Джоди Пико
Споделен живот (19)

Ана

Слушаш ли достатъчно реклами, започваш да вярваш в някои налудничави неща: бразилският мед може да се използва за коламаска, ножове могат да режат метал, силата на положителното мислене може да подейства като крила, които да те отнесат там, където трябва да отидеш. Благодарение на малък пристъп на безсъние и прекалено много четене на Тони Робинс^[1] един ден реших да се заставя да си представя какъв ще е животът след смъртта на Кейт. Така, когато наистина се случеше, щях да съм готова — или поне така се кълнеше Тони.

Продължих да си представям седмици наред. Да се задържиш в бъдещето е по-трудно, отколкото си мислите, особено когато сестра ти постоянно върви наоколо и, както обикновено, ти е трън в окото. Моят начин да се справя с това беше да се преструвам, че Кейт вече ме преследва. Когато спрях да й говоря, тя реши, че е направила нещо лошо, което по всяка вероятност така или иначе беше истина. Имаше цели дни, когато не правех нищо, освен да плача; в други ми се струваше, че съм погълнала оловна плоча; в трети трябваше да положа огромни усилия само за да се облека, да си оправя леглото и да уча думите от речника, защото това беше по-лесно, отколкото да правя нещо друго.

Имаше и мигове, когато позволявах завесата да се повдигне малко и в главата ми нахлуваха други идеи — например какво ли би било да следвам океанография в Хавайския университет, или да се пробвам да стана парашутист, или да се преместя в Прага, или милион други глупави мечти. Опитвах се да се вместя в някой от сценариите, но ми се струваше, че съм нахлузила маратонки пети номер, а моят е седми — правех няколко стъпки, сядах и събувах обувката просто защото болеше прекалено много. Убедена съм, че в ума ми се е настанил цензор с червен печат и ми напомня за какво не бива дори да мисля, колкото и съблазнително да изглежда.

Навярно така е по-добре. Имам чувството, че ако се опитам да разбера коя съм, без Кейт да е в картинката, това, което ще видя, няма да ми хареса.

 

 

С родителите ми седим заедно на маса в закусвалнята на болницата, макар че „заедно“ в случая не е съвсем точно. По-скоро сме като астронавти, всеки с отделен шлем и с отделен източник на въздух. Пред майка ми стои правоъгълна кутийка със захарни пакетчета. Тя ги подрежда безмилостно — първо „Икуъл“, после „Суийт енд Лоу“ и накрая кристалните бучки кафява захар. Поглежда към мен.

— Скъпа.

Защо гальовните обръщения винаги са имена на храни? Захарче, сладкишче, тиквичке. Това че обичаш някого, не е достатъчно, за да ти осигури необходимите вещества.

— Разбирам какво се опитваш да постигнеш — продължава майка ми. — И съм съгласна, че може би с баща ти трябва малко повече да те изслушваме. Но, Ана, нямаме нужда от съдия, за да ни помогне.

Сърцето ми омеква и се качва в гърлото ми.

— Искаш да кажеш, че можем да спрем?

Тя се усмихва и изпитвам чувството, че съм се пренесла в първия топъл ден на март — след цяла вечност сняг, когато внезапно си спомняш усещането на лятното слънце по задната част на голите си прасци и в задната част на косата си.

— Точно това искам да кажа — отвръща майка ми.

Без повече вземане на кръв. Без извличане на гранулоцити, лимфоцити, стволови клетки или даряване на бъбрек.

— Ако искаш, ще кажа на Кейт — предлагам. — За да не се налага да го правиш ти.

— Няма проблеми. След като съобщим на съдия Дисалво, можем да се престорим, че никога не се е случвало.

В периферията на ума ми забива тревожна камбана.

— Ами… Кейт няма ли да пита защо вече не съм й донор?

Майка ми застива съвсем неподвижно.

— Като казах „да спрем“, имах предвид делото.

Поклащам рязко глава, колкото за да й отговоря, толкова и за да изтикам нагоре възела от думи, свит в корема ми.

— За Бога, Ана — промълвява потресена майка ми. — Какво сме ти направили, та да заслужим това?

— Не става въпрос за това, което сте ми направили.

— А за това, което не сме направили, така ли?

— Не ме слушаш! — изкрещявам и в същия миг към масата ни се приближава Върн Стакхауз.

Той премества поглед от мен към майка ми, а после към баща ми и се заставя да се усмихне.

— Май сега не е най-удобният момент да ви прекъсна — казва той. — Наистина съжалявам, Сара, Брайън.

Подава на майка ми плик, кимва и се отдалечава.

Тя изважда листа, прочита го и се обръща към мен.

— Какво си му казала? — пита гневно.

— На кого?

Баща ми взема листа. Текстът е пълен с юридически термини, толкова неразбираеми, все едно са написани на гръцки.

— Какво е това?

— Искане за издаване на временна ограничителна заповед — тя го грабва обратно от баща ми. — Осъзнаваш ли, че искаш да ги накараш да ме изхвърлят от къщата и да нямам никакъв контакт с теб? Наистина ли го искаш?

Да я изхвърлят от къщата? Не мога да си поема дъх.

— Никога не съм го искала.

— Един адвокат не би подал подобно искане на своя глава, Ана.

Знаете ли как понякога — когато караш колело и гумите занасят по пясъка или когато не улучиш стъпало и се търкулваш надолу по стълбите — минават онези дълги, дълги секунди, в които знаеш, че ще се нараниш лошо?

— Не разбирам какво става — отвръщам.

— Тогава как си въобразяваш, че можеш сама да вземаш решения? — майка ми се изправя рязко и столът й пада с трясък на пода. — Щом искаш така, Ана, можем да започнем веднага.

Гласът й е дрезгав и груб като въже в мига, преди да се обърне и да си тръгне.

 

 

Преди три месеца взех назаем гримовете на Кейт. Добре де, май „взех назаем“ не е точната дума: откраднах ги. Нямах свои: не ми позволяваха да се гримирам, преди да съм навършила петнайсет. Само че се беше случило чудо, Кейт я нямаше, за да я попитам, а отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.

Чудото беше високо метър и седемдесет, с копринена коса с цвета на царевица и усмивка, от която ми се завиваше свят. Казваше се Кайл и се беше преместил от Айдахо. Седеше зад мен в първия час, в който се съобщаваха плановете за деня. Не знаеше нищо за мен или за семейството ми, затова, когато ме попита дали искам да отида с него на кино, знаех, че не го прави, защото ме съжалява. Гледахме новия филм за Спайдърмен или поне той го гледа. Аз прекарах цялото време в чудене как електричеството успява да прескочи малкото пространство между неговата ръка и моята.

Прибрах се вкъщи, но все още летях два метра над земята, затова Кейт успя да ме нападне изневиделица: събори ме на леглото ми и ме стисна за раменете.

— Крадла такава! — обвини ме. — Ровила си в чекмеджето ми, без да ме попиташ.

— Ти постоянно вземаш моите неща. Преди два дни взе синия ми пуловер.

— Съвсем различно е. Пуловерът се пере.

— Как така нямаш проблем бактериите ми да се носят из артериите ти, но когато става въпрос за проклетото ти червило „Макс фактор Чери Бомб“, нещата се променят? — Бутвам я по-силно и успявам да ни превъртя така, че сега аз съм отгоре.

Очите й се оживяват.

— Кой е той?

— За какво говориш?

— Щом си се гримирала, Ана, значи има причина.

— Разкарай се — отвърнах.

— Майната ти — усмихна ми се Кейт.

После посегна към мишницата ми и започна да ме гъделичка. Толкова се изненадах, че я пуснах. След миг вече бяхме паднали от леглото и всяка се опитваше да накара другата да изпищи.

— Ана, спри вече! — изохка Кейт. — Ще ме убиеш!

Тези думи развалиха всичко. Ръцете ми паднаха, сякаш бяха изгорени. Лежахме рамо до рамо между леглата си, гледахме нагоре към тавана, дишахме тежко и се преструвахме, че думите не са толкова близо до истината.

В колата родителите ми се скарват.

— Може би трябва да наемем истински адвокат — казва баща ми, а майка ми отвръща:

— Аз съм адвокат.

— Но, Сара — настоява баща ми, — казвам само, че щом ще продължи…

— Какво казваш, Брайън? — пита предизвикателно тя. — Какво всъщност казваш? Че някакъв костюмар, когото никога не си срещал, ще може да обясни на Ана по-добре от родната й майка?

През останалата част от пътя баща ми продължава да шофира в мълчание.

Шокирана съм, когато съзирам на стъпалата на съда репортери и камери. Сигурна съм, че са тук за нещо наистина голямо и можете да си представите изненадата ми, когато виждам пъхнат в лицето ми микрофон, а репортерка с прическа като каска ме пита защо съдя родителите си. Майка ми я бутва настрана.

— Дъщеря ми няма да коментира — повтаря отново и отново, а когато един мъж я пита дали знам, че съм първото проектирано бебе в Род Айлънд, за миг решавам, че може да го удари.

От седемгодишна ми е известно как съм зачената и наистина не е голяма работа. Първо, родителите ми казаха, когато мисълта, че двамата правят секс, ми се струваше доста по-противна от истината за зачеване в епруветка. Второ, милиони хора се лекуваха от безплодие, раждаха седемзнаци и историята ми вече не беше чак толкова уникална. Но проектирано бебе? Да бе, да. Щом родителите ми са си направили целия този труд, човек би си помислил, че непременно ще се погрижат да имплантират гените за покорство, скромност и признателност.

Баща ми сяда до мен на една пейка. Ръцете му са стиснати между коленете. В кабинета на съдията майка ми и Камбъл Александър водят словесна битка. Тук, в коридора, ние сме неестествено тихи, сякаш двамата са взели със себе си всички възможни думи и не са ни оставили нищо.

Чувам как женски глас изругава и пред пейката се появява Джулия.

— Ана, съжалявам, че закъснях, не можах да мина от репортерите. Добре ли си?

Кимвам, а после поклащам глава.

Джулия коленичи пред мен.

— Искаш ли майка ти да напусне къщата?

— Не! — за мой абсолютен срам очите ми се замъгляват от сълзи. — Промених си решението. Не искам да го правя повече. Не искам да правя нищо.

За един дълъг миг тя се взира в мен, после кимва.

— Нека отида да поговоря със съдията.

Тя тръгва, а аз се съсредоточавам върху задачата да вкарвам въздух в дробовете си. Сега има толкова много неща, върху които трябва да работя сериозно, че бях свикнала да го правя инстинктивно — да вдишвам кислород, да продължавам да мълча, да постъпвам така, както е правилно. Тежестта на погледа на баща ми отгоре ми ме кара да се обърна.

— Сериозно ли говореше? — пита той. — Че не искаш да го правиш повече?

Не отговарям. Изобщо не помръдвам.

— Защото, ако още не си сигурна, вероятно е добра идея да ти дадем малко пространство да си поемеш въздух. Имам предвид, в стаята ми в пожарната има допълнително легло. — Потрива задната част на врата си. — Не че ще се изнесем от къщи или нещо подобно, просто… — поглежда ме.

— … ще си поемем въздух — довършвам и правя точно това.

Баща ми се изправя и протяга ръка. Излизаме от комплекса „Гарахи“ един до друг. Репортерите ни връхлитат като вълци, но този път въпросите им отскачат от мен. Гърдите ми все едно са пълни с блясък и хелий, както когато бях малка и баща ми ме вдигаше на раменете си в здрача. Тогава знаех, че ако протегна ръце и разперя пръстите си като мрежа, ще уловя падащите звезди.