Джоди Пико
Споделен живот (26)

Джес

Не отричайте — минавали сте покрай булдозер или товарен камион, оставен край магистралата след часове работа, и сте се чудили защо екипите, които поправят пътища, оставят оборудването си там, където всеки — имам предвид аз — може да го открадне. За пръв път откраднах камион преди години; изключих бъркачка на цимент от скорост на един хълм и наблюдавах как се блъска в караваната на строителна компания. Точно сега на километър и половина от къщата ми има камион за боклук; видях го да спи като слонче до купчина прегради тип „Джърси“ на магистрала 195. Ако зависеше от мен, не бих си избрал точно тази бричка, но на харизан кон зъбите не се гледат. След дребния ми сблъсък със закона бащата ми взе колата и я държи на паркинга в пожарната.

Да карам камион за боклук, се оказва адски различно от шофирането с колата ми. Първо, заемам целия шибан път. Второ, управлението му е като на танк — поне предполагам, че така би се управлявал танк, ако не се налагаше да се присъединиш към армия, бъкана от сковани, жадни за власт задници, за да се качиш на такъв. Трето — и най-неприятно, — хората забелязват приближаването ти. Завивам към подлеза, където Дан Дурасел живее в картонения си дом, а той се свива зад редицата си от столитрови бидони.

— Ей — викам, докато слизам от кабината, — аз съм.

На Дан обаче му е необходима цяла минута, за да събере смелост да надникне между дланите си, за да се увери, че е истина.

— Харесва ли ти бричката ми? — интересувам се.

Той предпазливо се надига и докосва набраздената от резки броня на камиона. После избухва в смях.

— Май джипът ти е вземал стероиди, момче. Натоварвам в кабината нужните ми материали. Колко жестоко ще е, ако просто паркирам камиона до някой прозорец, метна вътре няколко бутилки от своя Специалитет на подпалвача и се отдалеча с пълна скорост, докато мястото избухва в пламъци? Дан застава до вратата на шофьора. „Измий ме“ — написва в натрупаната мръсотия.

— Ей! — възкликвам и без друга причина, освен че никога досега не съм го правил, го питам дали иска да дойде с мен.

— Наистина ли?

— Да. Но има едно правило. Каквото и да видиш и каквото и да направим, не бива да казваш на никого.

Той се преструва, че заключва устните си и изхвърля ключа. След пет минути сме на път към стара барака, някога навес за лодки за един от колежите. Дан си играе с бутоните за управление, вдига и спуска каросерията, докато се возим бавно. Казвам си, че съм го поканил само за да стане тръпката още по-голяма — още един, който знае, прави всичко още по-вълнуващо. Истината обаче е друга: поканих го, защото има нощи, когато просто искаш да знаеш, че на този широк свят има някой друг, освен теб.

Когато бях единайсетгодишен, ми подариха скейтборд. Не бях молил за това. Беше подарък от чувство за вина. С годините натрупах доста такива — красиви и скъпи неща, обикновено свързани с някой от епизодите на Кейт. Когато трябваше да й правят някакви процедури, родителите ми я отрупваха с всевъзможни страхотни боклуци и тъй като обикновено участваше и Ана, тя също получаваше фантастични подаръци. Около седмица по-късно родителите ми започваха да се чувстват зле заради неравенството и ми купуваха някаква играчка, за да не се чувствам пренебрегнат.

Както и да е, не мога да ви опиша колко страхотен беше този скейтборд. На дъската имаше череп, който светеше в тъмното, а от зъбите капеше зелена кръв. Колелата бяха неоновожълти, а неравната повърхност, когато стъпех на нея с маратонките си, звучеше като рокзвезда, която си прочиства гърлото. Не спирах да го карам нагоре-надолу по алеята и по тротоарите, учейки се да правя всевъзможни маневри. Имаше само едно правило: не биваше да го карам на улицата, защото всеки момент можеше да връхлети кола и да удари някое дете за броени секунди.

Не е необходимо да ви подсказвам, че единайсетгодишните бъдещи бродяги и домашните правила са като вода и олио. В края на първата си седмица с този скейтборд си мислех, че съм готов по-скоро да се плъзна по острието на бръснач в басейн с алкохол, отколкото да мина с него още веднъж по тротоара редом с всички бебета на велосипедите им с три колела.

Умолявах баща си да ме заведе на паркинга на „Кмарт“, в някой училищен двор, където и да било, само да мога да го покарам истински поне малко. Той ми обеща, че в петък, след рутинната костномозъчна аспирация на Кейт всички можем да отидем в училището. Щях да взема скейтборда си, Ана — колелото, а ако Кейт се чувстваше достатъчно силна, можеше да покара ролери.

Господи, как очаквах този момент! Намазах с масло гумите на скейтборда, излъсках дъската и упражнявах двойния си хеликс на рампата на алеята, която бях направил от стари парчета шперплат и широк дънер. В мига, в който видях колата — майка ми и Кейт, които се връщаха от хематолога, — се втурнах на верандата, за да не губим време.

Оказа се, че и майка ми много бърза. Вратата на вана се отвори и видях Кейт, обляна в кръв.

— Доведи баща си — заповяда майка ми и притисна към лицето на Кейт няколко носни кърпички.

Кейт и преди беше кървила от носа. И когато откачах от ужас, майка ми винаги ми казваше, че изглежда много по-лошо, отколкото е в действителност. Доведох баща си, двамата заведоха Кейт в банята и се опитаха да я накарат да спре да плаче, защото това само влошавало нещата още повече.

— Татко — казах. — Кога ще тръгваме?

Но той беше зает да навива тоалетна хартия и да я държи под носа на Кейт.

— Татко? — изгубих.

Баща ми погледна право към мен, но не отговори. Очите му бяха замъглени и се взираха право през мен, сякаш бях направен от дим.

Тогава за пръв път си помислих, че може и да съм.

Пламъците са коварни — промъкват се незабелязано, ближат с език, хвърлят поглед назад през рамо и се смеят. И мамка му, освен това са красиви. Като залез, който поглъща всичко по пътя си. За пръв път до мен е някой, който да се възхищава на работата ми. Дан издава тих звук в основата на гърлото си — уважение, несъмнено. Но когато поглеждам гордо към него, виждам, че е свил глава в мазната яка на огромното си армейско яке. По лицето му текат сълзи.

— Дан, човече, какво те прихваща? — вярно, наистина е смахнат, но все пак… Слагам ръка на рамото му и ако се съди по реакцията, бих си помислил, че го е ухапал скорпион. — Боиш се от огъня ли, Дани? Няма защо. Достатъчно далеч сме. В безопасност сме — усмихвам му се окуражително или поне така се надявам. Ами ако превърти, започне да крещи, повика някое случайно мотаещо се наоколо ченге?

— Тази барака — казва Дан.

— Да. Няма да липсва на никого.

— Там живее онзи плъх.

— Вече не — отвръщам.

— Но плъхът…

— Животните умеят сами да си намират път през огъня — уверявам го. — Плъхът ще се справи. Успокой се.

— Ами вестниците? Има снимки от убийството на президента Кенеди…

Изведнъж ме осенява, че плъхът по всяка вероятност не е гризач, а друг бездомник — бездомник, който използва бараката като заслон.

— Дан, какво ми казваш, че някой живее там, вътре?

Той поглежда към бушуващите пламъци и очите му се наливат със сълзи. После повтаря собствените ми думи:

— Вече не.

Както отбелязах, бях на единайсет, но и днес не мога да ви обясня как съм стигнал от къщата ни в Апър Дарби до центъра на Провидънс. Предполагам отнело ми е няколко часа; вероятно съм вярвал, че с новото си невидимо наметало на супергерой мога просто да изчезна и да се появя на някое съвсем друго място.

Изпитах се. Пързалях се през бизнес квартала и наистина хората минаваха точно покрай мен, приковали очи в пукнатините на тротоара или загледани право напред като корпоративни зомбита. Минах покрай дълга стена от огледално стъкло на една сграда и видях отражението си. Но колкото и физиономии да правех, колкото и дълго да стоях там, никой от минувачите покрай мен не обели и дума.

В края на деня се озовах насред кръстовище, точно под светофар, сред клаксоните на таксита, кола, която завиваше рязко наляво и две ченгета, които хукнаха да ме издърпат, преди да съм се убил. Когато дойде да ме вземе от участъка, баща ми попита какво, по дяволите, съм си въобразявал.

Не бях си въобразявал нищо. Просто се опитвах да стигна до място, където да ме забележат.

Първо си свалям ризата и я потапям в локва отстрани на пътя, а после я увивам около главата и лицето си. Димът вече се надига — яростни черни облаци. В тъпанчетата на ушите ми отеква воят на сирени. Но съм обещал на Дан.

Най-напред ме удря горещината — стена, по-солидна, отколкото изглежда, формата на сградата изпъква през очите ми, оранжев рентгенов лъч. Вътре димът е невероятно гъст, не виждам какво има дори на половин метър пред мен.

— Плъх! — изкрещявам и вече съжалявам за това, защото димът нахлува в гърлото ми и го разранява, а гласът ми преграква. — Плъх!

Няма отговор. Колибата не е толкова голяма. Смъквам се на четири крака и запълзявам напред.

Имам само един определено лош момент, когато случайно поставям ръката си върху нещо метално; в следващата секунда предметът се превръща в огромна дамга. Кожата ми залепва за него, незабавно се надигат мехури. В мига, в който падам върху нечий обут в ботуш крак, вече плача, убеден, че никога няма да се измъкна. Напипвам пътя си по тялото на Плъха, премятам отпуснатото му тяло през рамо и със залитане се отправям обратно навън.

По някаква прищявка на Бог успяваме да излезем. Навън спират пожарни и насочват помпите. Може би баща ми е там. Оставам под прикритието на дима, стоварвам Плъха на земята. С лудо биещо сърце хуквам в обратна посока. Останалата част от спасяването е за хората, които действително искат да бъдат герои.