Джоди Пико
Споделен живот (14)

Камбъл

Забележително спокоен съм, наистина, докато директорът на гимназията „Понагансет“ не започва да ми изнася по телефона лекция за политическата коректност.

— За Бога — дави се от възмущение той, — що за послание е това група ученици от коренните жители да нарекат училищната си баскетболна лига „Белите“?

— Предполагам същото, както когато вие сте избрали „Племенните вождове“ за талисман на училището си.

— Ние сме „Племенните вождове на Понагансет“ от хиляда деветстотин и седемдесета година — възразява директорът.

— Да, а те са членове на племето нарангасет, откакто са се родили.

— Пренебрежително е. И политически некоректно.

— За нещастие — изтъквам, — не можете да съдите някого за политическа некоректност, в противен случай щяхте да получите призовки още преди години. Както и да е, Конституцията гарантира най-различни индивидуални права на американците, включително коренните жители на САЩ — правото да се събират и правото на свободна реч, което означава, че „Белите“ ще получат разрешение да се събират дори и ако абсурдната ви заплаха за съдебен процес успее да влезе в съда. И като говорим за това, може да се замислите дали да не предприемете подобна акция срещу човечеството като цяло, защото със сигурност ще пожелаете да пресечете изначалния расизъм, заложен в имената на Белия дом, Белите планини и Белите страници.

На другия край на линията настава мъртвешка тишина.

— В такъв случай да предположа ли, че мога да предам на клиента си, че не възнамерявате да завеждате дело?

След като ми трясва слушалката, натискам бутона на интеркома.

— Кери, обади се на Ърни Фишкилър и му кажи, че няма причина да се притеснява.

Връщам се към камарата документи, струпана на бюрото ми, Съдия въздъхва. Спи дълбоко, сгушен като пухкав килим отляво на бюрото ми. Лапата му потръпва.

— На това му се вика живот — каза ми веднъж тя, докато наблюдавахме как едно кутре гони опашката си. — Искам да се преродя като куче.

Засмях се.

— В крайна сметка ще се преродиш в котка — отвърнах. — Котките не се нуждаят от никого другиго.

— Аз имам нужда от теб — възрази тя.

— Ами… — отвърнах. — Може би ще се преродя в коча трева.

 

 

Притискам палци към клепачите си. Очевидно не спя достатъчно: първо, онзи момент в кафето, а сега и това. Намръщвам се на Съдия, сякаш грешката е негова, и съсредоточавам вниманието си върху бележки, които съм нахвърлил на кочан листа. В случая няма начин обвинението да ни се размине, освен ако моят човек няма еднояйчен близнак, за когото майка му никога не му е казала.

Което, като се замисля…

Вратата се отваря; без да поглеждам, изстрелвам заповед към Кери:

— Виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…

— Здравей, Камбъл.

Полудявам, със сигурност полудявам. Защото на по-малко от два метра от мен стои Джулия Романо, която не съм виждал от петнайсет години. Сега косата й е по-дълга, а покрай устата й се очертават фини линии — скоби около цял живот от думи, които не съм бил наблизо, за да чуя.

— Джулия — успявам да промълвя.

Тя затваря вратата и звукът кара Съдия да скочи.

— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд — осведомява ме.

— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се натъкнем един на друг по-рано.

— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръща тя. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.

А после гневът й изневиделица сякаш се оттича.

— Съжалявам. Нямах причина да го казвам.

— Мина много време — отвръщам, докато всъщност ми се иска да я попитам какво е правила през последните петнайсет години. Дали все още пие чай с лед и лимон. Дали е щастлива.

— Косата ти вече не е розова — отбелязвам, защото съм глупак.

— Не е. Проблем ли е?

Свивам рамене.

— Просто… Ами… — къде са думите, когато се нуждаеш от тях? — харесваше ми розова — признавам.

— В съдебната зала не ми придава особен авторитет — признава на свой ред Джулия.

Това ме кара да се усмихна.

— Откога те вълнува какво мислят хората за теб?

Тя не отговаря, но нещо се променя — температурата в стаята или може би стената, която се издига в очите й.

— Може би, вместо да ни връщаш към миналото, да поговорим за Ана — предлага ми дипломатично.

Кимвам, но се чувствам така, сякаш сме седнали на тясната седалка на автобус с непознат помежду ни — непознат, чието съществуване нито тя, нито аз сме готови да признаем, затова си говорим през него и над него и хвърляме погледи един към друг, когато другият не гледа. Как се очаква да мисля за Ана Фицджералд, когато се чудя дали Джулия някога се е събуждала в ръцете на друг мъж и за миг, преди да се е разсънила, си е помислила, че може би съм аз?

Съдия усеща напрежение и застава до мен. Джулия сякаш за пръв път забелязва, че не сме сами в стаята.

— Партньорът ти?

— Само сътрудник — отвръщам, — но е написал „Правен преглед“.

Пръстите й почесват Съдия зад ухото — щастливо копеле е той, — аз се намръщвам и я спирам.

— Куче помощник е. Не трябва да го галят други хора.

Джулия вдига изненадан поглед към мен, но преди да успее да попита, насочвам разговора в друга посока.

— И така, значи Ана.

Съдия притиска нос към дланта ми.

Джулия скръства ръце на гърдите си.

— Отидох да я видя.

— И?

— Тринайсетгодишните силно се влияят от родителите си. А майката на Ана изглежда убедена, че процес няма да има. Останах с впечатлението, че ще се опитва да убеди и Ана в това.

— Мога да се погрижа — казвам.

Тя ме поглежда подозрително.

— Как?

— Ще накарам да изкарат Сара Фицджералд от къщата.

Челюстта й увисва.

— Шегуваш се?

На този етап Съдия вече сериозно ми дърпа дрехите. Когато не отговарям, излайва два пъти.

— Със сигурност не смятам, че клиентката ми е тази, която трябва да се изнесе. Тя не е престъпила нарежданията на съдията. Ще издействам временна ограничителна заповед, която ще попречи на Сара Фицджералд да осъществява какъвто и да било контакт с нея.

— Камбъл, говорим за майка й!

— Тази седмица тя е отсрещната страна и ако оказва влияние върху клиентката ми по какъвто и да било начин, трябва да й наредят да спре да го прави.

— Клиентката ти си има име и възраст, както и свят, който рухва. Последното, от което има нужда, е още нестабилност в живота й. Ти изобщо направи ли си труда да я опознаеш?

— Разбира се — излъгвам, а Съдия започва да вие в краката ми.

Джулия поглежда надолу към него.

— Има ли му нещо на кучето ти?

— Добре е. Виж, работата ми е да защитя юридическите права на Ана и да спечеля делото и точно това ще направя.

— Разбира се. Не задължително, защото е в интерес на Ана… а защото е в твой. Каква ирония — дете, което иска да спрат да го използват за благото на друг човек, избира твоето име от жълтата преса?

— Не знаеш нищо за мен — отвръщам и усещам как челюстта ми се стяга.

— И чия е вината?

Толкова за невръщането към миналото. По тялото ми пробягва тръпка и сграбчвам Съдия за каишката.

— Извини ме — изричам и излизам от кабинета си, напускайки Джулия за втори път в живота си.

 

 

Вникнеш ли в същината, училище „Уийлър“ беше фабрика, която произвеждаше дебютантки и бъдещи инвестиционни банкери. Всички ние си приличахме и по вид, и по говор. За нас „лято“ беше глагол.

Разбира се, имаше студенти, които разбиваха това клише. Такива бяха децата на стипендия, които носеха яките си вдигнати и се учеха да гребат, без да осъзнават, че сме наясно, че не са от нашите. Такива бяха и звездите, като Толхи Бодро, избран за отбора на „Детройт Редуингс“ в предпоследната си година. Или смахнатите, които се опитваха да си прережат вените или да смесят пиячка и валиум и после напускаха училището също тъй безшумно, както някога бяха бродили из него.

Бях в шести клас в годината, в която Джулия Романо дойде в „Уийлър“. Носеше войнишки ботуши и тениска на „Чийп Трик“ под училищната си униформа; беше в състояние да запомни всеки сонет без ни най-малко усилие. През свободните часове, докато останалите си свивахме цигари зад гърба на директора, тя се качваше в помещението над физкултурния сезон, сядаше, подпряла гръб на отоплителна тръба, и четеше Хенри Милър и Ницше. За разлика от другите момичета в училище с гладките им водопади от руса коса под лента, която приличаше на панделка на захарен памук, нейната представляваше същинско торнадо от черни къдрици. Никога не носеше грим и не прикриваше острите си черти — беше такава, каквато е, и можеше да я приемеш или да се извърнеш. Имаше най-тънката халка, която бях виждал някога, само сребърна жичка, прокарана през лявата й вежда. Ухаеше на втасващо тесто.

За нея се носеха какви ли не слухове: че са я изхвърлили от поправително училище за момичета; че е дете чудо, получило максимална оценка на предварителните изпити САТ; че е две години по-малка от останалите в класа ни; че има татуировка. Никой нямаше представа какво да мисли за нея. Наричаха я Шантавелницата, защото не беше една от нас.

Един ден Джулия Романо се появи в училище с късо подстригана розова коса. Всички решихме, че ще я накажат, но се оказа, че в списъка с правила за позволено облекло в „Уийлър“ прическата липсва. Тогава се зачудих защо в даскалото нямаше дори едно-единствено момче с коса на плитчици и осъзнах, че не се дължи на неспособността ни да се различаваме от другите; причината беше, че не искахме.

Този ден на обяд Джулия мина покрай масата, където седях с някои момчета от гребния отбор и няколко от гаджетата им.

— Хей — обади се едно момиче, — болеше ли?

Джулия забави крачка.

— Какво да е боляло?

— Падането в машината за захарен памук.

Джулия дори не мигна.

— Съжалявам, но не мога да си позволя да си правя прическата в салон „Подмий, подстрижи и издухай“.

После тръгна към ъгъла на закусвалнята, където винаги се хранеше сама, докато редеше пасианс с карти, на чийто гръб бяха нарисувани изображения на светци покровители.

— Мамка му — обади се един от приятелите ми, — не бих искал да я ядосам.

Засмях се, защото всички други го сториха, но се загледах как Джулия сяда, избутва подноса с храна настрана и започва да реди картите си на масата. Зачудих се що за усещане е да не ти пука какво мислят хората за теб.

Един следобед се чупих от гребния тим, на който бях капитан, и я последвах. Постарах се да се държа на достатъчно разстояние, за да не ме усети. Тя се отправи по булевард „Блекстоун“, влезе в гробището „Суон Пойнт“ и се изкачи на най-високата точка в него. Отвори раницата си, извади учебниците си и папка и се разположи пред един от гробовете.

— Можеш да излезеш — извика ми и едва не си глътнах езика, защото си помислих, че се обръща към призрак, а после осъзнах, че говори на мен. — Ако ми дадеш двайсет и пет цента, можеш дори да погледнеш отблизо.

Излязох иззад голям дъб с ръце в джобовете. Сега, след като бях при нея, осъзнах, че нямам представа защо съм дошъл. Посочих с глава към гроба.

— Роднина ли?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Да. Баба ми е седяла до него на борда на „Мейфлауър“ — погледна към мен. Цялата сякаш беше съставена от ъгли и ръбове. — Не трябва ли да си на някой мач по крикет?

— Поло — усмихнах се. — Просто чакам конят ми да стигне дотук.

Тя не схвана шегата… или май не й се стори смешно.

— Какво искаш?

Не можех да призная, че съм я проследил.

— Помощ — отвърнах. — С едно домашно.

Всъщност дори не бях погледнал към задачата, възложена ни по английски. Грабнах листа най-отгоре в папката й и прочетох на глас:

— Натъквате се на ужасна катастрофа с четири коли. Виждате стенещи от болка хора и разпръснати наоколо тела. Длъжен ли сте да спрете?

— Защо да помагам? — попита ме.

— Ами, от юридическа гледна точка, не бива. Ако издърпаш някого от колата и му навредиш повече, могат да те осъдят.

— Имах предвид защо да помагам на теб.

Листът се понесе към земята.

— Нямаш особено високо мнение за мен, нали?

— Нямам никакво мнение за теб, точка. Всички сте сбирщина повърхностни тъпаци, готови по-скоро да умрат, отколкото да се приближат към някого, различен от тях.

— Не правиш ли и ти същото?

За един дълъг миг тя остана загледана в мен. После започна да тъпче нещата си обратно в раницата.

— Имаш тръст, нали? Ако ти трябва помощ, си наеми учител.

Сложих крак върху един учебник.

— А ти ще го направиш ли?

— Да те обучавам? Забрави!

— Да спреш. На мястото на злополуката.

Ръцете й застинаха неподвижно.

— Да. Защото дори ако законът казва, че никой не е отговорен за никого другиго, е правилно да помогнеш на някого, който има нужда от помощ.

Седнах до нея достатъчно близо, за да почувствам кожата на ръката й.

— Наистина ли го вярваш?

Тя погледна надолу към скута си.

— Да.

— Тогава как — попитах я — можеш да ме подминеш?

 

 

Всичко свърши, избърсвам лицето си с хартиени кърпички от автомата и намествам вратовръзката си. Съдия обикаля в тесен кръг около мен, както обикновено.

— Добре се справи — хваля го и го потупвам по гъстата козина на врата.

Връщам се в кабинета си, Джулия си е тръгнала. Кери седи на компютъра в рядък момент на продуктивност и пише.

— Каза, че ако имаш нужда от нея, можеш, по дяволите, да я потърсиш. Думите са нейни, не мои. И ми поиска медицинската документация. — Кери хвърля поглед през рамо към мен. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

Оранжево самозалепващо се листче на бюрото й привлича вниманието ми.

— Там ли иска да изпратим документите?

— Да.

Пъхвам адреса в джоба си.

— Ще се погрижа — казвам.

 

 

След седмица разкопчах полувисоките ботуши на Джулия Романо. Свалих камуфлажното й яке. Стъпалата й бяха тесни и розови като чашката на лале. Ключицата й представляваше загадка.

— Знаех си, че си красива там, отдолу — казах и това бе първото място от тялото й, което целунах.

 

 

Семейство Фицджералд живеят в Апър Дарби, в къща, която би могла да принадлежи на всяко типично американско семейство. Гараж за две коли; алуминиева обшивка; стикери „Дете“ на прозорците за пожарникарите. Стигам там, когато слънцето залязва зад покрива.

По време на пътуването съм се опитвал да се убедя, че думите на Джулия нямат нищо общо с причината, поради която реших да посетя клиентката си, и винаги съм възнамерявал да се отбия, преди да се отправя към къщи.

Истината е, че за всичките години, откакто практикувам, това е първият път, когато се отбивам в дома на клиент.

Ана отваря вратата.

— Какво правите тук?

— Искам да разбера как си.

— Допълнително ли се таксува?

— Не — отвръщам сухо. — Част от специална промоция за месеца.

— О — скръства ръце тя. — Говорихте ли с майка ми?

— Полагам всички усилия да избегна разговора. Да разбирам ли, че не си е вкъщи?

Ана поклаща глава.

— В болницата е. Кейт пак постъпи. Помислих си, че може да сте отишли там.

— Кейт не е моя клиентка.

Поради някаква причина думите май я разочароват. Прибира косата си зад ушите.

— Искате ли да влезете?

Влизам след нея в дневната и сядам на дивана — палитра от бодри сини ивици. Съдия подушва ръбовете на мебелите.

— Чух, че си се запознала с особения представител.

— Джулия. Заведе ме в зоологическата градина. Изглежда свястна — очите й се стрелват към моите. — Каза ли нещо за мен?

— Безпокои се, че майка ти обсъжда случая с теб.

— За какво друго можем да говорим — пита Ана — освен за мен?

За миг оставаме загледани един в друг. Нямам представа как трябва да се държат един с друг клиент и адвокат извън кантората.

Бих могъл да я помоля да ми покаже стаята си, но няма начин адвокат от мъжки пол да се качи на горния етаж сам с тринайсетгодишно момиче. Бих могъл да я заведа на вечеря, но се съмнявам, че ще оцени „Кафе Нуово“, едно от любимите ми свърталища, а не мисля, че бих могъл да преглътна някой от сандвичите на „Бъргър Кинг“. Бих могъл да я попитам как върви училището, но в момента не е учебен срок.

— Имате ли деца? — изпреварва ме с въпрос Ана.

Засмивам се.

— Как мислиш?

— Навярно така е по-добре — признава. — Не се обиждайте, но нямате вид на родител.

Определено съм запленен.

— А как изглеждат родителите?

Май се замисля.

— Нали знаете как въжеиграчът в цирка иска всички да повярват, че номерът му е същинско изкуство, но виждате, че всъщност просто се надява да успее да стигне до края? Ето така — поглежда към мен. — Отпуснете се. Няма да ви завържа с въже и да ви накарам да слушате рап.

— О, хубаво е да го чуя. В такъв случай… — разхлабвам вратовръзката си и се облягам на възглавниците.

Жестът извиква на устните й мимолетна усмивка.

— Не е необходимо да се правите, че сте ми приятел или нещо подобно.

— Не искам да се преструвам — прокарвам ръка през косата си. — Въпросът е, че за мен това е нещо ново.

— Кое?

Махвам с ръка към дневната.

— Да посещавам клиент, да водя неангажиращ разговор. Да не оставя някой случай в кабинета в края на деня.

— Това е нещо ново и за мен — признава Ана.

— Кое?

Усуква около кутрето си кичур коса.

— Надеждата — отвръща.

 

 

Градската част, където е апартаментът на Джулия, е скъп квартал, населяван най-вече от разведени мъже — факт, който не спира да ме дразни, докато се опитвам да намеря място за паркиране. После портиерът хвърля един-единствен поглед към Съдия и ми препречва пътя.

— Не допускаме кучета — предупреждава ме. — Съжалявам.

— Куче помощник е — отвръщам. Установявам, че това сякаш не му говори нищо и му обяснявам: — Нали знаете, като всевиждащо око.

— Не ми приличате на сляп.

— Аз съм бивш алкохолик в процес на възстановяване — заявявам. — Кучето застава между мен и бирата.

Апартаментът на Джулия е на седмия етаж. Почуквам на вратата й и забелязвам око, което наднича към мен през шпионката. Вратата се открехва, но веригата остава на мястото си. Около главата на Джулия има увита кърпа, а самата тя изглежда, сякаш е плакала.

— Здравей — казвам. — Не можем ли да започнем отново?

Тя издухва носа си.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Добре, може и да съм го заслужил — поглеждам към веригата. — Пусни ме да вляза, става ли?

Тя ме поглежда така, сякаш съм умопобъркан.

— Ти да не си смъркал нещо?

Чувам раздвижване отвътре, после друг глас, а накрая вратата се отваря широко и аз глупаво си помислям: „Две са“.

— Камбъл — възкликва истинската Джулия, — какво правиш тук?

Протягам към нея медицинската документация, все още съвземайки се от шока. Как, по дяволите, за цяла година в „Уийлър“ не е споменала, че има сестра близначка?

— Изи, Камбъл Александър. Камбъл, сестра ми.

— Камбъл…

Виждам как Изи произнася името ми. Пак я поглеждам и установявам, че всъщност изобщо не прилича на Джулия. Носът й е малко по-дълъг, а тенът й няма същия златист оттенък. Да не споменаваме, че докато наблюдавам как устата й се движи, не получавам ерекция.

— Нали не е онзи Камбъл? — пита тя и се обръща към Джулия. — От…

— Да — въздъхва Джулия.

Очите на Изи се присвиват.

— Знаех си, че не бива да го пускам.

— Всичко е наред — настоява Джулия и взема папката от ръцете ми. — Благодаря, че ги донесе.

Изи щраква с пръсти.

— Вече можеш да си тръгваш.

— Стига — перва Джулия сестра си по ръката. — Камбъл е адвокатът, с когото работя тази седмица.

— Но не е ли същият, който…

— Да, благодаря, паметта ми работи отлично.

— И така — прекъсвам ги, — отбих се у Ана.

Джулия се обръща към мен.

— И какво?

— Земята вика Джулия — намесва се Изи. — Такова поведение е самоунищожително.

— Не и когато ми носи чек, Изи. Работим заедно по случай, нищо повече. Ясно? И наистина точно сега не ми е до лекциите ти за самоунищожителното поведение. Кой се обади на Джанет да я моли за милост в нощта, когато те заряза?

После се обръщам към Съдия:

— Здравей. Как ти се струват „Ред Сокс?“ Изи се отдалечава с тропане по коридора.

— Това си е твоето самоубийство — провиква се тя.

След миг чувам затръшване на врата.

— Определено ме харесва — подхвърлям, но Джулия не се усмихва.

— Благодаря за медицинската документация. Довиждане.

— Джулия…

— Виж, просто ти спестявам труда. Сигурно е било трудно да обучиш куче да те извлича от стаята, когато трябва да се измъкнеш от емоционално натоварваща ситуация, като някое старо гадже, което казва истината. Какво използваш, Камбъл? Сигнали с ръка? Гласови команди? Високо подсвирване?

Поглеждам с копнеж към празния коридор.

— Не може ли Изи да се върне?

Джулия се опитва да ме избута през вратата.

— Добре, съжалявам. Не исках да те зарязвам днес в кабинета, но… беше спешно.

Взира се в мен.

— За какво каза, че служи кучето?

— Не съм казал.

Тя се обръща, а ние със Съдия влизаме след нея по-навътре в апартамента и затваряме вратата зад гърба си.

— Отидох да видя Ана Фицджералд — продължавам да говоря. — Беше права — преди да поискам ограничителна заповед за майка й, трябваше да поговоря с нея.

— И?

Спомням си как с Ана седяхме на дивана на ивици и изплитахме помежду си паяжина на доверие.

— Смятам, че имаме едно и също предвид.

Джулия не отговаря, просто взема от кухненския плот чаша бяло вино.

— С удоволствие ще пийна — подхвърлям.

Тя свива рамене.

— В Смила е.

Хладилникът, разбира се. Заради усещането за сняг^[1]. Отивам до него и вземам бутилката, но усещам как Джулия се старае да потисне усмивката си.

— Забравяш, че те познавам.

— Познаваше — поправя ме.

— Тогава ме светни. С какво си се занимавала през последните петнайсет години? — кимвам през коридора към стаята на Изи. — Искам да кажа, освен да се клонираш.

Хрумва ми една мисъл и преди да съм успял да я изрека, Джулия отговаря:

— Всичките ми братя станаха строители, готвачи и водопроводчици. Родителите ни искаха момичетата им да учат в колеж и предположиха, че ако посещаваме „Уийлър“ през последната година, ще имаме по-големи шансове. Оценките ми бяха достатъчно добри, за частична стипендия, но Изи не успя. Родителите ми можеха да си позволят да изпратят само една от нас в частно училище.

— Тя отиде ли в колеж?

— Училището по дизайн — отвръща Джулия. — Дизайнер на бижута е.

— Враждебен дизайнер на бижута.

— Когато сърцето на човек е разбито, стават такива неща.

Погледите ни се срещат и Джулия осъзнава какво е казала току-що.

— Нанесе се при мен едва днес.

Очите ми проучват апартамента, търсят стик за хокей, брой на „Спортс Илюстрейтид“, стол на „Ла-Зет-Бой“, всякакви издайнически знаци за мъжко присъствие.

— Трудно ли е да свикнеш да живееш с някого?

— Преди съм живяла сама, Камбъл, ако това те интересува — поглежда към мен над ръба на чашата си. — А ти?

— Имам шест съпруги, петнайсет деца и цяло стадо породисти овце.

Устните й се извиват.

— Хората като теб постоянно ме карат да се чувствам като неудачница.

— О, да, ти само заемаш място на тази планета. Завършила „Харвард“, после учила право пак там, мекосърдечен особен представител…

— Откъде знаеш, че съм завършила юридическо училище?

— От съдия Дисалво — излъгвам и тя ми вярва.

Чудя се дали и тя се чувства така, сякаш от последната ни среща са изминали секунди, не години. Дали да стои до кухненския плот заедно с мен й се струва също толкова естествено, колкото и на мен. Чувствам се така, все едно се опитвам да изсвиря непознат нотен лист и осъзнавам, че всъщност е мелодия, която някога съм научил наизуст, мелодия, която мога да изсвиря със затворени очи, без дори да полагам усилие.

— Не мислех, че ще станеш особен представител — признавам.

— Нито пък аз — усмихва се Джулия. — Понякога все още си фантазирам как стоя на импровизирана трибуна в парка „Бостън Комън“ и изнасям пламенна реч срещу патриархалното общество. За нещастие, не можеш да плащаш на хазяина си с красноречие — хвърля поглед към мен. — Разбира се, погрешно вярвах, че по това време вече ще си станал президент на Съединените щати.

— Задавих се — признавам. — Наложи се да снижа амбициите си. А ти… всъщност предполагах, че живееш в предградие и си домакиня и майка, която кара децата си на тренировки по футбол и прави някой късметлия много щастлив.

Джулия поклаща глава.

— Мисля, че ме бъркаш с Мъфи, Битси, Тото или както там, по дяволите, се казваха момичетата от „Уилтър“.

— Не. Просто си мислех, че… че този човек може да съм аз.

Настъпва плътно, лепкаво мълчание.

— Ти не желаеше да си този човек — казва най-после Джулия. — Обясни ми го пределно ясно.

Искам да възразя, да й кажа, че не е вярно. Но какво иначе да си помисли, когато й казах, че не желая да имам нищо общо с нея? Когато след това се държах като всички останали.

— Спомняш ли си… — започвам.

— Спомням си всичко, Камбъл — прекъсва ме. — Ако не помнех, сега нямаше да е толкова трудно.

Пулсът ми се ускорява дотолкова, че Съдия се надига и тревожно завира муцуна в бедрото ми. Тогава вярвах, че нищо не може да нарани Джулия, която изглеждаше толкова свободна. Надявах се да извадя този късмет.

Грешах и за двете.