Джоди Пико
Споделен живот (11)

Джес

Аз съм хлапето, което си играеше с кибритени клечки. Крадях ги от рафта над хладилника и ги носех в банята на родителите си. Пяната за вана „Жан Нат“ се възпламенява, знаете ли? Изливаш я, цъкаш и може да запалиш огън на пода. Син е и щом алкохолът се изпари, угасва.

Веднъж Ана влезе в банята, докато бях вътре.

— Еей — викнах я, — виж това.

Капнах малко „Жан Нат“ на пода във формата на нейните инициали. После го запалих. Предположих, че ще избяга с писъци и ще ме издаде, но вместо това тя седна на ръба на ваната, посегна към шишето „Жан Нат“, очерта завъртулка с течността на плочките и ми каза да го направя отново.

Ана е единственото доказателство, че наистина съм роден в това семейство, а не оставен на прага им от някоя двойка като Бони и Клайд, побягнала после в нощта. На повърхността двамата с нея сме абсолютни противоположности. Под кожата обаче сме еднакви: хората мислят, че ни познават, и винаги грешат.

„Майната им на всички“. Трябва да си го татуирам на челото — толкова пъти съм го мислил. Обикновено съм постоянно в движение: летя с джипа си, докато дробовете ми откажат. Днес карам със сто петдесет и два километра в час по магистрала 95. Провирам се в и извън движението, сякаш зашивам рана. Непознати ми крещят иззад затворените си прозорци. Показвам им среден пръст.

Ще реша хиляди проблеми, ако забия джипа в мантинелата. Мислил съм си го, нали разбирате. На шофьорската ми книжка пише, че съм съгласен да бъда донор на органи, но всъщност разсъждавам дали да не стана мъченик за органи. Сигурен съм, че ще струвам много повече мъртъв, отколкото жив — сумата от отделните части е по-голяма от цялото. Чудя се кой ли ще се окаже новият собственик на черния ми дроб, на белите ми дробове и дори на очните ми ябълки. Чудя се кое ли нещастно копеле ще се прецака с тази част от мен, която минава за сърце.

За свое неудоволствие обаче изминавам пътя до изхода дори без драскотина. Слизам по рампата и минавам по Аленс Авеню. Там има подлез, където знам, че ще намеря Дан Дюрасел — бездомник, ветеран от Виетнам, който прекарва повечето от времето си в събиране на батерии, изхвърлени на боклука. Какво, по дяволите, прави с тях, нямам представа. Знам, че ги отваря. Казва, че от ЦРУ крият съобщения за агентите си в „Енърджайзър дабъл А“, а ФБР използва „Евъреди“.

С Дан имаме сделка: няколко пъти седмично му нося меню от „Макдоналдс“, а в замяна той наглежда нещата ми. Заварвам го приведен над книгата по астрология, която смята за свой манифест.

— Дан — викам го, докато излизам от колата и му подавам биг мака. — Какво има?

Той ми хвърля бърз поглед.

— Луната е в шибания Водолей — натъпква в устата си картоф. — Не биваше изобщо да ставам от леглото.

Значи Дан има легло? Това определено е новина за мен.

— Съжалявам — отвръщам. — Взе ли нещата ми?

Той посочва с глава към варелите зад бетонния пилон, където държи нещата ми. Перхлорната киселина, задигната от лабораторията по химия в гимназията, е недокосната; в друг варел са дървените стърготини. Пъхвам пълната калъфка от възглавница под мишница и я повличам към колата. Дан ме чака до вратата.

— Благодаря — казвам.

Той се обляга на колата и не ми дава да вляза.

— Казаха да ти предам съобщение.

Макар че от устата на Дан не излиза нищо, освен глупости, стомахът ми се свива.

— Кой?

Той поглежда към пътя, а сетне обратно към мен.

— Знаеш кой — прошепва. — Пак си помисли.

— Това ли беше съобщението?

Дан кимва.

— Да. Или това, или „Пак се почерпи“. Не съм сигурен.

— Да, в този съвет може и да се вслушам.

Бутвам го лекичко, само колкото да вляза в колата. По-лек е, отколкото изглежда, сякаш каквото е под кожата му, отдавна се е похабило. Всъщност, ако следваме линията на мисълта, цяло чудо е, че аз не съм се понесъл към небето.

— По-късно — казвам му и потеглям към склада, който съм наблюдавал.

Търся места, които да приличат на мен: големи, пусти, забравени от всички. Новото се намира в Олнивил. Някога са го използвали като склад за износ. Сега обаче не е нищо повече от дом на огромно семейство плъхове. Паркирам достатъчно далече, така че никой да не обърне внимание на колата ми. Натъпквам калъфката с дървени стърготини под якето си и излизам навън.

Оказва се, че все пак съм научил нещо от скъпото си старо татенце: пожарникарите са експерти в проникване на места, където не им е мястото. Разбиването на ключалката става бързо, останалото е само въпрос на решение, откъде искам да започна. Изрязвам дупка на дъното на възглавницата и оставям стърготините да образуват три големи инициала: Д. Б. Ф. Взимам киселината и я поръсвам над буквите.

За пръв път го правя посред бял ден.

Изваждам от джоба си кутия „Мерите“ и ги смачквам с крака на земята, след което пъхвам една в устата си. Бензинът в запалката ми „Зипо“ почти е свършил; трябва да запомня да я напълня. Готов съм, ставам, вдишвам дима дълбоко за последен път и захвърлям цигарата в стърготините. Знам, че днешният пожар ще се разпространи бързо, ето защо вече тичам, когато огнената стена се издига зад гърба ми. Както при всички други, и при този ще търсят улики. Цигарата и инициалите ми обаче отдавна ще са изчезнали. Целият под отдолу ще се разтопи. Стените ще се разкривят и ще се срутят.

Първата пожарна кола пристига на мястото точно когато се връщам в колата си и изваждам бинокъла от багажника. Междувременно огънят вече е направил каквото иска — освободил се е. Стъклата на прозорците са избити, черен дим се издига към небето и всичко потъмнява.

За пръв път видях майка си да плаче, когато бях петгодишен. Стоеше до кухненския прозорец и се преструваше, че не плаче. Слънцето тъкмо изгряваше като издут възел.

— Какво правиш? — попитах.

Едва след години осъзнах, че съм чул отговора й погрешно. Не е казала „сърби ме“, а „скърбя“.

Сега небето е сгъстено и потъмняло от дим. Покривът рухва сред дъжд от искри. Пристига втори екип пожарникари, вдигнати от масата за вечеря или измъкнати изпод душа и от дневните си. С бинокъла си различавам името му: проблясва на гърба на пожарникарското му яке, сякаш е изписано с диаманти, „Фицджералд“. Баща ми посяга към маркуч, а аз се качвам в колата си и се отдалечавам.

 

 

У дома майка ми е пред нервен пристъп. Излита от вратата в мига, в който спирам на мястото си за паркиране.

— Слава Богу! — възкликва. — Имам нужда от помощта ти.

Дори не поглежда през рамо, за да се увери, че я следвам, и така разбирам, че е Кейт. Вратата към стаята на сестра ми е изритана, дървената рамка край нея — разцепена. Кейт лежи неподвижна на леглото си. После, съвсем неочаквано, се съживява, скача рязко като машина и повръща кръв. По ризата и върху юргана й с калъфа на цветя се разпростира червено петно — червени макове там, където ги нямаше преди.

Майка ми коленичи до нея, отмята косата й назад и притиска кърпа към устата й, когато Кейт отново повръща — втори поток от кръв.

— Джес — казва тя с делови тон, — баща ти е отишъл на повикване и не мога да се свържа с него. Трябва да ни закараш в болницата, за да седя отзад с Кейт.

Устните на Кейт са хлъзгави като череши. Вдигам я на ръце. Само кожа и кости е, които стърчат през тениската й.

— Когато Ана избяга, Кейт не ми позволи да вляза в стаята й — обяснява майка ми, докато бърза след мен. — Дадох й малко време да се успокои. А после я чух да кашля. Трябваше да вляза.

„Значи ти си я изритала“ — помислям си и това не ме изненадва. Стигаме до колата и майка ми отваря вратата, за да сложа Кейт вътре. Потеглям и карам още по-бързо дори от обикновено през града, на магистралата, към болницата.

Днес, докато родителите ми бяха в съда с Ана, с Кейт гледахме телевизия. Тя не желаеше да пропусне сапунката си, а аз й казах да се разкара и вместо това пуснах канала на „Плейбой“. Сега, докато минавам на червено, ми се иска да я бях оставил да гледа малоумния сериал. Опитвам се да не поглеждам към бялото й личице в огледалото за обратно виждане. Човек би си помислил, че след толкова време съм свикнал, че моменти като този вече не са такъв шок. Въпросът, който не можем да зададем, препуска през вените ми с всеки удар на пулса: „Това ли е? Това ли е? Това ли е?“.

В мига, в който спираме на паркинга пред спешното отделение, майка ми изхвърча от колата и ме припира да извадя Кейт. Каква картинка сме само, докато минаваме през автоматичните врати: Кейт кърви в ръцете ми, а майка ми сграбчва първата сестра, която минава покрай нас.

— Има нужда от плателети.

Вземат я от мен и за няколко мига, дори и след като лекарският екип и майка ми изчезват с Кейт зад спуснатите завеси, продължавам да стоя с разтворени ръце, опитвайки се да свикна с това, че в тях вече няма нищо.

 

 

Доктор Чанс, онкологът, когото познавам, и доктор Нгуен, експерт, когото не познавам, ни съобщават това, за което вече сме се досетили: началото на фаталния етап на бъбречното заболяване. Майка ми стои до мен, стиснала с ръка стойка на системата на Кейт.

— Можете ли още да направите трансютантация? — пита тя, сякаш Ана никога не е завеждала дело, все едно то не означава абсолютно нищо.

— Клиничното състояние на Кейт е изключително сериозно — обяснява доктор Чанс. — И преди ви казах, че не знам дали е достатъчно силна да преживее такава операция; сега шансовете са дори още по-малки.

— Но ако има донор — настоява тя, — ще я направите ли?

— Един момент — струва ми се, че гърлото ми е пълно със слама. — Моят ще свърши ли работа?

Доктор Чанс поклаща глава.

— Обикновено не е необходимо донорът на бъбрек да съвпада идеално, но сестра ти не е обикновен случай.

Докторите излизат и усещам, че майка ми се взира в мен.

— Джес — казва тя.

— Не че предлагам. Просто исках, нали разбираш, да знам — уточнявам.

Вътре в себе си горя също толкова силно, както когато огънят пламтеше в склада. Какво изобщо ме накара да повярвам, че може да ставам за нещо, дори сега? Какво ме накара да помисля, че мога да спася сестра си, когато не съм в състояние да спася дори себе си?

Очите на Кейт се отварят и се втренчват право в мен. Тя облизва устните си. Все още са покрити със засъхнала кръв и това я кара да прилича на вампир. Не мъртъв. Де да беше така!

Навеждам се към нея, защото точно сега тя няма достатъчно сила да накара думите да прекосят въздуха помежду ни.

„Кажи…“ — прошепва само с устни, така че да не привлече вниманието на майка ми.

Отговарям също мълчаливо: „Кажи?“. Искам да съм сигурен, че съм разбрал правилно.

„Кажи на Ана“.

Но вратата се отваря със замах и баща ми изпълва стаята с дим. Косата, дрехите и кожата му вонят на опушено толкова силно, че вдигам глава, очаквайки да видя искри.

— Какво е станало? — пита и тръгва към леглото.

Безшумно се измъквам от стаята, защото вече не трябвам на никого. В асансьора, пред надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“, запалвам цигара.

„Кажи на Ана“ какво?