Джоди Пико
Споделен живот (28)

Брайън

Малко преди седем часа сутринта в пожарната влиза един октопод. Е, всъщност жена, облечена като октопод, но когато зърнете подобна гледка, някак не забелязвате разликата. По лицето й текат сълзи, а многобройните й ръце стискат пекинез.

— Трябва да ми помогнете! — извиква, а аз се сещам: госпожа Зеня, чиято къща беше съсипана преди десет дни от кухненски пожар.

Тя подръпва пипалата си.

— Това са единствените дрехи, които ми останаха. Костюм за Хелоуин. Вещицата Урсула. Бях го оставила да гние в склад в Тонтън заедно с колекцията албуми на „Питър, Пол и Мери“^[1].

Внимателно я настанявам да седне на стола срещу бюрото ми.

— Госпожо Зеня, знам, че къщата ви е непригодна за живеене…

— Непригодна за живеене? Тя е развалина!

— Мога да ви свържа с приют. И ако желаете, ще говоря със застрахователната ви компания, за да ускорят нещата.

Тя вдига ръка, за да избърше очите си, и други девет, задвижени от ластици, също се вдигат.

— Нямам застраховка за къщата. Не вярвам, че човек трябва да изживее живота си в очакване на най-лошото.

За миг оставам втренчен в нея. Опитвам се да си спомня какво е да останеш изненадан от самата възможност за нещастие.

Връщам се в болницата, Кейт лежи по гръб, стиснала плюшено мече, на което не е обръщала внимание от седемгодишна. Закачена е към една от управляваните от пациента системи за вливане на морфин и от време на време пръстите й натискат бутона, макар че е дълбоко заспала.

Един от фотьойлите в стаята се разтяга в легло с матрак, тънък като вафла, и там се е свила Сара.

— Здрасти — казва тя и отмята косата от очите си. — Къде е Ана?

— Спи така, както могат само децата. Как изкара нощта Кейт?

— Не беше лошо. Между два и четири я заболя малко.

Сядам на ръба на леглото й.

— За Ана означава много, че се обади снощи.

Когато погледна Сара в очите, виждам Джес — имат същия цвят на очите и косата, същите черти. Питам се дали Сара поглежда към мен и си мисли за Кейт. Питам се дали боли.

Трудно ми е да повярвам, че някога с тази жена сме седели в кола и сме изминали Път 66, като през цялото време сме имали какво да си кажем. Сега разговорите ни са колекция от факти, медицински подробности и вътрешна информация.

— Спомняш ли си онази врачка? — питам. Поглежда ме неразбиращо и аз продължавам: — Бяхме насред Невада, когато свърши бензинът… а ти не искаше да те оставям сама в колата, докато търся бензиностанция?

„След десет дни, докато все още обикаляш в кръг, ще ме намерят по лешоядите, които ще разкъсват вътрешностите ми“ — така каза тогава Сара и закрачи до мен. Вървяхме шест километра обратно до коптора, покрай който бяхме минали — бензиностанция. Управляваха я старец и сестра му, която твърдеше, че притежавала ясновидски дарби. — Да го направим — помоли Сара, но едно гледане струваше пет долара, а аз имах само десет.

— Тогава ще вземем само половинка бензин и ще питаме врачката кога ще се свърши следващия път — настоя Сара и както винаги ме убеди.

Мадам Агнес беше от слепците, които плашат децата — с катаракти, от които очите й приличаха на бездънно синьо небе. Тя сложи костеливите си ръце върху лицето на Сара, за да почувства костите й, и каза, че вижда три бебета и дълъг живот, но няма да е достатъчно.

— Какво означава това? — попита ядосано Сара и мадам Агнес обясни, че съдбата е като глина и може да бъде премоделирана по всяко време. Човек обаче можел да промени само собственото си бъдеще, не това на някой друг, а за някои хора просто не било достатъчно.

После сложи ръце върху моето лице и произнесе само:

— Спасявай се.

Каза ни, че бензинът ни ще свърши малко след като минем границата с Колорадо, и наистина стана така.

Сега в болничната стая Сара ме поглежда с празен поглед.

— Кога сме ходили в Невада? — пита тя. Поклаща глава. — Трябва да поговорим. Ако Ана наистина настоява в понеделник да има изслушване, трябва да преговорим показанията ти.

— Всъщност… — подхващам и свеждам поглед към ръцете си. — Ще кажа, че подкрепям желанието на Ана.

— Какво?

Хвърлям бърз поглед през рамо, за да се уверя, че Кейт все още спи, и се опитвам да обясня.

— Сара, повярвай ми, мислих много дълго и сериозно. И ако Ана е решила да спре да бъде донор на Кейт, трябва да уважим решението й.

— Подкрепиш ли Ана, съдията ще приеме, че поне един от родителите й може да подкрепи искането й, и ще отсъди в нейна полза.

— Знам — отвръщам. — Защо иначе ще го правя?

Взираме се един в друг, загубили дар слово, неспособни да признаем какво ни очаква в края на всеки от тези пътища.

— Сара — питам най-накрая, — какво искаш от мен?

— Искам да те погледна и да си спомня как беше преди — отвръща с дрезгав глас. — Искам да се върна обратно, Брайън. Искам да ме заведеш обратно.

Но тя не е жената, която познавах, жената, която пътуваше през страната и броеше дупките на койотите, която четеше на глас материалите за самотни каубои, търсещи жени, и ми казваше в най-тъмния миг от нощта, че ще ме обича, докато луната продължава да изгрява на небето.

Ако трябва да бъда честен, и аз не съм същият мъж — онзи, който я слушаше. Онзи, който й вярваше.