Джоди Пико
Споделен живот (23)

Камбъл

В мига, в който влизам в болницата със Съдия по петите, разбирам, че съм закъсал. Една жена от охраната — представете си Хитлер в парцал и много лошо накъдрена коса — скръства ръце на гърдите и ми препречва пътя към асансьорите.

— Не допускаме кучета — излайва ми.

— Куче помощник е.

— Не сте сляп.

— Имам неравномерен сърдечен ритъм, а кучето е сертифицирано.

Отправям се към кабинета на доктор Питър Берген, психиатър, който случайно е председател на Комисията по медицинска етика на болница „Провидънс“. Тук съм по необходимост: не успявам да открия клиентката си, която може да иска да продължи делото, а е възможно и да не иска. Честно казано, след вчерашното изслушване бях вбесен — очаквах тя да дойде при мен. Не го направи и стигнах дотам да прекарам цял час, седнал пред вратата й предишната вечер, но никой не се прибра; тази сутрин, предполагайки, че Ана е със сестра си, дойдох в болницата — само за да чуя, че няма начин да вляза да видя Кейт. Не намирам и Джулия, макар че вчера разчитах да я видя да чака от другата страна на вратата, когато двамата със Съдия излязохме след инцидента в съда. Помолих сестра й да ми даде поне номера на мобилния й телефон, но нещо ми подсказва, че 401-ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ не е активен.

И понеже нямам нищо по-интересно за правене, възнамерявам да поработя по делото, в случай че все още го има.

Секретарката на Берген прилича на жена, чийто номер на сутиена е по-голям от коефициента й на интелигентност.

— О, кутре! — изписква тя и посяга да погали Съдия.

— Моля, недейте — готов съм да изрека някои от заучените си отговори, но защо да си хабя усилията заради нея. После се отправям към вратата в дъното на стаята.

Там заварвам дребен пълен мъж с кърпа на звезди и ивици над посивяващите си къдрици. Облечен е в екип за йога и прави упражнения тай чи.

— Зает съм — изсумтява Берген.

— Значи ставаме двама, докторе. Аз съм Камбъл Александър, адвокатът, който помоли за документите на момичето на Фицджералд.

Психиатърът протяга ръце напред и издишва.

— Изпратих ви ги.

— Изпратихте ми документите на Кейт Фицджералд. На мен ми трябват тези на Ана Фицджералд.

— Знаете ли — отговаря той, — моментът не е особено удобен…

— Не желая да прекъсвам тренировката ви — сядам и Съдия ляга в краката ми. — Както казах, Ана Фицджералд? Имате ли някакви документи от Комисията по етика, свързани с нея?

— Комисията по етика никога не е заседавала във връзка с Ана Фицджералд. Сестра й е пациентката.

Наблюдавам как извива гърба си, а после се навежда напред.

— Имате ли представа колко пъти Ана Фицджералд е била амбулаторен и хоспитализиран пациент в болницата?

— Не — отвръща Берген.

— Преброих осем.

— Но процедурите невинаги се свеждат до вниманието на Комисията по етика. Когато лекарите се съгласяват с желанието на пациента и обратното, конфликт няма. Няма причина дори да сме чували за това — доктор Берген сваля крака, който е вдигнал във въздуха, посяга към кърпа и избърсва подмишниците си. — Всички работим на пълен работен ден, господин Александър. Ние сме психиатри, медицински сестри, лекари, учени и изповедници. Не търсим допълнителни проблеми.

 

 

С Джулия се облегнахме на шкафчето ми и продължихме да спорим за Дева Мария. Опипвах чудодейния й медал — е, всъщност посегнах към ключицата й, а медалът ми се изпречи на пътя.

— Ами ако — попитах, — ами ако е била просто обикновено момиче, което е загазило и е измислило гениален начин да се измъкне от неприятностите?

Джулия едва не се задави.

— Мисля, че за тези думи могат дори да те изхвърлят от епископалната църква, Камбъл.

— Само си помисли — на тринайсет години си или на колкото там са се чукали, — имаш приятно преживяване в сеното с Йосиф и преди да се усетиш, тестът ти за бременност излиза положителен. Трябва или да се изправиш пред гнева на баща си, или да измислиш някаква убедителна история. Кой ще ти възрази, ако кажеш, че това дете ти го е направил Бог? Не смяташ ли, че бащата на Мария си е мислил: „Мога да я затворя вкъщи… но ако това предизвика мор?“.

Точно тогава отворих шкафчето си и от него се изсипаха стотина презерватива. Група момчета от отбора по гребане излязоха от скривалищата си и се разсмяха като хиени.

— Решихме, че може да ти потрябват още — осведоми ме едно от тях.

Какво ми оставаше да направя? Усмихнах се.

Преди да се усетя, Джулия се беше отдалечила. За момиче бягаше дяволски бързо. Настигнах я едва когато училището се бе превърнало в далечно петно зад гърба ни.

— Джул — изобщо нямах представа как да продължа. Не за пръв път разплаквах момиче, но за пръв път това караше и мен самия да изпитвам болка. — Трябваше ли да ги размажа всичките? Това ли искаш?

Тя рязко се обърна.

— Какво си им казал за нас, докато се преобличате?

— Не съм им казвал нищо.

— Какво си казал на родителите си за нас?

— Нищо — признах.

— Майната ти — извика ми и пак хукна.

 

 

Вратите на асансьора се отварят на третия етаж и ето я Джулия Романо. За миг оставаме загледани един в друг, после Съдия става и започва да върти опашка.

— Надолу ли слизаш?

Тя влиза и натиска бутона за фоайето, който вече свети. Но движението я кара да се наведе към мен, така че усещам аромата на косата й — ванилия и канела.

— Какво правиш тук? — пита тя.

— Силно се разочаровам от състоянието на американското здравеопазване. А ти?

— Имах среща с онколога на Кейт, доктор Чанс.

— Предполагам, това означава, че делото все още продължава?

Джулия поклаща глава.

— Не знам. Никой в семейството не отговаря на обажданията ми, освен Джес, а той го прави, подтикван единствено от хормоните си.

— Ходи ли в…

— Стаята на Кейт? Да. Не ме пуснаха. Нещо свързано с диализата.

— И на мен заявиха същото.

— Ако говориш с нея…

— Виж — прекъсвам я, — докато Ана не ми каже обратното, трябва да предполагам, че след три дни имаме изслушване. Ако е така, с теб се налага да седнем и да разберем какво, по дяволите, става с живота на това дете. Искаш ли кафе?

— Не — отвръща Джулия и понечва да се отдалечи.

— Спри — казвам, сграбчвам я за ръката и тя застива на място. — Знам, че тази история те кара да се чувстваш неловко. И с мен е така. Но само защото с теб изглежда, не можем да пораснем, не означава, че Ана не бива да получи шанс да го направи. — Придружавам думите си с особено виновен поглед.

Джулия скръства ръце на гърдите си.

— Искаш ли да си запишеш тази реплика за бъдеща употреба?

Избухвам в смях.

— Боже Господи, наистина си костелив орех…

— О, стига, Камбъл! Толкова си сладкодумен, навярно всяка сутрин си мажеш устните с масло…

Думите й извикват пред очите ми всевъзможни картини, но в тях фигурират нейните телесни части.

— Прав си — казва после тя.

— Това определено ще пожелая да го запиша…

Тя тръгва, а ние със Съдия я следваме.

Джулия излиза от болницата и се отправя по странична уличка, по друга, покрай жилищен блок, преди отново да излезем на слънце на Минерал Спринт Авеню в Норт Провидънс. На този етап съм благодарен, че лявата ми ръка стиска здраво каишката на куче с много зъби.

— Чанс ми съобщи, че вече не могат да направят нищо за Кейт — казва ми Джулия.

— Имаш предвид, освен бъбречната трансплантация.

— Не. Точно това не е за вярване — спира да върви и застава пред мен. — Доктор Чанс смята, че Кейт не е достатъчно силна.

— А Сара Фицджералд настоява — разбирам.

— Като се замислиш, Камбъл, има логика. Щом Кейт така или иначе ще умре без трансплантацията, защо да не опитат?

Заобикаляме деликатно бездомник и колекцията му от бутилки.

— Защото трансплантацията включва сериозна операция на другата й дъщеря — изтъквам. — А да изложи здравето на Ана на риск с процедура, която не й е нужна, ми се струва доста нехайно от страна на майка й.

Джулия неочаквано спира пред малка колиба с ръчно изрисуван надпис „Луиджи Равиоли“. Сградата ми прилича на място, което умишлено държат затъмнено, за да не се виждат плъховете.

— Наблизо няма ли „Старбък“? — питам точно когато огромен плешив мъж в бяла престилка отваря вратата и едва не поваля Джулия на земята.

— Изобела! — провиква се и я целува по двете бузи.

— Не, чичо Луиджи, Джулия е.

— Джулия? — отдръпва се назад и се намръщва. — Сигурна ли си? Трябва да се подстрижеш или нещо друго, за да ви различаваме.

— Преди, когато косата ми беше къса, не спираше да мърмориш.

— Мърморех за косата ти, защото беше розова — пояснява и поглежда към мен. — Гладни ли сте?

— Надявахме се да пийнем кафе и да си намерим някоя тиха маса.

Той се ухилва.

— Тиха маса?

Джулия въздъхва.

— Не от тези тихи маси.

— Добре, добре, всичко е голяма тайна. Влизайте, ще ви сложа в стаята отзад — поглежда надолу към Съдия. — Кучето остава тук.

— Кучето идва с мен — отвръщам.

— Не и в моя ресторант — настоява Луиджи.

— Куче помощник е, не може да остане отвън.

Луиджи се навежда само на няколко сантиметра от лицето ми.

— Сляп ли си?

— Цветна слепота — отвръщам. — Той ми съобщава кога светлините на светофарите се сменят.

Устата на чичото на Джулия се подвива в крайчетата.

— Днес всички се правят на много умни — подчертава и тръгва пред нас.

 

 

Седмици наред майка ми се опитваше да разбере кое е гаджето ми.

— Битси е, нали — онази, с която се запознахме на Мартас Винярд? О, не, почакай, не е дъщерята на Шийла, червенокосата, нали така?

Отново и отново й повтарях, че не я познава, но всъщност имах предвид, че Джулия не е момиче, чието съществуване тя ще признае.

 

 

— Знам кое е правилно за Ана — казва ми Джулия, — но не съм убедена, че е достатъчно зряла за самостоятелни решения.

Вземам си още една хапка антипасто.

— Ако смяташ, че е била права да подаде молбата, къде тогава е конфликтът?

— Чувството за отговорност — отвръща сухо Джулия. — Да ти обясня ли какво означава?

— Знаеш ли, не е учтиво да оголваш нокти на обедната маса.

— В момента всеки път, щом майка й я притисне, тя отстъпва. Всеки път, когато се случи нещо с Кейт, отстъпва. И независимо какво сама си мисли по въпроса на какво е способна, никога досега не е вземала решение от такава величина, като се има предвид какви ще са последствията за сестра й.

— Ами ако ти кажа, че когато дойде изслушването, вече ще е способна да вземе това решение?

Джулия ме поглежда.

— Откъде си толкова сигурен, че ще стане така?

— Винаги съм сигурен в себе си.

Тя си боцна маслина от подноса помежду ни.

— Да — съгласява се тихо, — спомням си.

 

 

Джулия навярно е имала своите подозрения, но не й казах за родителите си, за къщата ни. Докато пътувахме през Нюпорт в джипа ми, спрях на алеята на огромна тухлена къща.

— Камбъл — промълви тя, — сигурно се шегуваш.

Заобиколих кръга на алеята и завих от другата страна.

— Аз, шегувам се.

Така, когато спрях пред къщата две пресечки по-надолу, в разлят джорджиански стил с редици букове от двете страни и склон, който се спускаше към залива, сградата не изглеждаше толкова внушителна. Поне беше по-малка от първата.

Джулия поклати глава.

— Родителите ти ще ми хвърлят само един поглед и ще ни разделят с железен лост.

— Ще се влюбят в теб — уверих я. Това беше първата ми лъжа пред нея, но не и последната.

 

 

Джулия се навежда под масата с чиния макарони.

— Заповядай, Съдия — казва му. — И така, какво прави кучето?

— Превежда на испаноговорящите ми клиенти.

— Наистина ли?

Ухилвам й се.

— Наистина.

Тя се навежда напред и очите й се присвиват.

— Известно ти е, имам шестима братя. Наясно съм как работи умът на мъжете.

— Моля те, сподели ми.

— И да издам търговските си тайни? Не, няма да стане — поклаща глава. — Може би Ана те е наела, защото си също толкова уклончив, колкото и тя.

— Нае ме, защото видяла името ми във вестник — уточнявам. — Нищо повече.

— Но ти защо си я взел? Обикновено не се занимаваш с такива случаи.

— Откъде знаеш с какви случаи се занимавам обикновено?

Изричам го лековато, като шега, но Джулия онемява и това е отговорът: през всичките години е следяла кариерата ми.

Както и аз следях нейната.

Неловко се прокашлям и посочвам към лицето й.

— Имаш сос… ето там.

Тя вдига салфетката си и избърсва ъгълчето на устата си, но не улучва.

— Махнах ли го? — пита.

Привеждам се напред със собствената си салфетка и изчиствам петънцето… но после не помръдвам. Ръката ми се отпуска на бузата й. Погледите ни се срещат и в този миг отново сме млади и изследваме тялото на другия.

— Камбъл — въздиша Джулия, — не ми го причинявай.

— Какво да ти причинявам?

— Не ме блъскай за втори път от същата скала.

Мобилният телефон в джоба на якето ми иззвънява и двамата подскачаме. Джулия неволно събаря чашата си с кианти, докато аз отговарям.

— Не — казвам, — успокой се. Успокой се. Къде си? Добре, идвам.

Затварям. Джулия спира да бърше масата.

— Трябва да тръгвам.

— Всичко наред ли е?

— Беше Ана — отвръщам. — В полицейския участък на Апър Дарби е.

 

 

Пътувахме обратно към Провидънс и се опитвах да измисля поне по една ужасна смърт на километър за родителите си. Бой с тояги, скалпиране. Одиране живи и наръсване със сол. Мариноване в джин, макар че не знам дали това би се сметнало за мъчение или просто за нирвана.

Възможно бе да са ме видели как се промъквам в стаята за гости и водя Джулия надолу по стълбището за прислугата към задната врата. Възможно бе да са различили силуетите ни, докато сме се събличали и сме се гмуркали в залива. Възможно бе да са видели как краката й се увиват около мен, как я полагам на легло от пуловери и тениски.

Извинението, което получих на следващата сутрин над яйца по бенедиктински, беше покана за парти в клуба същата вечер — черна вратовръзка, само за семейството. Покана, която, разбира се, не включваше Джулия.

Когато спряхме пред къщата й, беше толкова горещо, че някакво изобретателно момче беше отворило пожарния кран и децата подскачаха като пуканки под струята.

— Джулия, изобщо не трябваше да те водя у дома и да те запознавам с родителите си.

— Много неща не трябваше да правиш — призна тя. — И повечето от тях са свързани с мен.

— Ще ти се обадя преди завършването — обещах, тя ме целуна и слезе от джипа.

Не й се обадих. И не се срещнахме преди завършването.

Тя си мисли, че знае причината, но не е така.

 

 

Интересното на Род Айлънд е, че няма абсолютно никакъв фън шуй. Имам предвид, съществува град Литъл Комптън, но няма Биг Комптън^[2]. Налице е Апър Дарби, но не и Лоуър Дарби^[3]. Има какви ли не места с имена, които означават съотношение към нещо друго, което в действителност не съществува.

Джулия ме следва със собствената си кола. Със Съдия сигурно сме счупили рекорда за бързо шофиране, защото сякаш не са минали и пет минути между телефонното обаждане и мига, в който влизаме в участъка, за да намерим Ана: изпаднала в истерия, седи до сержанта зад бюрото на входа. Зърва ме и се втурва към мен, обезумяла от ужас.

— Трябва да ми помогнете! — вика. — Арестуваха Джес.

— Какво?

Втренчвам се в Ана, която ме е откъснала от прекрасен обяд, да не споменаваме и разговор, който бих желал да бях довел докрай.

— Какво ме засяга?

— Защото трябва да го измъкнете — обяснява Ана бавно, като на тъпанар. — Нали сте адвокат.

— Не съм негов адвокат.

— Ами не можете ли да станете?

— Защо не се обадиш на майка си? — предлагам. — Чух, че набира клиенти.

Джулия ме перва по ръката.

— Млъквай! — изрича предупредително и се обръща към Ана: — Какво се е случило?

— Джес откраднал кола и го пипнали.

— Няма нужда от повече подробности — отсичам, вече съжалявам, че съм дошъл.

— Мисля, че е хъмви^[4]. Голямо и жълто.

В целия щат Род Айлънд има само едно голямо жълто хъмви и то е собственост на съдия Нюбел. Усещам как между очите ми започва да пулсира главоболие.

— Брат ти е откраднал кола на съдия, а ти искаш да го измъкна?

Ана ме поглежда и примигва.

— Ами, да.

Боже Господи!

— Нека поговоря с полицая.

Оставям Ана на грижите на Джулия и се отправям към сержанта зад бюрото, който — кълна се — вече ми се хили.

— Представлявам Джес Фицджералд — въздъхвам.

— Съжалявам да го чуя.

— Колата е на съдия Нюбел, нали?

Полицаят се усмихва.

— Аха.

Поемам си дълбоко въздух.

— Хлапето няма досие.

— Да, защото току-що навърши осемнайсет. Провиненията му като непълнолетен ще запълнят цяла книга.

— Вижте, точно сега семейството му преминава през сериозна криза. Едната му сестра умира; другата съди родителите си. Не може ли да проявите малко снизходителност?

Полицаят хвърля поглед към Ана.

— Ще говоря с прокурора, но по-добре се оправдайте с хлапето, защото съм сигурен, че съдия Нюбел не иска да дава показания.

След още малко преговори се връщам при Ана, която скача на мига, щом ме зърва.

— Уредихте ли го?

— Да. Но никога повече няма да направя нещо подобно. И не съм свършил с теб.

Отправям се към задната част на участъка, където са килиите.

Джес Фицджералд лежи по гръб на металното легло с ръка, прехвърлена над очите. За миг оставам извън килията му.

— Знаеш ли, ти си най-добрият аргумент за съществуването на естествения подбор, за който се сещам.

Той сяда на леглото.

— Ти кой си, по дяволите?

— Твоята фея кръстница. Ти, тъпо малко лайно, осъзнаваш ли, че си откраднал хъмвито на съдия?

— Добре де, откъде да знам на кого е колата?

— Може би заради специалния номер^[5], на който пише „ВСИЧКИ ДА СТАНАТ“? — питам. — Аз съм адвокат. Сестра ти ме помоли да те представлявам. Противно на здравия разум, се съгласих.

— Без майтап? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Ще те пуснат под гаранция. Трябва да им дадеш шофьорската си книжка и да се съгласиш да живееш у вас, което така или иначе правиш, та не би трябвало да е проблем.

Джес обмисля чутото.

— Трябва ли да им дам колата си?

— Не.

Буквално виждам как щрака мозъкът му. На хлапак като Джес не му пука дали има или не хартийката, която му позволява да шофира — не и при положение, че разполага с бричката си.

— Тогава супер — възкликва.

Правя знак на полицай, който чака наблизо, и той отключва килията, за да излезе Джес. Двамата се отправяме към чакалнята. Висок е колкото мен, но не е завършил с окончателното си превръщане в мъж. Завиваме по коридора и лицето му грейва. За миг си помислям, че е възможно и да успее да изкупи грешките си, че може би обича Ана достатъчно, за да й бъде съюзник.

Но той не обръща никакво внимание на сестра си. Вместо това се приближава към Джулия.

— Здрасти. Притеснихте ли се за мен?

В този миг искам да го заключа обратно в килията. След като го убия.

— Разкарай се — въздъхва Джулия. — Хайде, Ана. Да си потърсим нещо за хапване.

Джес поглежда към нея.

— Страхотно. Умирам от глад.

— Не ти — отсичам. — С теб отиваме в съда.

 

 

В деня, в който завърших „Уийлър“, се появиха скакалците. Връхлетяха като лятна буря, оплитаха се в клоните на дърветата и падаха шумно на земята. Това беше празник за метеоролозите, които ликуваха и се опитваха да обяснят феномена. Споменаха библейските морове, Ел Ниньо и дългата суша. Препоръчаха да носим чадъри и широкополи шапки и да стоим на закрито.

Церемонията по завършването обаче се проведе навън, под огромна бяла тента. Докато вторият по успех випускник произнасяше словото си, думите му бяха накъсвани от самоубийствените скокове на буболечките. Скакалците се търкаляха по наклонения покрив и падаха в скута на зрителите.

Не исках да идвам, но родителите ми ме накараха. Джулия ме намери, докато си слагах шапката, обви ръце около кръста ми и се опита да ме целуне.

— Ей, от коя страна на земята падаш?

Спомням си как си помислих, че в белите си академични роби приличахме на призраци. Отблъснах я.

— Недей, става ли? Просто недей.

Във всяка снимка от завършването, която направиха родителите ми, се усмихвах така, сякаш наистина исках да живея в този нов свят, докато навсякъде около мен падаха насекоми, големи колкото човешки юмрук.

 

 

Етичното за един адвокат се различава от етичното за останалата част от света. В действителност имаме писан кодекс — Правилата на професионалната отговорност, — който трябва да прочетем, да ни изпитат върху него и да се придържаме към него, за да продължим да практикуваме. Въпросните стандарти изискват от нас да правим неща, които повечето хора смятат за неморални. Например, ако влезете в кабинета ми и кажете: „Убих бебето на Линдберг“, аз може да ви попитам къде е тялото. „Под пода на спалнята ми — казвате ми вие, — един метър под основите на къщата“. Ако искам да си свърша работата както трябва, не мога да кажа на никоя жива душа къде е бебето. Направя ли го, може да ме лишат от правото да практикувам.

Всичко това означава, че са ме обучили да смятам, че моралът и етиката невинаги са едно и също.

— Брус — обръщам се към прокурора, — клиентът ми ще се откаже от правото на информация. И ако се отървеш от някои от тези пътни нарушения, кълна се, че никога няма да се приближи на повече от петнайсет метра до съдията или колата му.

Питам се на какъв ли процент от населението на страната е известно, че юридическата система е свързана повече с умението да изиграеш подходящите карти, отколкото със справедливостта.

Брус е свестен. Освен това случайно научих, че току-що са го назначили да разследва двойно убийство; едва ли ще си губи времето с Джес Фицджералд.

— Нали знаеш, че говорим за хъмвито на съдия Нюбел, Камбъл?

— Да, наясно съм — отговарям сериозно, а всъщност си мисля, че всеки, който е достатъчно суетен да кара хъмви, на практика моли някой да му го отмъкне.

— Остави ме да поговоря със съдията — въздъхва Брус. Сигурно ще ме изкорми за тези думи, но ще му кажа, че ченгетата няма да имат нищо против, ако пуснем малко гювеч на хлапето.

След двайсет минути сме подписали документите и Джес стои до мен пред съдебната палата. След двайсет и пет минути официално е пуснат условно и двамата слизаме по стъпалата на съда.

Днес е един от летните дни, в които имаш чувството, че в гърлото ти се е свил някакъв спомен. Някога в такъв ден щях да плавам заедно с баща си.

Джес накланя глава назад.

— Навремето ловяхме попови лъжички — изневиделица казва той. — Слагахме ги в кофа и гледахме как опашките им се превръщат в крака. Кълна се, нито една от тях не успя да се превърне в жаба. — Обръща се към мен и изважда от джоба на ризата си пакет цигари. — Искаш ли?

Не съм пушил, откакто бях в юридическото училище, но за своя изненада вземам цигара и я запалвам. Съдия наблюдава как тече животът, изплезил език. До мен Джес драска кибритена клечка.

— Благодаря — казва ми, — за това, което правиш за Ана.

Кола ни задминава. От радиото й гърми една от песните, които никоя програма не пуска през зимата. От устата на Джес излиза син поток от дим. Чудя се дали някога е плавал с лодка. Дали има спомен, който е пазил през всички тези години — как седи на моравата и усеща хладината на тревата след залез-слънце, как на Четвърти юли държи фойерверк, докато не почувства, че пръстите му горят. Всички ние пазим по нещо.

 

 

Тя остави бележката под чистачката на предното стъкло на джипа ми седемнайсет дни след завършването. Още преди да я отворя, се зачудих как ли е стигнала до Нюпорт, как се е върнала обратно. Занесох бележката до залива, за да я прочета на скалите; и след като я прочетох, я вдигнах и я помирисах, в случай че мирише на нея.

Технически нямах право да шофирам, но нямаше значение. Срещнахме се на гробището, както пишеше в бележката.

Джулия седеше пред надгробната плоча, обвила ръце около коленете си. Видя ме и вдигна поглед.

— Исках да си различен.

— Джулия, не е заради теб.

— Не е ли? — стана от земята. — Нямам тръст на свое име, Камбъл. Баща ми не притежава яхта. Ако си стискал палци с очакването в някой от близките дни да се превърна в Пепеляшка, сбъркал си.

— Тези неща не ме интересуват.

— Да, бе! — очите й се присвиха. — Какво си мислеше, че ще е забавно да оправиш едно момиче от бедняшките квартали? За да ядосаш родителите си ли го направи? Сега вече можеш да ме изстържеш от обувката си, сякаш съм нещо, което си настъпил случайно? — Замахна към мен и ме удари в гърдите. — Нямам нужда от теб. Никога не съм имала.

— Е, аз имах нужда от теб, мамка му! — креснах в отговор.

Тя се извърна, сграбчих я за раменете и я целунах. Нещата, които не можех да се заставя да й кажа, ги излях в нея.

Има неща, които правим, защото успяваме да убедим самите себе си, че така е по-добре за всички замесени. Повтаряме си, че така е правилно, проявяваме алтруизъм. Така е много по-лесно, отколкото да си признаем истината.

Отблъснах Джулия. Отдалечих се надолу по склона на гробището. И не погледнах назад.

 

 

Ана седи на мястото до шофьора и Съдия изобщо не е доволен. Подава изпълнената си със съжаление муцуна напред, точно между двама ни, и се задъхва толкова силно, все едно бушува буря.

— Не беше особено добро предзнаменование за това, което предстои — казвам.

— Какво имате предвид?

— Ако искаш да получиш правото да вземаш важни решения, Ана, трябва да започнеш да ги вземаш сега, а не да разчиташ на останалата част от света да разчиства кашите.

Поглежда ме и се намръщва.

— Само защото ви помолих да помогнете на брат ми? Мислех, че сте ми приятел.

— Вече ти казах, не съм ти приятел, а адвокат. Има коренна разлика.

— Добре — започва да опипва тя ключалката. — Ще се върна в полицията и ще им кажа отново да арестуват Джес.

Почти успява да отвори докрай вратата до шофьора, макар че пътуваме по магистралата.

Сграбчвам дръжката и затръшвам вратата.

— Да не си откачила?

— Не знам — отвръща. — Бих ви попитала как смятате, но вероятно не влиза в задълженията ви.

Рязко завъртам волана и отбивам край пътя.

— Знаеш ли какво смятам? Причината, поради която никой не те пита какво мислиш за нищо важно, е защото често променяш решението си и не знаят на кое да вярват. Ето, например аз. Дори не съм наясно дали все още поддържаме молбата за медицинска еманципация.

— Защо да не я поддържаме?

— Питай майка си. Питай Джулия. Накъдето и да се обърна, някой ми заявява, че не желаеш да продължаваш с това — поглеждам към страничната облегалка, на която е отпуснала ръката си — блестящ пурпурен лак, нокти, изгризани до живеца. — Ако искаш да се отнасят с теб като с голям човек, трябва да започнеш да се държиш като такъв. Единственият начин, по който мога да се боря за теб, Ана, е, ако успееш да докажеш на всички, че ще можеш да се бориш сама за себе си, когато си тръгна.

Връщам колата обратно на пътя и хвърлям кос поглед на спътничката си, но тя седи, пъхнала ръце между бедрата си. Главата й е издадена бунтовно напред.

— Почти стигнахме до вас — съобщавам сухо. — След малко ще можеш да излезеш и да затръшнеш вратата в лицето ми.

— Няма да ходим вкъщи. Трябва да отида в пожарната. За известно време с баща ми ще останем там.

— Въобразявам ли си, или вчера не прекарах няколко часа в семейния съд, обсъждайки точно този въпрос? Още повече си мислех, че си казала на Джулия, че не искаш да те разделят от майка ти? Точно за това говоря, Ана — казвам и удрям с ръка по волана. — Какво, по дяволите, наистина искаш?

Тя избухва и го прави наистина зрелищно.

— Настоявате да знаете какво искам ли? Писна ми да съм опитно зайче. Поболявам се през всички тези години, в които никой не ме попита как ме карат да се чувствам. Поболявам се, но никога не съм достатъчно шибано болна за семейството си.

Отваря вратата все още в движение и хуква към пожарната, която е на неколкостотин метра пред нас.

Е, добре. Дълбоко в същността на малката ми клиентка се крие способността да накара другите да я слушат. Следователно от свидетелското място ще се справи по-добре, отколкото си мислех.

Следваща мисъл: Ана може и да е в състояние да даде показания, но това, което каза, я кара да изглежда неприятна, дори незряла. С други думи, едва ли ще успее да убеди съдията да отсъди в нейна полза.