Джоди Пико
Споделен живот (25)

Сара
1997г.

Колкото и пъти да се втурваш към спешното отделение, никога не се превръща в навик. Брайън носи дъщеря ни на ръце. По лицето й се стича кръв. Сестрата, която разделя пациентите по кабинети, ни маха да влизаме и подкарва другите деца към редицата пластмасови столове, където да чакат. Лекар идва при нас и делово пита:

— Какво се е случило?

— Излетя презглава от колелото си — отвръщам. — Падна на бетон. Не видях признаци на сътресение, но има рана на скалпа точно под косата й, дълга е около четири сантиметра.

Лекарят внимателно я поставя на кушетката, нахлузва ръкавици и поглежда челото й.

— Да не сте лекар или медицинска сестра?

Опитвам се да се усмихна.

— Просто съм свикнала с такива неща.

Необходими са осемдесет и два шева, за да се затвори раната. След това, с блестящобяла марля на главата й и голяма доза педиатричен тиленол във вените й, се връщаме в чакалнята, хванати за ръка.

Джес я пита колко шева са й направили. Брайън й казва, че е смела като пожарникар. Кейт поглежда към новата й превръзка.

— По-приятно ми е, когато чакам тук, отвън — казва тя.

Всичко започва, когато Кейт надава вик в банята. Втурвам се по стълбите и разбивам ключалката. Деветгодишната ми дъщеря стои пред тоалетна чиния, изпръскана с кръв. По краката й също се стича кръв и се е просмукала в гащичките й. Това означава кръвоизлив — кръвоизлив, който се появява в какъв ли не вид и форма. Кейт и преди е имала ректално кървене, но беше съвсем малка и не си спомня.

— Всичко е наред — успокоявам я.

Намокрям кърпа с топла вода, почиствам я и й давам превръзка за гащичките. Гледам я как се опитва да я намести между краката си. Това е мигът, който трябваше да преживеем двете с нея при първия й менструален цикъл; ще живее ли достатъчно дълго, за да го получи?

— Мамо — казва Кейт, — върна се.

 

 

— Клиничен релапс — доктор Чанс сваля очилата си и притиска палци към ъгълчетата на очите си. — Смятам, че трябва да прибегнем до трансплантация на костен мозък.

Мисълта ми отлита към спомена за надуваема гумена торбичка „Бозо“ от годините, когато бях на възрастта на Ана. На дъното й имаше пясък; удрях я и тя се вдлъбваше, но само след секунди пак се надуваше.

— Преди няколко месеца — обажда се Брайън — ни казахте, че тези трансплантации са опасни.

— Така е. Петдесет процента от пациентите, подложени на такава трансплантация, оздравяват. Другата половина не преживяват химиотерапията и радиацията преди процедурата. Някои умират от усложненията след нея.

Брайън поглежда към мен и облича в думи страха, който пълзи помежду ни.

— Тогава защо да излагаме Кейт на риск?

— Защото в противен случай — обяснява доктор Чанс, — със сигурност ще умре.

 

 

За пръв път се свързвам със застрахователната компания и ми затварят по погрешка. Втория път изчаквам двайсет минути на музика, преди да вдигне представител на отдел „Клиенти“.

— Моля, съобщете номера на застрахователната си полица.

Диктувам й номера, който получават всички общински служители, както и номера на социалната осигуровка на Брайън.

— С какво мога да ви помогна?

— Говорих с някого от компанията преди седмица — обяснявам. — Дъщеря ми страда от левкемия и се нуждае от трансплантация на костен мозък. От болницата ни обясниха, че от застрахователната ни компания трябва да подпишат, че ще поемат разноските.

Трансплантацията на костен мозък струва от сто хиляди долара нагоре. Не е необходимо да уточнявам, че не разполагаме с толкова пари. Но само защото трансплантацията е препоръчана от лекар, не означава, че застрахователната ни компания непременно ще се съгласи.

— Подобни процедури подлежат на специално разглеждане…

— Да, знам. Именно това ми казаха преди седмица. Обаждам се, защото все още никой не се е свързал с мен.

Тя ме превключва в режим на чакане, за да погледне папката ми. Чувам леко прищракване и после металическия глас на механичен оператор: „Ако желаете да се обадите…“

— Мамка му! — кресвам и затръшвам телефона.

Ана подава глава през вратата.

— Каза лоша дума.

— Знам — вдигам слушалката и натискам бутона за пренабиране. Изчаквам да мине цялото автоматично меню. Най-после стигам до жив човек.

— Връзката току-що прекъсна. Отново.

На жената са й необходими пет минути, за да запише същите цифри, имена и история, които вече съм дала на предшествениците й.

— Всъщност вече сме разгледали случая на дъщеря ви — уведомява ме служителката. — За съжаление, на този етап не мислим, че процедурата е в неин интерес.

Усещам как лицето ми пламва.

— А смъртта в неин интерес ли е?

Като част от подготовката за извличането на костен мозък трябва да давам на Ана фактори на растежа, както някога давах на Кейт след първата трансплантация на клетки от пъпната връв. Целта е да стимулираме развитието на костния мозък на Ана така, че когато настъпи времето да вземем клетките, да има достатъчно за Кейт.

Казали сме го и на нея, но единственото, което тя знае, е, че майка й и бие инжекция по два пъти на ден.

Използваме емлакрем, местен анестетик. Би трябвало да й попречи да усеща убождането на иглата, но въпреки това тя крещи. Чудя се дали я боли толкова, колкото ме боли мен, когато шестгодишната ми дъщеря ме гледа в очите и ми казва, че ме мрази.

— Госпожо Фицджералд — казва супервайзърът на отдел „Клиенти“ на застрахователната компания, — разбираме положението ви. Наистина.

— Не знам защо, но ми е трудно да го повярвам — контрирам. — Не знам защо, но се съмнявам, че имате дъщеря, чийто живот виси на косъм, и бордът ви не се е втренчил единствено в цената на трансплантацията.

Казала съм си, че няма да допусна да си изтърва нервите, но само след трийсет секунди разговор със застрахователната компания съм загубила битката.

— „АмериЛайф“ ще заплати деветдесет процента от това, което се сметне за разумно и обичайно за вливане на донорски лимфоцити. Ако обаче предпочетете да се спрете на трансплантация на костен мозък, сме готови да покрием десет процента от разноските.

Поемам си дълбоко въздух.

— Лекарите от борда ви, които са препоръчали това — каква е специалността им?

— Не виждам…

— Не е остра промиелоцитна левкемия, нали? Защото всеки онколог, завършил последен от випуска си в някое измислено медицинско училище в Гуам, ще ви каже, че вливането на донорски лимфоцити няма да помогне. Тогава след три месеца пак ще водим този разговор. Още повече, ако попитате лекар, който познава точното заболяване на дъщеря ми, ще ви увери, че повторението на приложено лечение няма да помогне на пациент с остра промиелоцитна левкемия, защото развиват съпротивление към него. Следователно „АмериЛайф“ е готова да даде пари на вятъра, но не и да ги похарчи за единственото, което навярно наистина е в състояние да спаси живота на детето ми.

На другия край на линията се надига тревожен мехур от мълчание.

— Госпожо Фицджералд — казва супервайзърът, — доколкото разбирам, ако следвате този ред, застрахователната компания ще заплати трансплантацията без проблеми.

— Да, но дотогава дъщеря ми може да не е жива, за да я направим. Не говорим за кола, на която е възможно да пробваме първо някоя употребявана част и ако не се получи, да поръчаме нова. Говорим за човешко същество. Човешко същество! Знаете ли какво изобщо означава, вие, автомати такива?

Този път очаквам щракването, с което връзката прекъсва.

 

 

Зан идва вечерта, преди да постъпим в болницата за началото на режима на Кейт за подготовка за трансплантацията. Позволява на Джес да й помогне да подреди подвижния си кабинет, приема телефонно обаждане от Австралия, после идва в кухнята, за да й обясним с Брайън ежедневните задачи.

— Ана ходи на гимнастика във вторник — започвам. — В три часа. По някое време тази седмица трябва да дойде камионът за разнасяне на бензин.

— В сряда вдигат боклука — допълва Брайън.

— Не влизай с Джес в двора на училището. Очевидно е анатема за шестокласниците.

Тя кима, слуша и дори си води бележки, а после казва, че има няколко въпроса.

— Рибката…

— Храним я два пъти на ден. Джес ще го прави, ако му напомняш.

— Има ли официален час за лягане? — пита Зан.

— Да — отговарям. — Истинският или този, който можеш да използваш, ако решиш да им отпуснеш допълнително време като специален подарък?

— Ана си ляга в осем часа — пояснява Брайън. — Джес — в десет. Нещо друго?

— Да — Зан бръква в джоба си и изважда чек на наше име. Сто хиляди долара.

— Сузан — мълвя поразена, — не можем да приемем.

— Знам колко струва. Известно ми е, че не можете да го покриете. Позволете ми.

Брайън взема чека и й го подава обратно.

— Благодаря ти, но вече сме покрили разноските.

Това е новина за мен.

— Как така?

— Момчетата от службата изпратиха призив и набраха дарения от други пожарникари — поглежда ме. — Разбрах едва днес.

— Наистина ли? — усещам как от плещите ми се смъква огромна тежест.

Той свива рамене.

— Те са ми братя — обяснява.

Обръщам се към Зан и я прегръщам.

— Благодаря ти, че ни предложи.

— Парите са тук, ако ви потрябват — отвръща тя.

Но не ни трябват. Поне това можем да направим.

 

 

— Кейт! — провиквам се на сутринта. — Време е да тръгваме!

На дивана Ана лежи свита в скута на Зан. Изважда палеца от устата си, но не казва „довиждане“.

— Кейт! — извиквам отново. — Тръгваме!

Джес се подсмихва над нинтендото си.

— Сякаш наистина ще тръгнеш без нея.

— Да, но тя не го знае. Кейт!

Въздъхвам и се отправям по стълбите към стаята й. Вратата е затворена. Почуквам леко, отварям я и заварвам Кейт да привършва с оправянето на леглото си. Кувертюрата е толкова опъната, че пуснеш ли отгоре й монета, ще отскочи; възглавниците са разбухнати и подредени в средата на леглото. Плюшените й животни, на този етап вече само реликви, седят на перваза, класирани по височина. Дори обувките в шкафа са сортирани, а бъркотията на плота на бюрото й е изчезнала.

— Е, добре — дори не съм я молила да разчисти. — Май съм сбъркала стаята.

Тя се обръща.

— В случай, че не се върна — казва.

Когато за пръв път станах майка, нощем лежах в леглото и си представях най-ужасните бедствия: ухапване на медуза, вкус на отровна ягода, усмивка на опасен непознат, гмуркане в басейн, който се оказва плитък. Едно дете може да пострада по толкова много начини, че изглежда почти невъзможно един човек сам да успее да го опази. Докато децата ми растяха, опасностите само се променяха: вдишване на лепило, игра с кибритени клечки, малки розови хапчета, продавани в съблекалните на основното училище. Можеш да будуваш цяла нощ, без да успееш да изброиш начините, по които е възможно да загубиш хората, които обичаш.

Сега, когато опасността е повече от хипотетична представа, ми се струва, че когато чуе, че детето му страда от смъртоносна болест, един родител може да реагира само по два начина: или рухва, или поема удара и се заставя да вдигне лице за още. В това отношение сигурно приличаме много на пациенти в болница.

Кейт лежи в полусъзнание на леглото си, а тръбите, забити в централната й вена, разцъфват като цветя от гърдите й. Химиотерапията я е накарала да повърне трийсет и два пъти и в устата й са се появили афти и мукоцити, които я карат да звучи като пациент с кистозна фиброза.

Обръща се към мен и се опитва да каже нещо, но вместо това изхрачва слуз.

— Задушавам се — изхриптява.

Повдигам смукателната тръба, която стиска в ръце, и почиствам устата и гърлото й.

— Ще го направя, докато си почиваш — обещавам. Ето как започвам да дишам вместо нея.

Онкологичното отделение е бойно поле и определено има йерархия в командването. Пациентите правят рутинните обиколки. Докторите влизат и излизат като герои завоеватели, но трябва да погледнат диаграмата на детето ти, за да се сетят какво е било положението при предишното им посещение. Медицинските сестри са опитните сержанти — те са тези, които са до теб, когато детето ти се тресе от температура, при която се налага да го изкъпят с лед, тези, които могат да те научат как да изплакваш централен венозен катетър или да предположат в коя от кухните на етажа вероятно са останали ледени близалки, да те упътят в кое химическо чистене премахват петната от кръв и химиотерапия. Сестрите знаят името на плюшения морж на дъщеря ти и й показват как да прави хартиени цветя, които да увие около стойката на системата си. Лекарите чертаят плана за бойните действия, но сестрите са тези, които правят конфликта поносим.

Опознаваш ги, както и те теб, защото заемат мястото на приятелите, които си имала в един предишен живот — животът преди диагнозата. Дъщерята на Дона например следва за ветеринар. Людмила от нощната смяна носи ламинирани снимки на остров Санибел, прикрепени като заклинания към стетоскопа й, защото иска да се премести там, след като се пенсионира. Уили, медицинският помощник, има слабост към шоколад и тризнаци на път.

Една нощ по време на индукцията на Кейт, когато съм будна от толкова дълго, че тялото ми е забравило как да заспи, включвам телевизора, докато дъщеря ми спи. Изключвам звука, за да не й преча. Робин Лийч върви през великолепния дом на някой богат и известен — позлатени бидета, ръчно резбовани тикови легла, басейн във форма на пеперуда, гаражи за десет коли, тенис кортове от червена глина и единайсет пауна, които се разхождат на моравата. Това е свят, който не мога дори да проумея, че съществува — живот, който не мога дори да си представя да водя.

Какъвто навремето беше и сегашният ми.

Дори не мога да си спомня какво беше да чуя история за майка с рак на гърдата или за бебе, родено с вродени сърдечни или други медицински проблеми, и да почувствам, че се разделям на две: половината от мен беше изпълнена със съчувствие, а другата половина — с благодарност, че собственото ми семейство е в безопасност. Сега ние сме се превърнали в такава история за всички останали.

Не осъзнавам, че плача, преди Дона да коленичи до мен и да вземе дистанционното от ръката ми.

— Сара — казва тя, — да ти донеса ли нещо?

Поклащам глава, засрамена от слабостта си и още позасрамена, че са ме хванали.

— Добре съм — отговарям.

— Да, а аз съм Хилъри Клинтън — изсумтява, хваща ме за ръката, дръпва ме да се изправя и ме повлича към вратата.

— Кейт…

— … изобщо няма да разбере, че те няма.

В кухничката, където по двайсет и четири часа на ден се вари кафе, Дона налива по чаша за двете ни.

— Съжалявам — извинявам се.

— За какво, че не си от гранит?

Поклащам глава.

— Това просто няма край.

Дона кимва и понеже напълно разбирам, установявам, че говоря, и говоря, и говоря. И когато съм споделила всичките си тайни, си поемам дълбоко въздух и осъзнавам, че съм говорила цял час, без да спра.

— О, Боже! — възкликвам. — Не мога да повярвам, че ти загубих толкова време.

— Не си го загубила — успокоява ме, — а и смяната ми свърши преди половин час.

Бузите ми пламват.

— Трябва да вървиш. Сигурна съм, че предпочиташ да си на някое друго място, а не тук.

Но вместо да си тръгне, Дона ме прегръща с пълните си ръце.

— Скъпа — казва тя, — нима всички не го предпочитаме?

 

 

Вратата към операционното крило в амбулаторията се отваря в малка стая с блестящи сребристи инструменти — уста, пълна със скоби. Докторите и сестрите, които е видяла, са с маски и престилки, познаваме ги само по очите. Ана ме дръпва и аз коленича до нея.

— Ами ако си променя решението? — пита ме.

Слагам ръце на раменете й.

— Не е нужно да го правиш, ако не искаш, но знам, че Кейт разчита на теб. Татко ти и аз — също.

Тя кимва и плъзва ръка в моята.

— Не си тръгвай — моли ме.

Една сестра я насочва в правилната посока, към масата.

— Чакай да видиш какво сме ти приготвили, Ана — покрива я с електрическо одеяло.

Анестезиологът забърсва кислородна маска с памуче с червен ръб.

— Някога заспивала ли си посред ягодово поле?

Поставят по тялото й подложки с гел, които ще прикрепят към монитори, за да следят сърцето и дишането й. Докато го правят, тя лежи по гръб, но знам, че ще я обърнат, за да извлекат костен мозък от тазовите кости.

Анестезиологът й показва механизма на оборудването си.

— Искаш ли да надуеш този балон? — пита я и слага маската на лицето й.

През цялото време тя не пуска ръката ми. Най-после хватката й отслабва. В последната минута започва да се бори, тялото й вече спи, но раменете й се напрягат. Една сестра държи нея, друга мен.

— Просто лекарството въздейства на тялото по този начин — обяснява ми. — Сега можете да я целунете.

Правя го през маската си. Прошепвам й „благодаря“. Минавам през летящата врата и свалям хартиената си шапка и калцуните. Наблюдавам през прозореца как я обръщат на хълбок и вземат от стерилен поднос една невъзможно дълга игла.

После се качвам на горния етаж да чакам с Кейт.

 

 

Брайън подава глава в стаята на Кейт.

— Сара — казва изтощен. — Ана пита за теб.

Не мога да съм на две места едновременно. Държа розовата купичка до устата на Кейт, докато тя отново повръща. Застанала до мен, Дона ми помага да я върнем на възглавницата.

— Точно сега съм заета — отговарям.

— Ана пита за теб — повтаря Брайън. Само толкова.

Дона премества поглед от него към мен.

— Ще се оправим, докато се върнеш — обещава и след миг аз кимвам.

Ана е на етажа на педиатрията. Там няма херметично затворени стаи изолатори. Чувам плача й още преди да вляза в стаята.

— Мамо — изхлипва тя, — боли!

Сядам на ръба на леглото и я вземам в прегръдките си.

— Знам, миличка.

— Може ли да останеш?

Поклащам глава.

— Кейт е болна. Трябва да се върна при нея.

Ана се отдръпва.

— Но аз съм в болницата — възкликва тя. — Аз съм в болницата!

Поглеждам над главата й към Брайън.

— Какво й дават за болката?

— Много малко. Сестрата каза, че не прекаляват с обезболяващите, когато става дума за деца.

— Това е абсурдно! — ставам, а Ана изхлипва и стиска ръката ми. — Веднага се връщам, скъпа.

Спирам първата сестра, която успявам да намеря. За разлика от персонала в онкологията, тези не ги познавам.

— Преди един час й дадохме тиленол — обяснява жената. — Знам, че й е малко неприятно…

— Роксицет. Тиленол с кодеин. Напроксен. И ако лекарят не го е предписал, потърсете го и попитайте дали можем да й го сложим.

Сестрата настръхва.

— С цялото ми уважение, госпожо Фицджералд, занимавам се с това всеки ден и…

— Аз също.

Връщам се в стаята на Ана, нося педиатрична доза роксицет, който или ще облекчи болките й, или ще я приспи, за да не ги усеща. Влизам и виждам как големите ръце на Брайън се борят с лилипутска закопчалка на украшение — закопчават на врата на Ана медальон.

— Реших, че заслужаваш подарък, тъй като правиш подарък на сестра си — казва й той.

Разбира се, Ана трябва да получи отличие, задето дарява костния си мозък. Естествено, заслужава признание. Но, да си призная, мисълта да възнаградя някого за страданието му никога не ми е хрумвала. Всички ние го правим толкова отдавна.

Влизам и двамата поглеждат към мен.

— Виж какво ми даде татко! — възкликва Ана.

Протягам й пластмасовата чашка с лекарство — толкова беден заместител.

 

 

Малко след десет часа Брайън довежда Ана в стаята на Кейт. Движи се бавно, като старица, и се обляга на него за подкрепа. Сестрите й помагат да си сложи маска, престилка, ръкавици и калцуни, за да влезе — съчувствено нарушаване на правилника, защото децата обикновено не се допускат в изолатора.

Доктор Чанс застава до системата и вдига торбичката с костен мозък. Обръщам Ана, за да я види.

— Ето това — казвам й — ни даде ти.

Ана прави физиономия.

— Гадно е. Можете да го вземете.

— Този план звучи добре — съгласява се доктор Чанс и гъстият рубинен мозък започва да се влива в централната вена на Кейт.

Слагам Ана на леглото. Има място и за двете, рамо до рамо.

— Болеше ли? — пита Кейт.

— Малко — отговаря Ана и посочва към кръвта, която тече през маркучите в отвора в гърдите на Кейт. — А това боли ли?

— Не — понадига се. — Ана?

— Да?

— Радвам се, че дойде от теб.

Посяга към ръката й и я поставя точно под катетъра на централната вена — място, опасно близо до сърцето.

 

 

Двайсет и един дена след трансплантацията броят на белите кръвни телца на Кейт започва да нараства — признак, че организмът й е приел транспланта. Брайън настоява да ме заведе на вечеря, за да го отпразнуваме. Урежда частна медицинска сестра за Кейт, прави резервации в „Екс Оу“ и дори донася черна рокля от гардероба ми. Забравил е да вземе подходящи обувки и я съчетавам с оръфаните си обувки за излети.

Ресторантът е почти пълен. Веднага след като сядаме, сомелиерът идва да ни попита дали желаем вино. Брайън поръчва каберне совиньон.

— Изобщо знаеш ли дали е червено или бяло? — през всички тези години май не съм виждала Брайън да пие нещо друго, освен бира.

— Знам, че в него има алкохол, и знам, че празнуваме — вдига чашата си, току-що напълнена от сомелиера. — За семейството ни — е неговият тост.

Чукваме чашите си и отпиваме.

— Какво ще си поръчаш? — питам.

— Какво искаш да си поръчам?

— Филе. Така ще мога да го опитам. А аз ще си поръчам морски език — затварям менюто си. — Знаеш ли резултатите от последната проверка на кръвните телца?

Брайън поглежда надолу към масата.

— Надявах се, щом сме дошли тук, да успеем да се откъснем от всичко онова. Нали разбираш, просто да поговорим.

— И на мен ми се иска — признавам, но когато поглеждам към него, информацията, която напира на устните ми, е за Кейт, а не за нас. Нямам повод да го питам как е минал денят му — взел си е три седмици отпуск от службата. Свързани сме от и чрез болестта.

Отново замълчаваме. Оглеждам ресторанта и забелязвам, че оживените разговори се водят най-вече на маси, на които седят млади и енергични двойки. По-възрастните, онези с брачни халки, които проблясват, отразявайки блясъка на приборите им, се хранят, без да си подслаждат с разговори. Дали защото се чувстват толкова удобно заедно, че всеки от тях знае какво мисли другият? Или защото след определено време вече не остава какво да се каже?

Сервитьорът идва да вземе поръчката ни и двамата се обръщаме нетърпеливо към него — доволни, че има някой друг, който ни спасява от необходимостта да общуваме с непознатия, в когото се е превърнал човекът насреща ни.

 

 

Напускаме болницата с дете, различно от онова, което сме довели. Кейт се движи предпазливо и проверява чекмеджетата на нощното шкафче, за да не забрави нищо. Отслабнала е изключително много и дънките, които съм й донесла, направо се смъкват; трябва да използваме тиранти, завързани един към друг — саморъчно измайсторен колан.

Брайън е тръгнал преди нас, за да докара колата. Пъхам последния албум на „Тайгър Бийт“ и плейъра в туристическата й чанта. Тя нахлупва кожена шапка над гладката си гола глава и увива плътно около врата си шал. Слага си маска и ръкавици — сега, когато ще напуснем болницата, тя е тази, която се нуждае от предпазно облекло.

Излизаме през вратата, съпроводени от ръкоплясканията на сестрите, които сме опознали толкова добре.

— Каквото и да правиш, не се връщай да ни видиш, става ли? — шегува се Уили.

Един по един всички минават да се сбогуват. Те се разотиват и аз се усмихвам на Кейт.

— Готова?

Тя кимва, но не пристъпва напред. Стои сковано — знае, че след като излезе през вратата, всичко ще се промени.

— Мамо?

Вземам ръката й в своята.

— Ще го направим заедно — обещавам и една до друга правим първата крачка.

 

 

Пощенската кутия е пълна с болнични сметки. Вече сме разбрали, че застрахователната компания отказва да контактува със счетоводния отдел на болницата и обратно, но нито единият, нито другият мисли, че сметките са точни — което ги кара да искат от нас заплащане на процедури, които не би трябвало да покриваме, с надеждата, че сме достатъчно глупави да ги платим, финансовата страна на грижата за Кейт е работа на пълен работен ден, която не можем да вършим нито аз, нито Брайън.

Прелиствам реклама на магазин, списание „ААА“ и някаква дългосрочна оферта, преди да отворя писмото от фонда. Обикновено не им обръщам внимание: Брайън се занимава с финансовите въпроси, които изискват нещо повече от обикновено балансиране на чековата книжка. Освен това и трите ни фонда са определени за образованието на децата. Не сме от семействата, които имат достатъчно джобни, за да играят на борсата.

Уважаеми господин Фицджералд,

С настоящото потвърждаваме неотдавнашното закриване на фонд #323456, Брайън Д. Фицджералд, настойник на Катрин С. Фицджералд, възлизащ на 8369.56долара. Това изплащане закрива сметката.

В банките стават грешки и тази наистина е голяма. От време на време се е случвало в сметките ни да има разминаване от няколко пенса, но поне аз никога не съм губила осем хиляди долара. Излизам от кухнята на двора, където Брайън навива допълнителен градински маркуч.

— Или някой от фонда е оплескал всичко — казвам и му подавам писмото, — или втората съпруга, която издържаш, вече не е тайна.

Прочитането му отнема един миг повече от необходимото — същия миг, в който осъзнавам, че не е станала грешка. Брайън избърсва челото си с опакото на китката.

— Аз изтеглих парите — признава си.

— Без да ми кажеш?

Не мога да си представя как е направил подобно нещо. В миналото сме теглили от сметките на децата, но само защото ни е било прекалено трудно едновременно да купим храна и да платим ипотеката, или понеже се е налагало да купим нова кола, след като старата най-накрая се е разпаднала. Тогава лежахме в леглото, чувствахме как вината ни притиска като допълнително одеяло и си обещавахме един на друг, че ще върнем парите при първа възможност.

— Момчетата от службата — те се опитаха да съберат пари, както ти казах. Събраха десет хиляди. Като добавим тези, болницата е готова да ни състави разплащателен план.

— Но нали каза…

— Знам какво съм казал, Сара.

Поклащам глава, потресена.

— Излъгал си ме?

— Не съм…

— Зан предложи…

— Няма да позволя сестра ти да се погрижи за Кейт — заявява Брайън. — Мое задължение е. — Маркучът пада на земята и започва да капе и да пръска краката ни. — Сара, тя няма да живее достатъчно дълго, за да използва тези пари за колеж.

Слънцето блести ярко; пръскачката потрепва на тревата и пръска дъги. Денят е прекалено красив за такива думи. Обръщам се и побягвам обратно към къщата. Заключвам се в банята.

След миг Брайън чука на вратата.

— Сара? Сара, съжалявам.

Преструвам се, че не го чувам, че не съм чула нито дума от онова, което е казал.

 

 

У дома всички носим маски, за да не се налага да носи Кейт. Улавям се, че оглеждам ноктите й, докато си мие зъбите или си сипва овесена каша, за да видя дали тъмните ивици след химиотерапията, са изчезнали — сигурен признак за успеха на трансплантацията. Два пъти дневно й бия фактори за растеж в бедрото — нещо, което не трябва да спирам да правя, докато броят на неутрофилите й не надхвърли хиляда. След този етап костният й мозък ще може да произвежда сам здрави клетки.

Все още не може да се върне на училище, затова изпращат уроците й вкъщи. Един или два пъти идва с мен да вземем Ана от детската градина, но отказва да излезе от под крилото ми. Отправя се с маршова стъпка към болницата за рутинната проверка на броя на кръвните телца, но предложа ли да се отбием в магазина за видеокасети или в „Дънкин Донатс“, ме моли да не ходим.

Една съботна сутрин заварвам вратата на момичетата отключена. Почуквам леко.

— Искаш ли да отидем в мола?

Кейт свива рамене.

— Не сега.

Облягам се на касата.

— Ще ти се отрази добре да излезеш от къщи.

— Не искам.

Сигурна съм, че дори не осъзнава какво прави, но прокарва длан по главата си, преди да пъхне ръка в задния си джоб.

— Кейт… — започвам.

— Не го казвай. Не казвай, че никой няма да ме гледа, защото ще ме гледат. Не ми казвай, че това няма значение, защото има. И не ми казвай, че изглеждам добре, защото е лъжа — очите й с опадали мигли се наливат със сълзи. — Аз съм изрод, мамо. Виж ме само!

Поглеждам я и забелязвам местата, където доскоро стояха изчезналите й вежди, извивката на безкрайното й чело, туфичките и подутините, обикновено прикрити от косата.

— Ами — изричам с равен тон, — това може да се оправи. Без да продумам повече, излизам от стаята й и съм наясно, че ще ме последва. Минавам покрай Ана, която оставя книжката си за оцветяване и тръгва след сестра си. В мазето изваждам стара електрическа машинка за подстригване, която намерихме тук, когато купихме къщата, и я включвам в контакта. После правя откос точно в средата на темето си.

— Мамо! — ахва Кейт.

— Какво? — върху рамото на Ана пада водопад от кестеняви кичури и тя внимателно ги вдига. — Това е само коса.

С поредното замахване на машинката Кейт започва да се усмихва. Сочи ми място, което съм пропуснала. Кичурче стърчи като гора. Сядам на обърната щайга от мляко и я оставям сама да обръсне другата половина на главата ми. Ана пропълзява в скута ми.

— После аз — умолява ме тя.

След час влизаме в мола, хванати за ръце — тройка плешиви момичета. Оставаме часове наред. Където и да отидем, към нас се обръщат глави и се разнася шепот. Красиви сме, три пъти по три.