Джоди Пико
Споделен живот (44)

Ана

Нека ви разкажа за първия път, когато трябваше да изнеса доклад в час. Бях в трети клас и трябваше да разкажа за кенгуруто. Много интересно животно, нали разбирате. Имам предвид, не единствено защото живее само в Австралия, като някаква мутантна еволюционна верига — кенгурутата са с очи на елен и безполезните лапи на Тай-Рекс. Не, най-интересното у тях, разбира се, е торбичката. При раждането си бебето на кенгуруто е колкото бацил, успява да пропълзи през ръба и да се намести вътре, докато нищо неподозиращата му майка подскача из Великата австралийска пустош. И тази торбичка не е такава, каквато я изобразяват в съботните анимационни филмчета — не, тя е розова и набръчкана като вътрешната част на устната ти и пълна с важен майчински пълнеж. Обзалагам се, че не знаете, че кенгурутата невинаги носят само по едно малко. От време на време има по още едно, съвсем мъничко, сбръчкано и натикано на дъното, докато по-голямата му сестра протяга огромните си крака и се настанява удобно.

Както виждате, бях си научила урока. Но малко преди да дойде моят ред, точно когато Стивън Скарпинио вдигаше модел на лемур от папиемаше, разбрах, че ще повърна. Отидох при госпожа Кътбърт и й съобщих, че ако се заема с тази задача, никой няма да остане щастлив.

— Ана — посъветва ме тя, — ако си кажеш, че се чувстваш добре, наистина ще се почувстваш така.

Затова, когато Стивън свърши, се изправих. Поех си дълбоко въздух и започнах:

— Кенгуруто е двуутробно животно, което живее само в Австралия.

След което повърнах върху четири деца, които извадиха лошия късмет да седят на предния ред.

Чак до края на годините ме наричаха „Кенга Ралф“. От време на време някое от децата отиваше на ваканция със самолет и аз намирах залепена на вълнения пуловер в шкафчето си торбичка за повръщане — саморъчно измайсторена торбичка на двуутробно. Превърнах се в най-големия майтап за училището до деня, в който Дарън Хонг се хвърли да плени знамето във физкултурния салон и случайно дръпна полата на Ориана Бъртхайм.

Разказвам ви го, за да ви обясня защо не обичам да говоря пред публика.

Но сега, на свидетелското място, има причини да съм още по-притеснена, отколкото в трети клас. Не че съм нервна, както си мисли Камбъл. Не се боя, да не би да не успея да обеля дума. Не, страхувам се, че може да се разбъбря прекалено много.

Оглеждам се в съдебната зала и виждам майка си на адвокатската й маса, а после и баща си, който ми се усмихва едва забележимо. И внезапно не си представям как изобщо съм си помислила, че ще съм в състояние да го направя. Премествам се на ръба на мястото си, готова да се извиня на всички, задето съм им загубила времето, и да изхвърча навън — но после осъзнавам, че Камбъл изглежда ужасно. Облян е в пот, а зениците му са изключително разширени и изглеждат като монети, забити дълбоко в лицето му.

— Ана — пита Камбъл, — искаш ли вода?

Поглеждам към него и си помислям: „А ти?“.

Това, което искам, е да си отида у дома. Искам да избягам на място, където никой не знае името ми, и да се престоря, че съм осиновената дъщеря на някой милионер, наследница на производствено царство за пасти за зъби, японска попзвезда.

Камбъл се обръща към съдията:

— Може ли за миг да поговоря с клиентката си?

— Моля — отвръща съдия Дисалво.

Камбъл се приближава към свидетелското място и се навежда съвсем близо, та да го чуя само аз.

— Като дете имах приятел, казва се Джоузеф Балц — прошепва той. — Представяш ли си, ако доктор Но се беше омъжила за него?

Той се отдръпва, а аз се усмихвам и си мисля, че навярно, просто може би, ще успея да понеса още две-три минути тук.

Кучето на Камбъл вече полудява — изглежда то се нуждае от вода или от нещо друго. И аз не съм единствената, която го забелязва.

— Господин Александър — обръща се съдия Дисалво към адвоката ми, — моля ви, укротете животното си.

— Не, Съдия.

— Моля?!…

Камбъл се изчервява като домат.

— Говорех на кучето, Ваша чест, както заповядахте.

После се обръща към мен:

— Ана, защо поиска да подадеш тази молба?

Както навярно знаете, лъжата има собствен вкус — солиден, горчив и никога съвсем правилен, както когато пъхаш в устата си парче шоколад, очаквайки да усетиш вкуса на карамелов пълнеж, а в замяна получаваш лимон.

— Тя помоли — казвам — първите две думи, които ще се превърнат в лавина.

— Кой помоли за какво?

— Майка ми — казвам, загледана в обувките на Камбъл. — За бъбрек.

Поглеждам към полата си и задърпвам един конец. Може би, единствено евентуално ще успея да я разшия цялата.

Преди около два месеца Кейт беше диагностицирана с бъбречна недостатъчност. Лесно се уморяваше, отслабна, задържаше вода и постоянно повръщаше. Вината за това бе приписана на цял куп различни неща: генетични отклонения, гранулоцитномакрофаген колониистимулиращ фактор — хормон на растежа, който Кейт някога беше вземала, за да ускори производството на костен мозък, стрес от предишните лечения. Поставиха я на диализа, за да я освободят от токсините, които задръстваха кръвния й поток. После диализата спря да действа.

Една вечер майка ми влезе в стаята ни, докато с Кейт просто си убивахме времето. С нея беше и баща ми, което означаваше, че ни предстои по-сериозен разговор от „Кой е забравил кранчето да тече?“.

— Направих някои проучвания по интернет — започна майка ми. — Възстановяването от трансплантация на обикновени органи е много по-лесно, отколкото от трансплантация на костен мозък.

Кейт погледна към мен и пъхна нов компактдиск в плейъра. И двете знаехме накъде се насочва разговорът.

— Не можеш просто да влезеш в „Кмарт“ и да си избереш бъбрек.

— Известно ми е. Всъщност, необходимо е да съвпадат само два протеина от човешкия левкоцитен антиген, за да станеш донор на бъбрек, не всичките шест. Обадих се на доктор Чанс и го попитах дали мога да ти стана донор и той ми обясни, че в обикновени случаи навярно бих могла.

Кейт чу решаващата дума.

— В обикновени случаи?

— Твоят не е такъв. Доктор Чанс смята, че ще отхвърлиш орган от общата донорска банка, защото организмът ти вече претърпя толкова много — майка ми погледна надолу към килима. — Не препоръчва процедурата, освен ако бъбрекът не е на Ана.

Баща ми поклати глава.

— Това е доста агресивна процедура — произнесе тихо той. — И за двете.

Започнах да мисля за това. Дали ще трябва да вляза в болница? Ще боли ли? Може ли човек да живее само с един бъбрек?

Ами ако моят бъбрек откаже, когато стана на, да речем, седемдесет? Откъде ще получа аз резервен?

Преди да успея да задам някой от въпросите си, Кейт ме изпревари.

— Този път няма да го направя, разбрахте ли? Писна ми. Писна ми от болници, от химиотерапия, от радиация и цялата тази дивотия. Просто ме оставете на мира, става ли?

Лицето на майка ми побеля.

— Добре, Кейт. Давай, самоубивай се!

Сестра ми пак си сложи слушалките и пусна музиката невероятно силно, та и аз я чух.

— Не е самоубийство — заключи тя, — когато вече умираш.

— Някога каза ли на някого, че не желаеш да бъдеш донор? — пита ме Камбъл, докато кучето му описва кръгове в предната част на съдебната зала.

— Господин Александър — обажда се пак съдия Дисалво, — ще повикам пристава да изведе… любимеца ви.

Вярно е, кучето е извън всякакъв контрол: лае, скача, обляга предните си лапи върху Камбъл и тича в тесни кръгове. Адвокатът не обръща внимание на нито един от двамата съдии.

— Ана, ти сама ли реши да заведеш това дело?

Наясно съм защо ме пита: иска всички да разберат, че съм способна да вземам трудни решения. И дори съм подготвила лъжата, трептяща като змия между зъбите ми. Но това, което възнамерявам да кажа, не е онова, което излиза.

— Отчасти бях убедена от един човек.

Това, разбира се, е новина за родителите ми, които приковават поглед в мен. Новина е за Джулия, която дори надава тихо възклицание. И определено е новина за Камбъл, който прокарва ръка по лицето си в знак на поражение. Ето защо е по-добре да мълчиш: така имаш по-малко възможности да прецакаш и своя живот, и живота на останалите.

— Ана — пита Камбъл, — кой те убеди?

Чувствам се съвсем дребна на това място, в тази държава, на тази самотна планета. Скръствам ръце и задържам между тях единственото чувство, което съм успяла да спра да не се измъкне от контрола ми: съжаление.

— Кейт.

Залата утихва. Преди да успея да кажа още нещо, гърмът, който очаквах, удря. Потръпвам, но се оказва, че трясъкът, който съм чула, не е от отварянето на земята, за да ме погълне. Не, идва от Камбъл, който е паднал на пода. Кучето му стои наблизо и на лицето му е изписано съвсем човешко изражение, което означава: „Нали ви казах“.