Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Sister’s Keeper, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоди Пико. Споделен живот
Американска. Първо издание
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Александра Худякова
Художник: Виктор Паунов
Предпечат: Митко Ганев
ИК Enthusiast, София, 2011
ISBN: 978–954–8657–87–7
История
- — Добавяне
Джулия
— Според теб дали харесвам Камбъл, защото е задник — питам сестра си — или въпреки това?
От дивана Изи ми изшътква. Гледа „Такива, каквито бяхме“ — филм, който е гледала един милион пъти. Той е в списъка й на филми, които не можеш да пропуснеш, редом с „Хубава жена“, „Призрак“ и „Мръсни танци“.
— Ако заради теб пропусна края, Джулия, ще те убия.
— „Доскоро, Кейт — цитирам й. — Доскоро, Хъбъл“.
Тя хвърля по мен възглавница и избърсва очите си, насълзени от мелодията.
— Барбара Стрейзънд — оповестява Изи — е бомба.
— Мислех, че това е стереотип за обратните мъже.
Поглеждам към масата, покрита с вестници, които проучвам като част от подготовката за утрешното изслушване. Това е решението, което ще представя на съдията, основано на висшия интерес на Ана. Проблемът е, че няма значение дали ще реша в нейна полза или срещу нея. И в двата случая ще разруша живота й.
— Мислех, че говорим за Камбъл — казва Изи.
— Не, аз говорех за Камбъл. На теб ти течаха лигите — разтърквам слепоочията си. — Мислех си, че може да проявиш съчувствие.
— Във връзка с Камбъл Александър? Никакво съчувствие. Безчувствие.
— Права си. За теб са типични точно такива чувства.
— Виж, Джулия, може би е нещо наследствено — започва да разсъждава Изи, става и разтрива мускулите на врата ми. — Може би си наследила ген, който те кара да се чувстваш привлечена от абсолютни говеда.
— В такъв случай и ти го имаш.
— Е — смее се тя, — признавам, имаш право.
— Знаеш ли, наистина искам да го ненавиждам. Да се отбележи.
Изи посяга над рамото ми, взема кока-колата ми и я допива.
— Нали уж всичко беше строго професионално?
— Така е. В ума ми просто има едно много гласовито малцинство, което желае да не беше така.
Изи сяда обратно на дивана.
— Знаеш ли, проблемът е, че първият никога не се забравя. И дори умът ти да демонстрира интелигентност по въпроса, тялото ти притежава коефициент на интелигентност колкото на плодова мушица.
— С него просто се чувствам толкова удобно, Из. Сякаш продължаваме от там, където спряхме. Вече знам всичко необходимо за него и той знае всичко необходимо за мен — поглеждам я. — Възможно ли е човек да се влюби в някого от мързел?
— Защо просто не го изчукаш и не изтласкаш цялата история от системата си?
— Защото — отвръщам, — веднага щом свърши, ще има още едно късче от миналото, от което няма да мога да се отърва.
— Мога да те уредя с някоя от приятелките си — предлага Изи.
— Всички те имат вагини.
— Виж, гледаш на нещата от погрешен ъгъл, Джулия. Трябва да се чувстваш привлечена от някого заради това, което носи в себе си, а не заради обвивката. Камбъл Александър може да е страхотно привлекателен, но е като марципанена заливка върху сардина.
— Мислиш, че е страхотно привлекателен?
Изи завърта очи.
— Ти — оповестява тя — си обречена.
На вратата се звъни и Изи отива да погледне през шпионката.
— Като говорим за дявола…
— Камбъл ли е? — прошепвам. — Кажи му, че ме няма.
Изи открехва вратата с няколко сантиметра.
— Джулия казва, че я няма.
— Ще те убия — промърморвам и излизам зад нея. Избутвам я настрана, свалям веригата и пускам Камбъл и кучето му вътре.
— Тук ме посрещат все по-топло и по-сърдечно — отбелязва той.
Скръствам ръце на гърдите си.
— Какво искаш? Работя.
— Хубаво. Сара Фицджералд току-що ни предложи сделка. Излез на вечеря с мен и ще ти разкажа всичко.
— Няма да ходя на вечеря с теб — отсичам.
— Да, ще дойдеш — той свива рамене. — Познавам те. Накрая ще се предадеш, защото колкото и да не желаеш да бъдеш с мен, искаш да разбереш какво е предложила майката на Ана. Няма ли как просто да не си губим времето?
Изи избухва в смях.
— Наистина те познава, Джулия.
— Ако не дойдеш доброволно — продължава Камбъл, — нямам скрупули да проявя физическа сила. Макар че ще ти е значително по-трудно да си режеш филе миньон със завързани на гърба ръце.
Обръщам се към сестра си.
— Направи нещо, моля те.
Тя ми махва за сбогом.
— Доскоро, Кейт.
— Доскоро, Хъбъл — отговаря Камбъл. — Страхотен филм.
Изи го поглежда замислено.
— Май има надежда — решава тя.
— Правило номер едно — обръщам се към него. — Ще говорим само за процеса и за нищо друго.
— Бог да ми помага — отвръща Камбъл. — Не може ли само да ти кажа, че изглеждаш много красива?
— Виждаш ли, вече наруши правилото.
Той спира на паркинг край брега и угася двигателя. Излиза от колата и я заобикаля, за да ми помогне да сляза. Оглеждам се, но не виждам нищо, което да прилича на ресторант. Намираме се на пристана на яхтклуб, пълен с лодки и яхти. Медноцветните им палуби блестят на залязващото слънце.
— Свали си маратонките — заповядва Камбъл.
— Не.
— За Бога, Джулия, това не ти е викторианската епоха; няма да ти се нахвърля само защото съм зърнал глезена ти. Просто го направи, става ли?
— Защо?
— Защото точно в момента имаш огромен кол в задника и това е единственият благопристоен начин, за който се сещам, за да те накарам да се отпуснеш.
Сваля собствените си обувки и заравя крака в тревата покрай паркинга.
— Ааах! — въздъхва и разперва ръце. — Хайде, Джуъл. Улови мига. Лятото почти свърши, наслади му се, докато можеш.
— Каква сделка…
— Това, което ни каза Сара, ще си остане същото, независимо дали ще дойдеш боса или не.
Все още не съм наясно дали е поел случая, защото преследва славата, понеже гони пиар, или просто желае да помогне на Ана. Каквато съм глупачка, ще ми се да повярвам, че е последното. Камбъл чака търпеливо с кучето до себе си. Най-накрая развързвам маратонките си и ги събувам. Стъпвам на тревната площ.
Мисля си, че лятото се отличава с колективна несъзнателност. Всички сме чували песента за сладоледаджията, всички познаваме усещането да опърлим бедрата си на детска пързалка, нажежена като пъхнат в огън нож; всички сме лежали по гръб със затворени очи и лудо биещи сърца през повърхността на миглите ни, надявайки се, че денят ще се удължи поне малко повече от предишния, когато всъщност всичко се движи в обратната посока. Камбъл сяда на тревата.
— Какво е правило номер две?
— Че аз определям всички правила — отвръщам.
Когато ми се усмихва, усещам, че съм загубена.
Предишната вечер барманът Севън пъхна мартини в очакващата ми ръка и ме попита от какво се крия.
Преди да отговоря, отпих глътка и си припомних защо мразя мартинито — чист горчив алкохол, което, разбира се, е смисълът на цялото мероприятие, но има и вкус на такъв, което обикновено донякъде е разочароващо.
— Не се крия — отвърнах. — Тук съм, нали така?
Беше рано, още беше време за вечеря. Отбих се тук, докато се връщах от пожарната, където бях с Ана. Двама мъже се натискаха в сепаре в ъгъла, а един трети, сам, седеше на другия край на бара.
— Не може ли да сменим канала? — махна към телевизора и вечерните новини. — Дженингс е далеч по-интересен от Брокоу.
Севън щракна с дистанционното и пак се обърна към мен:
— Не се криеш, но седиш в бар за гейове по време за вечеря. Не се криеш, но носиш костюма като броня.
— Да, естествено ще приема съвет за модата от пич с пиърсинг на езика.
Севън вдигна вежда.
— Още едно мартини и ще те убедя да отидеш при моя човек Джонстън да си направиш и ти. Розовата коса може и да се боядиса, но корените никога не изчезват.
Следваща глътка мартини.
— Изобщо не ме познаваш.
В другия край на бара клиентът вдигна лице към Питър Дженингс и се усмихна.
— Може и да е така — съгласи се Севън, — но и ти не се познаваш.
Вечерята се оказва хляб и сирене — е, багета и грюер — на борда на деветметрова лодка. Камбъл навива крачолите на панталона си като корабокрушенец, намества такелажа, вдига котва и хваща вятъра. Навлизаме навътре, докато брегът на Провидънс се превръща само в ивица от цвят — далечна огърлица от скъпоценни камъни.
След известно време, когато ми става ясно, че каквато и информация да възнамерява да ми даде Камбъл, няма да го направи преди десерта, се отказвам. Лягам по гръб и премятам ръка върху заспалото куче. Наблюдавам как сега освободеното платно плющи като огромно крило на пеликан. Камбъл идва от каютата, където е отишъл да потърси тирбушон, с две чаши червено вино в ръце. Сяда от другата страна на Съдия и го почесва зад ушите.
— Някога мислила ли си си какво животно щеше да бъдеш?
— В преносен смисъл ли? Или буквално?
— Реторично — отвръща. — Ако не се беше родила човек.
Замислям се.
— Някакъв подвеждащ въпрос ли е? Ако се определя като „кит убиец“, ще помислиш, че съм безмилостна, студенокръвна риба, която се храни на дъното на морето?
— Те са бозайници — отбелязва Камбъл. — И не, просто ти зададох въпрос, за да поддържам разговора.
Обръщам глава.
— Ти какво животно щеше да бъдеш?
— Аз пръв те попитах.
Е, добре, изключено е да стана птица — прекалено много се боя от височини. Не мисля, че характерът ми е подходящ за котка. А съм прекалено голям самотник, за да се вместя в глутница вълци или кучета. Мисля дали да не изтърся нещо като „лемур“ само за да се изперча, но той ще попита какво, по дяволите, е това, а аз не помня дали е гризач или гущер.
— Гъска — решавам накрая.
Камбъл избухва в смях.
— Като мама Гъска? Или като глупавата гъска?
Не, защото гъските си избират един партньор за цял живот, но предпочитам да падна през борда, отколкото да му го призная.
— Ами ти?
Не ми отговаря пряко.
— Зададох въпроса и на Ана, отговори ми, че иска да бъде феникс.
Пред очите ми проблясва образът на митичното създание, възкръснало от пепелта.
— Фениксът не съществува.
Камбъл поглажда главата на кучето.
— Според нея зависи от това, дали има някой, който може да го види — поглежда ме. — А ти как си я представяш, Джулия?
Виното, което пия, изведнъж ми загорчава. Нима всичко това — чарът, пикникът, платното и залезът — е нагласено, за да ме накара да дам заключение в негова полза на утрешния процес? Моята препоръка като особен представител ще е с голяма тежест за решението на съдия Дисалво и Камбъл е наясно.
До мига не съм осъзнала, че някой може да разбие сърцето ти два пъти с едни и същи лъжи.
— Няма да ти кажа какво е решението ми — заявявам сковано. — Ще почакаш да го чуеш, когато ме призовеш като свидетел. — Грабвам котвата и се опитвам да я пусна. — А сега, ако обичаш, искам да се връщаме.
Камбъл изтръгва котвата от ръката ми.
— Вече ми каза, че според теб не е в интерес на Ана да дари бъбрек на сестра си.
— Освен това ти казах, че не е в състояние да вземе сама това решение.
— Баща й се е изнесъл от къщата заедно с нея. Може да е нейният морален компас.
— И докога? Ами следващия път?
Бясна съм на самата себе си, задето се хванах, че се съгласих да изляза с него на вечеря и си позволих да повярвам, че Камбъл може да иска да бъде с мен, вместо да ме използва. Всичко — от комплиментите му за външността ми до виното на палубата помежду ни — е хладнокръвно пресметнато, за да му помогне да спечели делото.
— Сара Фицджералд ни предложи сделка — продължава Камбъл. — Заяви, че ако Ана дари бъбрек, никога повече няма да я помоли да направи нещо за сестра си. Ана отхвърли предложението.
— Знаеш ли, мога да накарам съдията да те хвърли в затвора за това. Абсолютно неетично е да се опитваш да ме съблазниш, за да ме накараш да променя мнението си.
— Да те съблазня ли? Единственото, което направих, беше да сложа картите на масата. Направих твоята работа по-лесна.
— О, да. Извинявай — отговарям саркастично. — Няма нищо общо с теб. Нищо общо с желанието ти да ме накараш да напиша доклада си с подчертан уклон към молбата на клиентката ти. Ако беше животно, Камбъл, знаеш ли какво щеше да си? Жаба. Не, всъщност не. Щеше да бъдеш паразит на корема на някоя жаба. Нещо, което взема това, от което има нужда, без да връща нищо в замяна.
На слепоочието му запулсира синя вена.
— Свърши ли?
— Не. От устата ти някога излизала ли е дори една-единствена искрена дума?
— Не съм те лъгал.
— Така ли? За какво ти е кучето, Камбъл?
— Боже Господи, няма ли вече да млъкнеш? — възкликва Камбъл, привлича ме в обятията си и ме целува.
Устата му се движи като безмълвна история; вкусът му е на сол и вино. Няма миг на повторно опознаване, на подреждане на нишките от последните петнайсет години: телата ни си спомнят накъде да се движат. Прошепва името ми с устни, които се движат надолу по врата ми. Притиска се към мен невероятно силно и всяка болка, останала на повърхността помежду ни, изтънява, превръща се във връзка, вместо в граница.
Откъсваме се един от друг, за да си поемем дъх, и Камбъл се взира в мен.
— Въпреки всичко съм права — прошепвам.
Струва ми се най-естественото нещо на света, когато Камбъл издърпва стария ми пуловер през главата и отваря закопчалката на сутиена ми, когато коленичи пред мен с глава на сърцето ми, когато усещам как водата полюшва корпуса на яхтата, си помислям, че може би мястото е точно за нас. Навярно съществуват цели светове без прегради, където чувствата те носят като прилив.