Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Sister’s Keeper, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоди Пико. Споделен живот
Американска. Първо издание
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Александра Худякова
Художник: Виктор Паунов
Предпечат: Митко Ганев
ИК Enthusiast, София, 2011
ISBN: 978–954–8657–87–7
История
- — Добавяне
Джес
От време на време ми се налага да вляза в противоречие с природата си и да повярвам в Бог. Такъв е мигът, в който влизам у дома и намирам на стъпалата пред вратата си страхотна мацка, която става и ме пита дали познавам Джес Фицджералд.
— Кой пита? — отвръщам.
— Аз.
Дарявам я с най-очарователната си усмивка.
— В такъв случай ето ме.
Позволете ми да отстъпя крачка назад и да ви съобщя, че е по-възрастна от мен, но с всеки следващ поглед фактът се омаловажава — тя има коса, в която мога да се загубя, и уста толкова мека и пълна, че едва успявам да откъсна поглед, за да проверя останалата част от нея. Ръцете ме засърбяват от желание да докосна кожата й — дори на обичайните места, — само за да се уверя дали наистина е толкова мека, колкото изглежда.
— Аз съм Джулия Романо — представя ми се. — Особен представител съм.
Всички цигулки, които свирят във вените ми, изпискват и спират.
— Това нещо като ченге ли е?
— Не, адвокат съм и работя със съдия, за да помогна на сестра ви.
— Имате предвид Кейт?
Нещо в изражението й се стяга.
— Имам предвид Ана. Завела е дело за медицинска еманципация от родителите ви.
— А, да, известно ми е.
— Наистина ли? — май е изненадана, сякаш предизвикателството е нещо запазено изключително за Ана. — Случайно да знаете къде е?
Поглеждам към тъмната и празна къща.
— Да не съм пазач на сестра си? — отвръщам и й се усмихвам широко. — Ако искате да почакате, заповядайте, ще ви покажа покоите си.
За мой абсолютен шок тя се съгласява.
— Всъщност идеята не е лоша. Искам да говоря с вас.
Отново се облягам на вратата и скръствам ръце, за да изпъкнат бицепсите ми. Озарявам я с усмивката, която е спирала сърцата на половината от населението от женски пол на университета „Роджър Уилямс“.
— Имате ли планове за вечерта?
Тя се взира в мен така, сякаш съм проговорил на гръцки. Не, по дяволите, навярно разбира гръцки. На марсиански. Или на шибан вулканичен език.
— На среща ли ме каните?
— Със сигурност поне се опитвам — отвръщам.
— Със сигурност се проваляте — отговаря ми с равен тон. — Достатъчно съм стара, за да ви бъда майка.
— Имате невероятни очи — под „очи“ имам предвид „цици“, но както и да е.
Джулия Романо избира точно този миг да разкопчае сакото на костюма си, което ме кара да се разсмея на глас.
— Защо просто не поговорим тук?
— Както искате — отвръщам и я повеждам нагоре към апартамента си.
Като се има предвид как изглежда обикновено, днес мястото няма толкова лош вид. Съдовете на плота са немити само от един или два дни; а разпиляната зърнена закуска не е толкова лоша, колкото разлято мляко. По средата на пода има кофа, парцал и бутилка газ; работя по създаването на нов кремък. По целия под са разпръснати дрехи, някои от тях старателно подредени, за да намалят ефекта от разливане в казана ми за дестилиране.
— Какво мислите? — усмихвам й се. — Марта Стюарт[1] ще се влюби в това място, не смятате ли?
— Марта Стюарт ще ви превърне в проекта на живота си — измърморва Джулия, сяда на дивана, скача и махва няколко шепи чипс, които — о, Боже! — вече са оставили мазно петно във формата на сърце на великолепния й задник.
— Ще пийнете ли нещо? — Да не си помисли някой, че майка ми не ме е възпитала?
Тя се оглежда наоколо и поклаща глава.
— Ще се въздържа.
Свивам рамене и изваждам от хладилника бутилка „Лабат“.
— Значи имаме малък проблем на домашния фронт?
— Вие не знаете ли?
— Опитвам се да не забелязвам.
— Как така?
— Ами това правя най-добре — ухилвам се и отпивам приятна, голяма глътка бира. — Макар че тази буря бих искал да я видя.
— Разкажете ми за Кейт и Ана.
— Какво да ви кажа? — сядам до нея на дивана — прекалено близо. Нарочно.
— Как се разбирате с тях?
Привеждам се напред.
— Какво ме питате, госпожице Романо, дали се държа добре ли?
Дори не мигва, така че зарязвам позите.
— Понасят ме — отвръщам. — Както всички други.
Отговорът, изглежда, я заинтригува, защото записва нещо в бялото си тефтерче.
— Как се чувствахте, докато растяхте в това семейство?
В гърлото ми се надигат десетки отговори, но този, който излиза, определено е неочакван.
— Когато бях дванайсетгодишен, Кейт се разболя. Дори не беше нещо кой знае какво, само инфекция, но не можеше да я надвие сама. Затова заведоха Ана да дари гранулоцити — бели кръвни телца. Кейт не го направи нарочно, нищо подобно, но беше Бъдни вечер. Трябваше да излезем навън като семейство, нали разбирате, и да си купим елха — изваждам от джоба си пакет цигари. — Имате ли нещо против? — питам, но не й давам шанс да отговори: запалвам веднага. — В последния момент ме закараха у един съсед и беше неприятно, защото там празнуваха Бъдни вечер заедно с роднини и продължаваха да шепнат това и онова за мен, сякаш бях благотворителна кауза, както и съвсем глух. Както и да е, омръзна ми страшно бързо, затова казах, че отивам до тоалетната, и се измъкнах. Върнах се у дома, взех една от брадвите на баща ми и трион и отрязах малкия смърч, който растеше в средата на двора. Когато съседът се усети, че ме няма, вече бях занесъл дървото в дневната и му бях сложил кръстачка. Бях го украсил — гирлянди, играчки, всичко, за което се сетите.
В спомените си все още виждам лампичките — червени, сини и жълти — как блещукат над дърво, отрупано като ескимос в Бали.
— И така, сутринта на Коледа родителите ми дойдоха у съседа да ме вземат. И двамата изглеждаха ужасно, но когато ме заведоха у дома, под дървото имаше подаръци. Бях толкова въодушевен, намерих този с моето име и го отворих. Оказа се червена количка — нещо, което щеше да е страхотно за тригодишно хлапе, но не и за мен, а освен това я бях виждал в магазина на болницата, също и останалите подаръци, които получих през онази година. Както можеше да се очаква, по дяволите — угасям фаса на бедрото на дънките си. — Не казаха дори една дума за дървото — продължих. — Това означаваше да израснеш в това семейство.
— Мислите ли, че с Ана е същото?
— Не. Нея я забелязват, защото е част от големия им план за Кейт.
— Как родителите ви решават кога Ана ще окаже медицинска помощ на Кейт? — продължава да пита.
— Казвате го така, сякаш става дума за някакъв процес. Все едно наистина има избор.
Тя вдига глава.
— Няма ли?
Не й обръщам внимание, защото въпросът е реторичен, и се заглеждам през прозореца. В двора все още стърчи пънът на онзи смърч. Никой в семейството никога не прикрива грешките си.
Бях седемгодишен, когато си втълпих идеята да прокопая тунел до Китай. Колко трудно можеше да е, мислех си — права линия, тунел? Взех от гаража лопата и започнах да копая дупка, широка точно толкова, колкото да мина през нея. Всяка нощ я покривах със стар найлон, в случай че завали. Работих по нея четири седмици, камъните се забиваха в ръцете ми и оставяха рани като от битка, а около краката ми се увиваха корени.
Това, което не бях отчел, бяха високите стени, които се издигаха около мен, и недрата на земята, които пареха под маратонките ми. Копаех право надолу и безнадеждно се загубих. В един тунел човек трябва сам да си осветява пътя, а никога не ме е бивало особено в това.
Извиках и баща ми ме намери след секунди, макар да бях сигурен, че съм чакал поне няколко живота. Той пропълзя в дупката, разкъсван между желанието да ме похвали за усърдния ми труд и да ми се скара заради глупостта ми.
— Можеше да рухне отгоре ти! — възкликна и ме вдигна горе.
Сега, когато бях горе, осъзнах, че дупката ми изобщо не е дълбока цели километри. Баща ми стоеше на дъното, а тя му стигаше само до гърдите.
Знаете ли, тъмнината е нещо относително.