Джоди Пико
Споделен живот (32)

Камбъл

Заспиваме в мъничката каюта, унесени от люшкането й. Пространството е тясно, но сякаш няма значение: през цялата нощ тя не спира да се увива около мен. Хърка мъничко. Предният й зъб е крив. Миглите й са дълги колкото нокътя на кутрето ми. Дребните подробности, които повече от всичко доказват колко по-различни сме сега, след петнайсет години.

Когато си на седемнайсет, дори не забелязваш перлено розовия оттенък на сутиена й, дантелата, която минава между краката й. Когато си на седемнайсет, те интересува единствено сегашният миг, не следващият.

Това, което обичах у Джулия — ето, казах го — беше фактът, че не се нуждаеше от никого. В „Уийлър“ дори тогава, когато се набиваше на очи с розовата си коса, огромното карирано армейско яке и полувисоките ботуши, го правеше, без да се извинява. Огромна ирония беше, че самият факт на връзка с нея щеше да намали привлекателността й. В мига, в който отвърнеше на любовта ми и започнеше да зависи от мен толкова, колкото и аз от нея, тя вече щеше да престане да бъде истински независим дух.

Просто нямаше начин аз да се превърна в човека, който да й отнеме това качество.

След Джулия жените в живота ми не бяха кой знае колко много — със сигурност нямаше такава, чието име да си направя труда да запомня. Беше прекалено уморително да поддържам фасадата; вместо това избрах неравния път на страхливеца, на кратките нощни похождения. По необходимост — и медицинска, и емоционалност — бях усъвършенствал изкуството да се измъквам.

През миналата нощ поне пет пъти имах възможността да си тръгна, докато Джулия спеше. Дори обмислих как да го направя: бележка на възглавницата, съобщение, надраскано на палубата с нейното черешово червило. И все пак нуждата да го направя съвсем не беше толкова силна, колкото тази да почакам още една минута, още един час.

От мястото, където се е свил на масата на кравай, стегнат като кифла с канела, Съдия вдига глава. Надава кратък вой и аз напълно го разбирам. Откъсвам се от гъстата гора, която представлява пищната коса на Джулия, и се измъквам от леглото. Тя се плъзва на топлото място, което съм оставил.

Кълна се, при тази гледка усещам, че отново ми става.

Вместо да се поддам на инстинктивното си желание — да излъжа, че съм болен от някаква устойчива форма на едра шарка и да накарам чиновника в съда да насрочи изслушването за друг път, за да прекарам деня в чукане, — си обувам панталона и се качвам на палубата. Искам да отида в съда преди Ана и за целта трябва да се изкъпя и преоблека. Оставям на Джулия ключовете на колата си — близо до моя дом сме. Едва когато със Съдия вече сме на път към къщи, осъзнавам, че за разлика от всяка друга удавена в сълзи сутрин, когато съм напускал жена, сега не съм измислил никакъв красив символ за тръгването си, нищо, което да смекчи удара, когато Джулия се събуди и се види изоставена. Чудя се дали това е някакво прозрение, или през цялото време съм я чакал да се върне, за да успея да порасна.

 

 

Със Съдия пристигаме в сградата „Гарахи“ за изслушването и се налага да си пробием път през репортерите, събрани за Голямото събитие. Тикат в лицето ми микрофони и неволно стъпват върху лапите на Съдия. На Ана ще й е необходим един-единствен поглед към двете редици хора, сред чиито пръчки трябва да мине, за да се обърне и да побегне в обратна посока.

Минавам през входната врата, мервам Върн и му правя знак да спре.

— Нали ще ми изпратиш няколко души от охраната? Онези ще изядат свидетелите живи.

После забелязвам Сара Фицджералд, вече чака. Облечена е в костюм, който навярно не е ваден от найлоновата торба за химическо чистене поне от десетилетие, а косата й е стегната жестоко с шнола. Не носи куфарче, а раница.

— Добро утро — поздравявам с равен тон.

Вратата се отваря с трясък, влиза Брайтън. Погледът му се премества от Сара към мен.

— Къде е Ана?

Сара прави крачка напред.

— Не дойде ли с теб?

— Върнах се от спешно повикване в пет часа сутринта и вече я нямаше. Оставила е бележка, че ще се срещнем тук. — Поглежда към вратата, към чакалите от другата й страна. — Обзалагам се, че е избягала.

Отново чуваме звука от отваряне на врата и Джулия доплува в съдебната палата на гребена на вълна от крясъци и въпроси. Приглажда косата си назад, възвръща самообладанието си, поглежда към мен и отново го загубва.

— Ще я намеря — казвам.

Сара настръхва.

— Не, аз ще я намеря.

Джулия поглежда първо единия, после другия.

— Кого ще намерите?

— Ана временно отсъства — обяснявам.

— Отсъства ли? — повтаря Джулия. — Отсъства, като „изчезнала“?

— Съвсем не — не е лъжа. За да е изчезнала, Ана първо трябва да се е появила.

Осъзнавам, че дори знам накъде ме водят тази мисли в същия миг, в който и Сара го осъзнава. В следващия момент тя ме оставя аз да поема командването. Джулия сграбчва ръката ми, докато вървя към вратата, и пъха в дланта ми ключовете от колата ми.

— Сега разбираш ли защо няма да се получи?

Обръщам се към нея.

— Джулия, слушай. И аз искам да поговорим за това, което се случи помежду ни, но моментът не е подходящ.

— Говорех за Ана. Камбъл, това момиче постоянно се измъква. Не дойде дори на изслушването си. Говори ли ти нещо?

— Че всеки се страхува понякога — отвръщам най-после: предупреждение към всички ни.

 

 

Щорите в болничната стая са спуснати, но това не ми попречва да видя ангелската бледност на лицето на Кейт Фицджералд, мрежата от сини вени, отбелязваща последната надежда за успех — пътя на лекарството, което тече под кожата й. Свита в долната част на леглото, виждам Ана.

Заповядвам на Съдия да чака и той се спира до вратата. Приклякам до леглото.

— Ана, време е да тръгваме.

Когато вратата се отваря, очаквам или Сара Фицджералд, или лекар с количка за спешна помощ. За моя изненада на прага е Джес Фицджералд.

— Здрасти — поздравява, все едно всички сме стари приятели.

„Как си дошъл тук“ — едва не го питам, но осъзнавам, че не желая да чуя отговора.

— Ще тръгваме към съда. Да те закараме ли? — питам сухо.

— Не, благодаря. Реших, че тъй като всички останали ще са там, може да остана тук — погледът му не се отмества от Кейт. — Изглежда отвратително.

— А ти какво очакваш? — пита Ана, вече будна. — Тя умира.

Отново се втренчвам в клиентката си. Би трябвало да знам по-добре от повечето хора, че мотивите на другите невинаги са това, което изглеждат, но нея все още не успявам да я разбера.

— Трябва да тръгваме.

В колата Ана се качва на мястото до шофьора, а Съдия се настанява отзад. Тя започва да ми разказва за налудничав прецедент, който намерила по интернет — през 1876 година на някакъв тип от Монтана официално му забранили да използва водата на река, която извирала от земята на брат му, макар да означавало, че реколтата му ще изсъхне.

— Какво правиш? — пита ме, когато преднамерено пропускам завоя за съда.

Вместо това спирам до един парк. Покрай нас на бегом преминава момиче със страхотен задник, стиснало каишката на едно от онези пухкави кучета, които приличат на котки.

— Ще закъснеем — казва след миг Ана.

— Вече сме закъснели. Виж, Ана, накъде сме тръгнали?

Тя ми отправя един от патентованите тийнейджърски погледи, все едно иска да каже, че е изключено двамата с нея да произлизаме от една и съща еволюционна верига.

— Към съда.

— Не това питах. Исках да знам защо отиваме в съда.

— Камбъл, предполагам, че си избягал през първия си ден в юридическото училище. В общи линии, точно това става, когато някой заведе дело.

Приковавам я с поглед. Няма да я оставя да ме надхитри.

— Ана, защо отиваме в съда?

Тя дори не мигва.

— Защо имаш куче помощник?

Потропвам с пръсти по волана и поглеждам към парка. Сега на същото място, където преди малко тичаше момичето, минава майка с количка, без да обръща внимание, че детето се опитва да изпълзи навън. От едно дърво се разнася чуруликане на птици.

— За това не говоря с никого — казвам.

— Аз не съм никой — настоява тя.

Поемам си дълбоко въздух.

— Много отдавна се разболях и в крайна сметка получих възпаление на ухото. Не знам защо, но лекарствата не подействаха и се стигна до поражение на нерва. С лявото ухо съм напълно глух. В дългосрочен план това няма голямо значение, но има някои неща, с които не мога да се справя — например чувам приближаването на кола, но не знам от коя посока идва. Или в магазина някой е застанал зад мен и иска да мине покрай мен, но аз не чувам, че ме моли да се дръпна. Със Съдия преминахме през обучение, за да е мои уши в случаи като този — поколебавам се. — Не обичам хората да ме съжаляват. Ето защо е такава тайна.

Ана ме гледа внимателно.

— Дойдох в кабинета ти, защото исках поне веднъж нещо да се случи заради мен, а не заради Кейт.

Себичното признание не звучи правдоподобно, просто не е в неин стил. Делото не е започнато, защото Ана иска сестра й да умре, а просто защото тя иска да получи възможност да живее.

— Лъжеш.

Ана скръства ръце на гърдите си.

— Е, добре, ти пръв излъга. Чуваш идеално.

— А ти си невъзпитано хлапе — връщам й го и избухвам в смях. — Напомняш ми на мен.

— Това комплимент ли трябваше да бъде? — осведомява се Ана, но на лицето й трепва усмивка.

Паркът започва да се оживява. По пътеката минава детска група — едва проходили деца, вързани едно за друго като кучешки впряг, които влачат след себе си две учителки. Някой профучава покрай тях на велосипед. Облечен е с униформата на пощенската служба.

— Хайде. Ще те заведа да закусиш.

— Но нали закъсняваме!

Свивам рамене.

— Кой ти отброява времето?

 

 

Съдия Дисалво не е доволен: малката самоотлъчка на Ана тази сутрин ни е отнела час и половина. Поглежда ме гневно, когато със Съдия забързано влизаме в кабинета му за предварителното съвещание.

— Ваша чест, извинявам се. Имахме спешна нужда от ветеринар.

По-скоро усещам, отколкото виждам, че челюстта на Сара увисва.

— Не това намекна отсрещната страна — контрира ме съдията.

Поглеждам го право в очите.

— Е, добре, точно това се случи. Ана беше така добра да ми помогне да държа кучето неподвижно, докато вадеха от лапата му парче стъкло.

Съдията не изглежда особено убеден, но има закони срещу дискриминиране на увредените и ги използвам максимално: последното, което искам, е да обвини Ана за забавянето.

— Има ли начин да разрешим проблема с молбата без дело? — пита той.

— Боя се, че не — Ана може и да не е готова да сподели тайните си — решение, което мога само да уважавам, — но е наясно, че иска да продължи напред.

Съдията приема отговора ми.

— Госпожо Фицджералд, доколкото разбирам, все още се представлявате сама?

— Да, Ваша чест.

— Добре тогава — поглежда ни един по един съдия Дисалво. — Това е семеен съд, господин и госпожо адвокат.

В семейния съд и особено в дела като тези лично аз съм склонен да гледам не толкова строго на правилата за разпит на свидетели, защото не искам спорове и кавги по време на делото. Напълно съм способен да разгранича кое е допустимо и кое не е и ако наистина има нещо, което може да бъде оспорено, ще изслушам възражението, но бих предпочел да минем през процедурата бързо, без да се занимаваме с формалностите — поглежда право към мен. — Искам делото да мине възможно най-безболезнено за всички замесени.

Преместваме се в съдебната зала — по-малка, отколкото в криминалния съд, но въпреки това заплашителна. По пътя се отбивам във фоайето, за да взема Ана. Докато влизаме през вратата, тя се заковава на място. Поглежда към огромните стени с ламперия, към редиците столове, към внушителната ложа.

— Камбъл — прошепва ми, — нали няма да се наложи да застана там и да говоря?

Истината е, че най-вероятно съдията ще иска да чуе какво има да каже. Дори и Джулия да подкрепи молбата й, дори и Брайън да потвърди, че ще й помогне, съдия Дисалво може да поиска да я накара да даде показания. Но ако й го призная в момента, само ще я изнервя, а не е най-подходящото начало на едно изслушване.

Мисля си за разговора в колата, когато Ана ме нарече лъжец. Има две причини да не казваш истината: защото лъжата ще ти донесе това, което искаш, и защото лъжата ще предпази някого от болка. Ето защо отговарям на Ана:

— Съмнявам се.

 

 

— Господин съдия — започвам, — известно ми е, че традиционната практика не е такава, но има нещо, което бих искал да кажа, преди да започнем да призоваваме свидетелите.

Съдия Дисалво въздъхва.

— Тези официалности не са ли точно това, което ви помолих да не правите?

— Ваша чест, не бих ви молил, ако не смятах, че е важно.

— Карайте по-кратко — недоволства съдията.

Изправям се и се приближавам към свидетелската ложа.

— Ваша чест, през целия си живот Ана Фицджералд е подлагана на медицински процедури за доброто на сестра си, а не за нейното. Никой не се съмнява в обичта на Сара Фицджералд към всичките й деца или във взетите от нея решения, удължили живота на Кейт. Днес обаче трябва да поставим под съмнение решенията, които е взела за това дете.

Обръщам се и виждам, че Джулия ме наблюдава внимателно. Внезапно се сещам за старото домашно по етика и знам какво трябва да кажа.

— Може би си спомняте неотдавнашния случай в Уорчестър, Масачузетс, когато неколцина пожарникари загинаха в пожар, запален от бездомница. Тя знаела, че огънят е започнал, и излязла от сградата, но не се обадила на 911, защото се бояла, че може да си навлече неприятности. Онази нощ загинаха шестима мъже и все пак държавата не обяви, че жената е отговорна, защото в Америка, дори когато последствията са трагични, никой не е отговорен за сигурността на някой друг. Никой не е задължен да помогне на човек в беда — не когато самият той е започнал огъня, не и когато е случаен пътник, който подминава катастрофирала кола, не и когато е идеално съвместим донор.

Отново поглеждам към Джулия.

— Днес сме се събрали тук, защото в правосъдната ни система има разлика между това, което е законно, и онова, което е морално. Понякога е лесно да направим разграничението, но от време на време, особено когато се доближават едно до друго, правилното изглежда грешно, а грешното изглежда правилно.

Връщам се до мястото си и заставам пред него.

— Днес сме се събрали тук — довършвам, — за да може този съд да помогне на всички ни да видим нещата малко по-ясно.

 

 

Първият ми свидетел е отсрещната страна. Наблюдавам как Сара се отправя към ложата с несигурна стъпка, като моряк, който свиква с люшкането на кораба. Успява да седне и да се закълне, без нито за секунда да откъсне поглед от Ана.

— Господин съдия, бих искал да ми разрешите да третирам госпожа Фицджералд като враждебен свидетел.

Съдията се намръщва.

— Господин Александър, наистина се надявам и вие, и госпожа Фицджералд да съумеете да се държите цивилизовано тук.

— Разбрано, Ваша чест — отправям се към Сара. — Може ли да ни кажете името си?

Тя леко повдига брадичка.

— Сара Крофтън Фицджералд.

— Вие сте майката на малолетното дете Ана Фицджералд?

— Да. А също така и на Кейт, и Джес.

— Не е ли вярно, че дъщеря ви Кейт е била диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, когато е била двегодишна?

— Точно така.

— По онова време вие и съпругът ви решихте ли да създадете дете, генетично програмирано като донор на органи за Кейт, за да може тя да бъде излекувана.

Лицето на Сара се втвърдява.

— Не бих използвала точно тези думи, но да, това е историята на зачеването на Ана. Възнамерявахме да използваме кръвта от пъпната връв на Ана за трансплантация.

— Защо не се опитахте да намерите неродствен донор?

— Много по-опасно е. Рискът от летален изход щеше да е значително по-висок с донор, който не е родствено свързан с Кейт.

— И така, колко годишна беше Ана, когато за пръв път дари орган или тъкан на сестра си?

— Кейт получи пъпната връв един месец след раждането на Ана.

Поклащам глава.

— Не питах кога Кейт я е получила; попитах кога Ана я е дарила. Не е ли вярно, че са я взели от нея само секунди след раждането?

— Да — отвръща Сара, — но Ана дори не го осъзнаваше.

— Колко годишна беше Ана следващия път, когато дари част от тялото си на Кейт?

Сара потръпва, точно както очаквах.

— Беше на пет, когато дари лимфоцити.

— Какво включва процедурата?

— Вземане на кръв от сгъвките на лактите й.

— Ана съгласи ли се да ви позволи да забиете в ръката й игла?

— Беше петгодишна — отговаря Сара.

— Попитахте ли я дали може да забиете игла в ръката й?

— Помолих я да помогне на сестра си.

— Не е ли вярно, че е трябвало друг човек физически да удържи Ана, за да забиете иглата в ръката й?

Сара поглежда към Ана, затваря очи.

— Да.

— Според вас това доброволно участие ли се нарича, госпожо Фицджералд? — с крайчеца на окото си забелязвам как съдия Дисалво свъсва вежди. — Когато за пръв път взехте лимфоцити от Ана, имаше ли странични ефекти?

— Малко подутини. Известна чувствителност.

— Колко време измина, преди отново да й вземете кръв?

— Един месец.

— Трябваше ли и този път да я държите физически?

— Да, но…

— Какви бяха страничните ефекти тогава?

— Същите — Сара поклаща глава. — Вие не разбирате. Не че не виждах какво се случва с Ана всеки път, когато претърпеше процедура. Няма значение кое от децата си гледам в такова положение — това всеки път ме разкъсва.

— И все пак, госпожо Фицджералд, сте успели да се отърсите от въпросното чувство — подчертавам, — защото за трети път сте взели кръв от Ана.

— Налагаше се, за да се вземат всички лимфоцити — обяснява Сара. — Процедурата не е съвсем точна.

— Колко годишна беше Ана следващия път, когато трябваше да претърпи медицинска процедура за благото на сестра си?

— Когато Кейт беше деветгодишна, получи силна инфекция и…

— Отново, не това попитах. Искам да знам какво се е случило с Ана, когато е била на шест години.

— Тя дари гранулоцити, за да се преборим с инфекцията на Кейт. Процедурата много прилича на дарението на лимфоцити.

— Пак бодене с игли?

— Точно така.

— Попитахте ли я дали желае да дари гранулоцитите?

Сара не отговаря.

— Госпожо Фицджералд — подканва я съдията.

Тя се обръща умолително към дъщеря си:

— Ана, знаеш, че никога не сме правили нито едно от тези неща, за да те нараним. Това наранява всички ни. Ако ти имаш рани отвън, ние ги имаме отвътре.

— Госпожо Фицджералд — заставам между нея и Ана. — Попитахте ли я?

— Моля ви, не го правете — казва Сара. — Всички знаем историята. Ще се съглася с всичко, което се опитвате да направите, докато ме разпъвате на кръст, каквото и да е то. Бих искала просто да приключим.

— Защото е трудно да го чуете изречено на глас, нали? — Осъзнавам, че вървя по опасна пътека, но Ана стои зад мен и искам да разбере, че има някой, готов да измине пътя заради нея. — Добавени едно към друго, нещата вече не изглеждат толкова безобидни, нали така?

— Господин Александър, какво целите? — пита съдия Дисалво. — Известен ми е броят на процедурите, претърпени от Ана.

— Защото разполагаме с медицинското досие на Кейт, Ваша чест, не на Ана.

Съдия Дисалво премества поглед от мен към Сара.

— Бъдете кратък, господин адвокат.

Обръщам се към Сара.

— Костен мозък — казва вдървено тя, преди да успея да задам въпроса. — Дадоха й общ анестетик, защото беше толкова малка, и забиха игли в ръбовете на тазовите й кости, за да извадят костния мозък.

— Една игла ли беше, както при другите процедури?

— Не — отвръща тихо Сара. — Петнайсет.

— В костта?

— Да.

— Какви бяха този път страничните ефекти за Ана?

— Изпитваше малко болка и й дадоха аналгетици.

— Значи този път Ана е трябвало да бъде хоспитализирана за през нощта… и самата тя е имала нужда от лечение?

Минава минута, преди Сара да успее да се успокои.

— Увериха ме, че костномозъчната трансплантация не се смята за особено агресивна процедура за донора. Може би по онова време просто съм чакала да чуя тези думи; може би съм имала нужда да ги чуя. И може би не съм мислила за Ана толкова, колкото е трябвало, защото бях изключително съсредоточена върху Кейт. Но съм наясно без съмнение, че както всеки друг в семейството ни, Ана не искаше нищо повече от това, сестра й да се излекува.

— Да, несъмнено — отговарям, — за да спрете да забивате игли в нея.

— Достатъчно, господин Александър — намесва се съдия Дисалво.

— Почакайте — прекъсва го Сара. — Искам да кажа нещо. — Обръща се към мен. — Вие си мислите, че можете да облечете всичко в думи — черни и бели, сякаш е много лесно. Но вие представлявате само една от дъщерите ми, господин Александър, и то само в тази съдебна зала. Аз представлявам и двете еднакво, винаги и навсякъде. Обичам и двете еднакво, винаги и навсякъде.

— Но признахте, че когато сте вземали решения, винаги сте мислили за здравето на Кейт, а не за това на Ана — изтъквам. — Защо тогава твърдите, че ги обичате еднакво? Как можете да ни уверявате, че не сте облагодетелствали едното дете в решенията си?

— Не искате ли сега да направя същото? — пита Сара. — Само че този път да облагодетелствам другото дете?