Джоди Пико
Споделен живот (30)

Ана

Ето какъв е въпросът ми: на каква възраст попадаш в рая? Имам предвид, ако наистина си в рая, трябва да изглеждаш така, както в най-добрите си години, и се съмнявам, че умрелите от старост бродят из небесните селения беззъби и плешиви. Така отварям вратата за допълнителен порой въпроси: ако се обесиш, ще се озовеш в рая подпухнал, син и с изплезен език ли? Ако те убият във война, как ще прекараш вечността — без крака, откъснат от мината?

Предполагам, има избор. Попълваш приложенията, които те питат дали искаш да имаш изглед към звездите или към облаците, дали желаеш за вечеря пиле, риба или манна небесна и на каква възраст искаш да те виждат останалите. Аз например може да избера седемнайсет — надявам се дотогава да са ми пораснали цици и въпреки че в момента на смъртта си може да съм съсухрена столетница, в рая ще съм млада и красива.

Веднъж на едно обедно парти чух баща ми да разправя, че макар да бил стар и древен, в сърцето си все още бил на двайсет и една. Вероятно в живота ти има място, което изхабяваш като бразда или още по-добре, като мекото място на дивана. И каквото и да ти се случи, се връщаш обратно там.

Струва ми се проблемът е в това, че всички сме различни. Какво ще се случи в рая, когато хората се опитват да се намерят след толкова години раздяла? Да кажем умреш и започваш да търсиш съпруга си, умрял преди пет години. Какво ще стане, ако си го представяш на седемдесет, а той е избрал седемнайсет, скита насам-натам и се умилква на мацките?

Или ако си Кейт и умреш на шестнайсет, но в рая избереш да изглеждаш на трийсет и пет — възраст, до която не си доживял на земята? Как изобщо някой ще успее да те намери някога?

Камбъл се обажда на баща ми в пожарната, докато обядваме, и съобщава, че отсрещната страна иска да говорим за случая — определено глупав начин на изразяване, защото всички сме наясно, че има предвид майка ми. Трябвало да се срещнем в три часа в кабинета му, макар да е неделя.

Сядам на пода и слагам главата на Съдия в скута си. Камбъл е толкова зает, че дори не ме предупреждава да не го правя. Майка ми пристига, точна до минутата и (секретарката Кери днес не е на работа), влиза сама. Положила е специално усилие да прибере косата си на кок. Гримирала се е. За разлика от Камбъл, за когото стаята е естествена като палто, което може да свали и облече с лекота, майка ми изглежда съвсем не на място в юридическа фирма. Трудно ми е да повярвам, че някога си е вадила хляба с това. Допускам, че тогава е била някой друг. Сигурно всички ние сме били други.

— Здравейте — поздравява ни тихо.

— Госпожо Фицджералд — отговаря Камбъл с леден глас.

Погледът на майка ми се премества от баща ми, седнал на съвещателната маса, към мен на пода.

— Здравей — специално за мен е. Пристъпва напред, все едно иска да ме прегърне, но се спира.

— Вие поискахте тази среща, госпожо адвокат — подканва я Камбъл да говори.

Майка ми сяда.

— Знам. Исках… е, добре, надявах се, ще успеем да го уредим. Искам заедно да вземем решение.

Камбъл потропва с пръсти по масата.

— Сделка ли ни предлагате?

От неговата уста звучи толкова делово. Майка ми го поглежда и примигва.

— Да, предполагам.

Обръща стола си към мен, сякаш в стаята няма никой друг, освен нас двете.

— Ана, знам колко много си направила за Кейт. Наясно съм, че не са й останали много шансове… но може да й е останал този.

— Не се опитвайте да принуждавате клиентката ми…

— Всичко е наред, Камбъл — казвам. — Остави я да говори.

— Ако ракът се върне, ако тази трансплантация не помогне, ако нещата не завършат така, както искаме всички ние… е, добре, никога повече няма да те моля отново да помогнеш на сестра си… но, Ана, ще направиш ли това последно нещо?

Завършва думите си и изглежда много мъничка, по-дребна дори от мен, все едно аз съм родителят, а тя — детето. Чудя се как е възможна подобна оптическа илюзия, щом никоя от нас не е помръднала.

Поглеждам към баща си, но той е неподвижен като скала и май прави всичко възможно да проследи нишките на дървото на заседателната маса, вместо да се забърква.

— Искате да кажете, че ако клиентката ми доброволно дари бъбрек, ще бъде освободена от всички други медицински процедури, които може да са необходими в бъдеще за удължаване живота на Кейт? — уточнява Камбъл.

Майка ми дълбоко си поема въздух.

— Да.

— Разбира се, трябва да го обсъдим.

Бях седемгодишна, когато Джес направи всичко по силите си, за да се увери, че не съм толкова глупава да вярвам в Дядо Коледа. „Това са мама и татко“ — обясни ми, а аз бурно възразявах през цялото време. Реших да изпробвам теорията му: преди Коледа писах на Дядо Коледа и го помолих за хамстер — това, което исках най-много на света. Лично пуснах писмото в пощенската кутия на секретарката на училището. И така и не казах на родителите си, макар че намекнах за други играчки, които се надявах да получа тази година.

Сутринта на Коледа получих шейната, компютърната игра и цветния юрган, за които бях споменала на майка си, но не и хамстера, защото тя не знаеше за него. През онази година научих две неща: че нито Дядо Коледа, нито родителите ми са такива, каквито исках да бъдат.

Вероятно Камбъл си мисли, че делото е свързано със закона, но всъщност е свързано с майка ми. Ставам от стола си и се хвърлям в ръцете й, които малко приличат на онова място в живота, за което говорих преди малко — мястото, което е толкова познато, че се плъзгаш там, където ти е удобно. Гърлото ме заболява, всички тези сълзи, които съм сдържала досега, излизат от скривалището си.

— О, Ана! — възкликва тя в косата ми. — Слава богу! Слава богу!

Прегръщам я два пъти по-силно от обикновено, опитвайки се да задържа този миг така, както обичам да рисувам скосената светлина на лятото на задната стена на мозъка си — фреска, в която да се взирам през зимата. Допирам устни до ухото й и дори докато изричам думите, ми се иска да ги премълча.

— Не мога.

Тялото на майка ми се сковава. Тя се отдръпва от мен, взира се в лицето ми. После изписва усмивка на устните си, напукани на няколко места. Докосва ме по косата. Това е всичко. Изправя се, оправя сакото си и излиза от кабинета.

Камбъл също става от мястото си, прикляква пред мен на мястото, където допреди малко беше майка ми. Гледаме се очи в очи. Никога досега не съм го виждала толкова сериозен.

— Ана, наистина ли го искаш?

Отварям уста. И намирам отговор.