Джоди Пико
Споделен живот (45)

Брайън

Ако пътуваш в Космоса три години и се върнеш, на Земята ще са изминали четиристотин години. Аз съм само любител астроном, но изпитвам странното чувство, че току-що съм се върнал от такова пътуване и съм се озовал в свят, в който няма никаква логика. Мислех, че слушам Джес, но се оказа, че изобщо не съм го чувал. Внимателно бях слушал Ана и все пак, изглежда, съм пропуснал нещо. Опитвам се да си спомня и малкото, което ми е споделяла, проследявам го и се опитвам да намеря смисъл така, както гърците някак си са открили пет звезди в небето и са решили, че изглеждат като женско тяло.

После ме осенява прозрението: търся на грешното място. Австралийските аборигени например поглеждат между съзвездията на гърците и римляните в черния простор на небето и съзират ему, скрит под Южния кръст там, където няма никакви звезди. Тъмните места могат да разказват също толкова истории, колкото и светлите.

Или поне аз си мисля за това, когато адвокатът на дъщеря ми пада на пода и започва да се гърчи в епилептичен припадък.

Дихателен път, дишане, циркулация. За човек, получил голям припадък, дихателният път е най-важен. Прескачам преградата на галерията и започвам да се боря с кучето, за да го отстраня от пътя си: застанало е над гърчещото се тяло на Камбъл Александър като часовой. Адвокатът навлиза в тоничната фаза с вик, докато контракцията на дихателните му мускули изтласква въздуха, и остава да лежи неподвижен на земята. Следва клоничната фаза и мускулите му започват да се гърчат хаотично и постоянно. Обръщам го на една страна в случай, че повърне, и започвам да се оглеждам за нещо, което да пъхна между зъбите му, за да не си прехапе езика. Тогава се случва нещо невероятно: кучето събаря адвокатското куфарче, издърпва нещо, което прилича на гумена кост, но всъщност е играчка за хапане, и я пуска в ръката ми. В периферията на мозъка си осъзнавам, че съдията отцепва залата. Изкрещявам на Върн да повика линейка.

Джулия мигновено се озовава до мен.

— Добре ли е?

— Ще се оправи. Получи припадък.

Тя изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в плач.

— Не можете ли да направите нещо?

— Чакайте — отвръщам.

Тя посяга към Камбъл, но аз отдръпвам ръката й настрана.

— Не разбирам защо се случи.

Нямам представа дали дори самият Камбъл разбира. Наясно съм обаче, че съществуват неща, които се случват без пряка верига от предпоставки.

Преди две хиляди години небето е изглеждало съвсем различно, затова стигнеш ли до сърцевината на нещата, теориите на гърците за звездните знаци като свързани с датата на раждане са ужасно неточни за днешния ден и ера. Нарича се „линия на последователността“: по онова време Слънцето залязвало не в Телец, а в Близнаци. Родените на двайсет и четвърти септември не били Везни, а Дева. Освен това имало и тринайсето зодиакално съзвездие, Змиеносец, което изгрявало между Стрелец и Скорпион само за четири дни.

Защо е изчезнало ли? Ами земната ос се люлее. Животът изобщо не е толкова стабилен, колкото бихме желали.

Камбъл Александър повръща на килима в съдебната зала, после започва да кашля и идва в съзнание в кабинета на съдията.

— Спокойно — успокоявам го и му помагам да седне. — Пристъпът беше лош.

Той хваща главата си с ръце.

— Какво стана?

Амнезията, и преди, и след събитието, се среща често.

— Загубихте съзнание. Стори ми се като голям припадък.

Той поглежда към системата, която сме му сложили с Цезар.

— Това не ми трябва.

— Как ли не — отвръщам. — Ако не вземате лекарства против припадък, за нула време отново ще се озовете на пода.

Той отстъпва, обляга се назад на дивана и се взира в тавана.

— Колко лошо беше?

— Много — признавам.

Адвокатът потупва Съдия по главата — кучето не се е отделяло от него нито за миг.

— Добро момче. Съжалявам, че не те послушах. — После поглежда надолу към панталоните си — мокри и вонящи, друг често срещан ефект от голям припадък. — Мамка му!

— Именно — подавам му една от резервните си униформи; наредил съм на момчетата да я донесат от службата. — Да ви помогна ли?

Избутва ме настрана и се опитва да свали панталона си с една ръка. Без да продумам, посягам и разкопчавам ципа му, помагам му да се преоблече. Правя го, без да се замисля, по същия начин, по който бих повдигнал блузата на жена, която има нужда от изкуствено дишане, но знам, че това го убива.

— Благодаря — казва той и много старателно закопчава ципа си. За миг двамата оставаме неподвижни. — Съдията знае ли?

Не отговарям. Камбъл заравя лице в ръцете си.

— Господи! Пред него ли?

— Колко дълго сте го крили?

— Откакто започна. Бях на осемнайсет. Преживях автомобилна злополука и припадъците започнаха след нея.

— Травма на главата?

Той кимва.

— Така казаха.

Стисвам ръце между коленете си.

— Ана направо откачи.

Камбъл потрива челото си.

— Тя… даваше показания.

— Да — отвръщам. — Да.

Поглежда ме.

— Трябва да се върна там.

— Все още не.

Гласът на Джулия кара и двама ни да се обърнем. Стои на прага и се взира в Камбъл така, сякаш никога досега не го е виждала. Предполагам, че наистина е така — поне не такъв.

— Аз, ъъъ, ще отида да видя дали момчетата са готови с доклада — промърморвам и ги оставям.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Някои звезди например приличат на блестящи точкови отвори, но когато ги погледнеш през телескоп, установяваш, че се взираш в глобуларен куп — милиони звезди, които за нас са едно-единствено звездно тяло. Не толкова драматичен е случаят с тройните звезди, като Алфа Кентавър, която отблизо се оказва двойна звезда и червено джудже съвсем близо до нея.

В Африка живее туземно племе, което разказва, че животът се е зародил на втората звезда на Алфа Кентавър — същата, която никой не може да види без мощен обсерваторен телескоп. Като се замисля, гърците, аборигените и индианците, които живеят на различни континенти, независимо едни от други са погледнали към звездния куп, известен като Плеядите, и са вярвали, че са седем млади момичета, побегнали от нещо, което заплашва да ги нарани.

Каквото искате, това си мислете.