Джоди Пико
Споделен живот (56)

Брайън

Пейджърът ми иззвънява точно когато Кейт започва нов курс на диализа. ПТП, две коли, Н — пътнотранспортно произшествие с ранени.

— Имат нужда от мен — обръщам се към Сара. — Ще се оправиш ли?

Линейката се устремява към ъгъла на „Еди“ и „Фаунтин“ — лошо кръстовище, като начало, станало още по-лошо от ужасното време. Пристигам, а ченгетата вече са отцепили мястото. Сблъсъкът е страничен: двете превозни средства са се забили едно в друго с такава сила, че са се превърнали в конгломерат от изкривена маса. Камионът е в по-добро състояние; задната част на по-малкото беемве буквално е изкривена като усмивка покрай предната. Излизам на проливния дъжд и спирам първия полицай, когото зървам.

— Трима ранени — докладва той. — Единият вече пътува към болницата.

Виждам как Ред се опитва да пререже вратата откъм страната на шофьора на второто превозно средство, за да стигне до жертвите.

— Какво имаме тук? — изкрещявам, за да ме чуе над воя на сирените.

— Първият шофьор се е забил през предното стъкло — изкрещява той в отговор. — Цезар я качи в линейката. Втора линейка идва насам. Доколкото виждам, тук има двама души, но и двете врати са се нагънали като акордеон.

— Да видим дали ще успея да пропълзя по покрива на камиона.

Започвам да се катеря по хлъзгавия метал и натрошеното стъкло. Кракът ми хлътва в дупка, която не съм забелязал. Изругавам и се опитвам да се освободя. С внимателни движения се издърпвам върху нагънатата кабинка на камиона и маневрирам напред. Шофьорът сигурно е прелетял през предното стъкло над малкото беемве; целият преден край на форда-150 се е врязал през страната до шофьора на спортната кола, все едно е направена от хартия.

Трябва да изпълзя от това, което доскоро е било прозорецът на камиона, защото двигателят стои между мен и хората в беемвето. Но ако се извъртя по определен начин, има малко пространство, в което мога да се събера и да застана срещу закаленото стъкло, покрито с бразди като паяжина и обсипано с червени пръски от кръв. И точно когато Ред успява да отвори вратата на шофьора и от нея със скимтене излиза куче, осъзнавам, че лицето, притиснато от другата страна на счупения прозорец, е на Ана.

— Извадете ги — изкрещявам, — веднага ги извадете!

Не осъзнавам как успявам да се заставя да се измъкна от озъбения скелет, събарям Ред по пътя; разкопчавам колана на Камбъл Александър и го извличам навън, за да го положа на улицата, докато дъждът вали край него като из ведро; посягам вътре, където дъщеря ми седи неподвижна, с широко отворени очи, закопчана с колан, както трябва да бъде, и, Боже Господи, не!

Изневиделица се появява Поли, слага ръце отгоре й и преди да съм осъзнал какво правя, съм го блъснал, той полита и пада на земята.

— Мамка му, Брайън! — възкликва и стисва челюстта си с ръка.

— Това е Ана. Поли, това е Ана!

Щом разбират, момчетата се опитват да ме дръпнат назад и да се заемат с работа вместо мен, но това е моето бебче, моето бебче и няма да им позволя. Качвам я на носилката, закопчавам я с коланите, оставям ги да я качат на линейката. Повдигам брадичката й, готов да интубирам, но виждам малкия белег, който й остана, когато на ледената пързалка падна от кънките на Джес, и рухвам. Ред ме премества настрана и интубира вместо мен, а после й измерва пулса.

— Слаб е, капитане — докладва той, — но го усещам.

Слага й система, а аз вземам радиото и се обаждам в болницата.

— Тринайсетгодишно момиче, петепе, тежка затворена рана на главата…

Линията на екрана на сърдечния монитор става равна, захвърлям слушалката и започвам изкуствено дишане.

— Дайте дефибрилатор — заповядвам, отварям ризата на Ана, срязвам дантелата на сутиена, който искаше толкова отчаяно, но от който няма нужда. Ред й прилага електрошок и успява да върне пулса й, брадикардия с вентрикуларни ектопични удари.

Слагаме й система. Влизаме в зоната за разтоварване на линейки, Поли изкрещява, че сме пристигнали, и отваря със замах задната врата. На носилката Ана е напълно неподвижна. Ред ме сграбчва за ръката и я стиска силно.

— Не мисли за това — заповядва ми, поема предната част на носилката на Ана и забързано я вкарва в спешното отделение.

Не искат да ме пуснат в травматологичния кабинет. В коридора на групички се изсипват цял куп пожарникари за морална подкрепа. Един от тях отива да доведе Сара, която дотичва, обезумяла от ужас.

— Къде е тя? Къде е?

— Автомобилна катастрофа — успявам да промълвя. — Не разбрах, че е тя, преди да стигна дотам.

Очите ми се наливат със сълзи. Да й кажа ли, че Ана не диша самостоятелно? Да й кажа ли, че линията на електрокардиограмата стана равна? Да й кажа ли, че през последните няколко минути не съм спрял да мисля за всяко едно нещо, което съм предприел на това повикване, от начина, по който пропълзях върху камиона до мига, в който я издърпах от развалините, сигурен, че чувствата ми са попречили на това, което е трябвало да направя, което съм можел да направя?

В този миг чувам гласа на Камбъл Александър, както и шума от предмет, запратен срещу стена.

— По дяволите! — извиква той. — Просто ми кажете довели ли са я тук или не!

Той изхвърчава през вратата на друг травматологичен кабинет. Ръката му е в гипс, а дрехите — покрити с кръв. Кучето накуцва до него.

Очите на Камбъл незабавно се приковават в моите.

— Къде е Ана? — пита.

Не отговарям, защото какво, по дяволите, мога да кажа? И това е всичко, което му е необходимо, за да разбере.

— О, Боже — прошепва той. — О, Господи, не!

Лекарят излиза от стаята на Ана. Познава ме: идвам тук по четири вечери на седмица.

— Брайън — започва той със сериозен тон, — тя не реагира на никакви стимули.

Звукът, който се изтръгва от гърдите ми, е първичен, нечовешки, разбиращ.

— Какво означава това? — пробиват дупка в главата ми думите на Сара. — Какво казва той, Брайън?

— Главата на Ана се е ударила в прозореца много силно, госпожо Фицджералд. Ударът е причинил фатално нараняване. В момента дишането й се поддържа чрез респиратор, но не показва никакви признаци на неврологична активност… тя е в мозъчна смърт. Много съжалявам — продължава лекарят. — Наистина.

Поколебава се и премества поглед от мен към Сара.

— Знам, че в момента няма да искате дори да помислите за това, но има един много малък… бихте ли искали да обмислите възможността за даряване на органи?

В нощното небе има звезди, които изглеждат по-ярки от другите, и когато ги погледнеш през телескоп, осъзнаваш, че виждаш близнаци. Две звезди, които се въртят една около друга; понякога са им необходими почти сто години, за да го постигнат. Създават толкова силно гравитационно поле, че наоколо не остава място за нищо друго. Може например да видиш синя звезда и едва по-късно да осъзнаеш, че има спътник — бяло джудже. Първата звезда блести толкова ярко, че когато забележиш втората, вече е твърде късно.

Камбъл е този, който отговаря на лекаря.

— Аз съм медицинският представител на Ана — обяснява, — а не родителите й.

Погледът му се спира първо на мен, после на Сара.

— А горе има едно момиче, което се нуждае от бъбрек.

В английския език има думи за сираци и вдовици, но няма дума за родителя, загубил дете.

След като изваждат органите за дарение, ни я връщат долу. Аз съм последната, която влиза. В коридора вече са излезли Джес, Зан и Камбъл, някои от медицинските сестри, с които сме се сближили, и дори Джулия Романо — хората, които изпитваха нужда да се сбогуват.

С Брайън влизаме вътре, в стаята, където Ана лежи дребна и неподвижна на болничното легло. В гърлото й е пъхната тръба, машина диша вместо нея. Ние сме тези, които ще я изключат. Сядам на края на леглото и вдигам ръката на Ана. Все още е топла на допир, все още е топла в моята. Оказва се, че след всичките години, в които съм очаквала момент като този, не знам какво да правя. Сякаш се опитвам да оцветя небето с цветен молив; няма думи, които да изразят толкова огромна скръб.

— Не мога — прошепвам.

Брайън застава зад мен.

— Скъпа, нея я няма. Само машината поддържа тялото живо. Това, което я правеше Ана, вече си отиде.

Обръщам се, заравям лице в гърдите му.

— Но тя не трябваше да си отива — проплаквам.

Прегръщаме се силно и когато събирам достатъчно смелост, поглеждам надолу към обвивката, в която някога се намираше най-малкото ми дете. Брайън е прав, това е само черупка. В очертанията на лицето й няма енергия, мускулите й са отпуснати, немощни. Под кожата й зеят дупки — там, където са били органите, които ще отидат при Кейт, както и при други безименни хора, получили втори шанс.

— Добре.

Поемам си дълбоко въздух, слагам ръка на гърдите на Ана, а Брайън, разтреперан, изключва респиратора. Разтривам кожата й в малки кръгове, сякаш така преходът ще стане по-лесен. Линията на монитора е равна и зачаквам да съзря някаква промяна в нея. А после я усещам, докато сърцето й спира под дланта ми — тази малка загуба на ритъм, това спокойствие на празнотата, тази абсолютна загуба.