоайето, преди да я хвана. Щяла да си намери друго семейство, така ми обяви. Както казах, беше само на шест и никой не го прие на сериозно. Но аз се чудех какво ли щеше да бъде, ако бях нормална, затова напълно разбирах защо и тя се пита същото.

— Когато не си болна, с Ана разбирате ли се?

— Предполагам, като всички останали сестри сме. Караме се кой компактдиск да пуснем, говорим си за симпатични момчета, крадем си лака за нокти. Тя ми рови в нещата и аз викам; аз бъркам в нейните и тя опищява къщата. Понякога е страхотна. А друг път ми се иска да не се беше раждала.

Звучи толкова познато, че се ухилвам.

— Имам сестра близначка. Всеки път, когато го казвах, майка ми ме питаше дали наистина мога да си представя да съм единствено дете.

— А можехте ли?

Разсмивам се.

— О… определено имаше случаи, когато можех да си представя живота без нея.

Кейт дори не се усмихва.

— Разбирате ли — признава ми тя, — при нас сестра ми е тази, която винаги е трябвало да си представя живота без мен.