Джоди Пико
Споделен живот (54)

Камбъл

Изправям се, поглеждам към бележките си и също като Сара ги зарязвам.

— Както каза госпожа Фицджералд, в този случай не става въпрос, дали Ана трябва или не трябва да дари бъбрек. Не става въпрос за даряване на клетка от кожата, на кръвна клетка, на късче деенка. Става дума за момиче, което е на път да стане някой. Момиче, което е тринайсет — възраст, тежка, болезнена, красива, трудна и опияняваща. Момиче, което може да не знае какво иска точно сега и може да не знае и коя е в този момент, но заслужава шанса да го разбере. И според мен след десет години ще се е превърнало в невероятна жена.

Отправям се към катедрата на съдията.

— Известно ни е, че Сара и Брайън Фицджералд са били принудени да направят невъзможното — да вземат информирани медицински решения за две от децата си, които са имали противоположни медицински интереси. И ако ние — също като семейство Фицджералд — не знаем кое е правилното решение, тогава човекът, който трябва да има последната дума, е човекът, за чието тяло става дума… дори и ако този човек е тринайсетгодишен. И в крайна сметка в случая нещата опират именно до това: понякога едно дете да разбира по-добре от родителите си.

Знам, че когато Ана е решила да заведе делото, не го е направила поради себичните причини, които обикновено очакваме от тринайсетгодишно момиче. Не е взела решението, защото е искала да бъде като всички останали деца на тази възраст. Не е взела решението, защото се е уморила да я бодат и режат. Не е взела решението, защото се е страхувала от болката.

Обръщам се към нея и й се усмихвам.

— Знаете ли какво? Няма да се учудя, ако Ана все пак даде на сестра си бъбрека. Но мисля, че вече е без значение. С цялото ми уважение, съдия Дисалво, това, което си мислите вие, също няма значение. Това, което Брайън, Сара и Кейт Фицджералд мислят, няма значение. Но това, което мисли Ана, има.

Връщам се на мястото си.

— И това е единственият глас, в който трябва да се вслушаме.

Съдия Дисалво обявява петнайсетминутна почивка, преди да съобщи решението си, и аз се възползвам от нея, за да разходя кучето. Обикаляме малката тревна площ зад сградата „Гарахи“, докато Върн държи под око репортерите, които се тълпят отпред в очакване на присъдата.

— Стига вече — казвам на Съдия, докато прави четвъртия си лупинг в търсене на подходящо място. — Никой не ни гледа.

Оказва се обаче, че не е съвсем вярно. Едно дете, не повече от три- или четиригодишно, се отскубва от майка си и се втурва към нас.

— Кученце! — извиква то, протяга ръце към жертвата си и Съдия се премества по-близо до мен.

Майка му ни настига след миг.

— Извинявайте. В момента синът ми преминава през кучешка фаза. Може ли да го погалим?

— Не — отговарям автоматично. — Това е куче помощник.

— О! — жената се изправя и дръпва сина си. — Но вие не сте сляп.

„Епилептик съм и това е куче за припадъци“. Мисля си дали поне веднъж да не призная какво е положението, но пък трябва да умееш да се смееш на самия себе си, нали така?

— Адвокат съм — казвам и й се усмихвам. — Той ми гони линейките.

Отдалечавам се със Съдия и не спирам да си подсвирквам.

Съдия Дисалво влиза в залата и сяда на мястото си, носи снимка на покойната си дъщеря, по което разбирам, че съм загубил делото.

— Едно нещо, което ми направи силно впечатление по време на представянето на доказателствата — започва той — е, че всички ние, които сме се събрали в тази зала, сме започнали дебат за качеството на живот, противопоставено на светостта на живота. Брайън и Сара Фицджералд винаги са вярвали, че най-важното е да опазят Кейт жива и като част от семейството, но на този етап светостта на съществуването на Кейт неразривно се е преплела с качеството на живот на Ана и моят дълг е да видя дали е възможно двете неща да се разделят.

Поклаща глава.

— Не съм сигурен, че някой от нас е способен да реши кое от двете неща е по-важно — а аз най-малко от всички. Аз съм баща. Дъщеря ми Дина беше убита на дванайсет години от пиян шофьор и когато онази нощ се втурнах към болницата, бих дал всичко на света за още един ден с нея. Брайън и Сара Фицджералд са в същото положение от четиринайсет години — положение, в което лекарите ги молят да дадат всичко, за да задържат дъщеря си жива още малко. Уважавам решенията им. Възхищавам се на смелостта им. Дори им завиждам, задето изобщо са имали възможностите. Но както изтъкнаха и двамата адвокати, в този случай вече не става въпрос за Ана и за един бъбрек, а за начина, по който се вземат тези решения и как решаваме кой трябва да ги взема.

Прочиства гърлото си.

— Отговорът е, че няма добър отговор. Затова като родители, като лекари, като съдии и като общество се опитваме да се ориентираме и да вземаме решения, които да ни позволяват да спим нощем — защото моралът е по-важен от етиката, а любовта е по-важна от закона.

Съдия Дисалво насочва вниманието си към Ана, която се размърдва неловко на мястото си.

— Кейт не иска да умре — изрича внимателно той, — но не желае и да живее по този начин. И тъй като това ми е известно и познавам закона, мога да взема само едно решение. Единственият човек, на когото трябва да бъде разрешено да направи този избор, е същият, който е в сърцевината на въпроса.

Въздъхвам тежко.

— И като го обявявам, нямам предвид Кейт, а Ана.

До мен тя рязко си поема дъх.

— Един от въпросите, повдигнати през последните няколко дни, беше дали едно тринайсетгодишно дете е способно да взема толкова колосални решения. Аз бих казал, че тази възраст е най-малко податлива на изкривяване на основните възприятия. Всъщност някои от събраните тук възрастни, изглежда, са забравили простичкото правило, което внушават на всички ни още от деца: не можеш да вземеш нещо от някого, без да го попиташ. Ана — продължава той, — ще се изправиш ли?

Тя поглежда към мен. Кимвам и се изправям заедно с нея.

— Днес — казва съдия Дисалво — ще те обявя за медицински еманципирана от родителите ти. Това означава, че ще продължиш да живееш с тях и те могат да ти казват кога да си лягаш, кои телевизионни предавания не можеш да гледаш и дали трябва да си изядеш докрай броколите, но по отношение на всяко лечение последната дума ще е твоя.

Обръща се към Сара.

— Госпожо Фицджералд, господин Фицджералд, ще ви наредя да се срещнете с Ана и педиатъра й и да обсъдите с него тази присъда, за да е наясно, че отсега нататък ще трябва да разисква всяко лечение на Ана само със самата нея. И за да има допълнително напътствие в случай, че се нуждае от него, ще помоля господин Александър да поеме задълженията на неин представител по медицинските въпроси, докато навърши осемнайсет години, за да й помага при вземането на някои от най-трудните решения. По никакъв начин не предлагам решенията да се вземат, без да се поиска мнението на родителите й, но окончателното решение ще е на Ана и само на Ана.

Съдията ме приковава с поглед.

— Господин Александър, ще поемете ли тази отговорност?

С изключение на Съдия, никога не ми се е налагало да се грижа за някого или за нещо. А сега ще имам Джулия, ще имам и Ана.

— За мен ще бъде чест — казвам и й се усмихвам.

— Искам да подпишете документите, преди да напуснете съдебната зала — разпорежда съдията. — Желая ти късмет, Ана. Отбивай се от време на време, за да видя как си.

Удря с чукчето си и всички ставаме, докато напуска залата.

— Ана — казвам, когато тя остава неподвижна и стъписана до мен. — Ти успя.

Джулия стига до нас първа и се навежда над парапета, за да прегърне Ана.

— Беше много смела — поздравява я и ми се усмихва широко над рамото на Ана. — Ти също.

Но после Ана отстъпва настрана и се озовава лице в лице с родителите си. Помежду им има половин метър разстояние и цяла вселена от време и утеха. Едва в този момент осъзнавам, че вече съм започнал да възприемам Ана така, сякаш е по-голяма от биологичната си възраст. Сега обаче тя стои до мен, несигурна и неспособна да срещне погледа на родителите си.

— Ей — намесва се Брайън, пресича бездната и придърпва дъщеря си в грубовата прегръдка. — Всичко е наред.

А после до тях се сгушва и Сара, обгръща с ръце и двамата и раменете на тримата образуват широката стена на отбор, който трябва да преосмисли правилата на играта, която играят в момента.