Джоди Пико
Споделен живот (46)

Камбъл

Единственото, което може да се сравни с ефекта непосредствено след голям епилептичен припадък, е да се събудиш на тротоара с махмурлук от най-великото студентско парти на света и тутакси да те сгази камион. Не, като се замисля, може би големият епилептичен припадък е по-лош. Покрит съм в собствените си нечистотии, закачен за система и се разпадам, когато Джулия се приближава към мен.

— Кучето е за припадъци — уточнявам.

— Без майтап? — Джулия протяга ръка към Съдия да я подуши и посочва към дивана до мен. — Може ли да седна?

— Не е заразно, ако това имаш предвид.

— Нямах — Джулия сяда достатъчно близо до мен, за да почувствам топлината на рамото й, само на сантиметри от моето. — Защо не ми каза, Камбъл?

— Господи, Джулия! Не съм казал дори на родителите си — опитвам се да надникна над рамото й в коридора. — Къде е Ана?

— Откога продължава?

Опитвам се да стана и успявам да се надигна с един сантиметър, преди силите ми да се изчерпат.

— Трябва да се върна там.

— Камбъл.

Въздъхвам.

— От известно време.

— От известно време? Имаш предвид седмица?

Поклащам глава.

— Не, имам предвид два дни преди да завършим „Уийлър“ — поглеждам към нея. — В деня, в който те заведох у вас, исках само да бъда с теб. Родителите ми обаче ми заявиха, че непременно трябва да присъствам на глупавата вечеря в клуба, тръгнах със собствената си кола, за да мога да се измъкна — смятах да дойда до къщата ти по-късно вечерта. Докато карах към клуба, катастрофирах. Имах няколко натъртвания. Същата нощ получих първия припадък. Оттогава досега ми направиха трийсет компютърни томографии, но все още не установяват причината. Обясниха ми обаче пределно ясно, че се налага да живея с това до края на живота си — поемам си дълбоко въздух. — Което ме накара да осъзная, че никой друг не бива да го прави.

— Какво?

— Какво искаш да кажа, Джулия? Не бях достатъчно добър за теб. Заслужаваше нещо по-добро от особняк, който всеки момент ще започне да се гърчи на пода с пяна на устата.

Джулия застива съвсем неподвижна.

— Можеше да ми позволиш сама да реша.

— И какво щеше да промени? Сигурно щеше много да ти хареса да ме пазиш, както ме пази Съдия, да чистиш след мен и да живееш в периферията на живота ми — поклащам глава. — Ти беше толкова невероятно независима. Истински свободен дух. Не исках да ти го отнемам.

— Ако ми беше дал избор, може би нямаше да прекарам последните петнайсет години, като си мисля, че нещо не е било наред с мен.

— С теб ли? — разсмивам се. — Погледни се. Изглеждаш страхотно. По-умна си от мен. Кариерата ти напредва, ориентирана си към семейството и може би дори умееш да балансираш чековата си книжка.

— Освен това съм самотна, Камбъл — добавя Джулия. — Защо според теб трябваше да се правя на толкова независима? Още повече кипвам бързо, крада завивките, а вторият пръст на крака ми е по-дълъг от големия. Косата ми си има собствено мнение за растеж. А и съм доказано луда, когато съм в превозно средство. Човек не обича някого, защото е идеален. Обича го въпреки факта, че не е.

Нямам представа какво да й отговоря; чувствам се така, сякаш след трийсет и пет години, през които съм виждал небето като блестящосиньо, ме уверяват, че всъщност е зелено.

— И още нещо: този път няма ти да ме напуснеш. Ще те напусна аз.

Ако изобщо е възможно, това само ме кара да се почувствам още по-зле. Опитвам се да се престоря, че не боли, но нямам сила.

— Добре, тръгвай си.

Джулия се сгушва до мен.

— Ще си тръгна — уверява ме. — След петдесет или шейсет години.