Джоди Пико
Споделен живот (50)

Джес

Вали.

Излизам навън и започвам да вървя. Тръгвам надолу по улицата, подминавам началното училище, пресичам две кръстовища. След пет минути вече съм подгизнал до кости. Тогава започвам да тичам. Тичам толкова бързо, че дробовете започват да ме болят, а краката ми пламват и когато най-после не мога да направя нито крачка повече, се хвърлям по гръб насред училищното футболно игрище.

Веднъж, по време на буря като тази, донесох киселина тук. Легнах по гръб и се загледах как небето рухва. Представих си как капките разтапят кожата ми. Зачаках гръмотевицата, която щеше да прониже сърцето ми и да ме накара да се почувствам напълно жив за пръв път в цялото ми жалко съществувание.

Гръмотевицата имаше своя шанс, но в онзи ден не удари. Не удря и тази сутрин.

Затова ставам, избутвам косата от очите си и се опитвам да измисля по-добър план.