Ан Райс
Вампирът Лестат (73) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

3

Беше пет часът сутринта и аз стоях сам пред стъклената врата на къщата в долината Кармел. Габриел и Луи бяха отишли заедно сред хълмовете, за да намерят място за почивка.

От един телефонен разговор със севера бях разбрал, че моите смъртни музиканти са здрави и читави, на сигурно място в тяхното ново скривалище в Сонома и са развихрили луд купон зад електрифицирани огради и порти. Що се отнася до полицията, журналистите и техните неизбежни въпроси, е, щеше да им се наложи да почакат.

А сега чаках сам под утринната светлина, както винаги, и се чудех защо Марий не се е показал, защо ни бе спасил, само за да изчезне безмълвно.

— Ами ако не е бил Марий? — попита тревожно Габриел по-късно, докато крачеше напред-назад. — Уверявам те, почувствах съкрушителна заплаха. Усетих, че опасност застрашава и нас, и тях. Почувствах я пред залата, когато потеглих. Чувствах я, когато стояхме край горящата кола. Имаше нещо в нея. Това не беше Марий, убедена съм…

— Да, нещо почти варварско — потвърди Луи. — Почти, но не съвсем…

— Да, почти дивашко — додаде тя и го погледна утвърдително. — А дори и да е бил Марий, какво те кара да мислиш, че не те е спасил, за да може той сам да ти отмъсти, както желае?

— Не — засмях се тихо. — Марий не иска мъст, иначе вече да ми е отмъстил. Поне това зная.

Но бях твърде развълнуван само от това, че я виждам с предишната й походка, с едновремешните жестове. И ах, да, с опърпания костюм за сафари. След двеста години тя все още си бе същата безстрашна изследователка. Когато седна, яхна стола като каубой и отпусна брадичка на високата облегалка.

Имахме толкова много да си говорим, да си разказваме, и просто бях прекалено щастлив, че да се страхувам.

А и освен това страхът бе твърде ужасяващ — бях разбрал вече, че съм допуснал още една сериозна грешка. Осъзнах го за първи път, когато поршето избухна и Луи все още бе в него. Тази моя малка война щеше да постави под заплаха онези, които обичах. Какъв глупак съм бил да си мисля, че мога да привлека злобата върху себе си.

Да, трябваше да поговорим. Трябваше да проявяваме хитрост и много да внимаваме.

Но засега бяхме в безопасност. Опитах се да я успокоя с това. Тук тя и Луи не усещаха заплахата — тя не ни бе последвала в долината. А аз така и не я бях усетил. И нашите млади и глупави безсмъртни врагове се бяха пръснали, убедени, че притежаваме способността да ги изпепеляваме по своя воля.

— Знаеш ли, хиляди, хиляди пъти съм си представяла как ще се съберем пак — рече Габриел. — И никога не съм си го представяла така.

— Мисля, че мина великолепно! — възкликнах. — И не си и помисляй нито за миг, че нямаше да успея да ни измъкна! Щях да го удуша онзи със сърпа, да го метна над залата! Видях и другия да се задава. Него можех да го строша на две. Казвам ти, едно от нещата, за които най-много ме е яд, е, че не ми се удаде да…

— Такъв немирник сте вие, мосю! — възкликна тя. — Невъзможен си! Ти си… как те бе нарекъл самият Марий? Проклета, ама проклета твар! Напълно съм съгласна!

Засмях се радостно. Какво сладко ласкателство! И колко прелестен бе старомодният френски.

А Луи беше толкова запленен от нея там, в тъмното — гледаше я мълчаливо и размишляваше, както винаги. Отново изглеждаше безупречно, сякаш имаше пълна власт над облеклото си, а ние току-що бяхме излезли от операта след последното действие на „Травиата“ и, поседнали в някое кафене, гледахме как смъртните пият шампанско, насядали по мраморните маси, докато модните карети трополят покрай нас.

Чувствах, че се създава ново сборище — величествена енергия, отричане на човешката реалност, ние тримата заедно срещу всички племена и всички светове. И дълбокото усещане за безопасност, за неудържима енергия… Как да им го обясня?

— Стига си се тревожила, майко! — извиках най-накрая с надеждата да я успокоя и да й предам от своето хладнокръвие. — Безсмислено е. Създание, в чиято власт е да изгаря враговете си, може да ни открие винаги, когато реши и да върши каквото си поиска.

— И това трябва да успокои тревогите ми, така ли? — възкликна тя. Забелязах Луи да поклаща глава.

— Аз не съм силен като теб — вметна той ненатрапчиво — и въпреки това го почувствах. И те уверявам, че беше нещо чуждо, съвсем нецивилизовано, по липса на по-подходяща дума.

— Ах, пак се изрази съвсем точно! — намеси се Габриел. — Напълно чуждо, сякаш идваше от създание, напълно откъснато…

— А твоят Марий е твърде цивилизован! — настоя Луи. — Твърде обременен с философия! Тъкмо затова си разбрал, че той не желае мъст.

— Чуждо? Нецивилизовано? — погледнах и двамата. — Но защо аз не съм усетил тази заплаха?

— Mon Dieu, причините може да са всякакви! — заяви най-сетне Габриел. — Тази твоя музика е способна и мъртъвците да пробуди!

Бях се сетил за снощното загадъчно послание — Лестат! Опасност!

— Ала зората щеше да се пукне твърде скоро и нямаше защо да ги тревожа с него. А и освен това то нищо не обясняваше. Беше просто поредната частица от ребуса, и при това може би пасваше на съвсем друго място.

Те тръгнаха заедно, а аз стоях сам пред стъклената врата, гледах как небето над планините Санта Лусия все повече изсветляваше и мислех:

„Къде си, Марий? Защо, по дяволите, не ми се откриеш? Всичко, казано от Габриел като нищо може да е вярно. Игра ли е за теб това?“

А дали и аз не играех — та нали никога не го бях призовавал? Не бях издигнал тайния си глас с цялата му мощ, както той ми бе казал да сторя преди два века?

Докато водех всичките си битки, беше въпрос на такава гордост да не го призовавам! Но какво ли значеше тази гордост сега?

Може би той очакваше моя зов. Може би искаше да го призова. Цялата ми горчивина, цялото ми твърдоглавие се бяха изпарили. Защо не направя поне това усилие?

И аз затворих очи и сторих онова, което не бях вършил от онези отдавнашни нощи през осемнайсети век, когато го зовях на глас по улиците на Кайро или Рим. Призовах го безмълвно. И усетих как беззвучният вик се изтръгва от мен и потъва в бездната на забвението. Чувствах как той обикаля по видимия свят, как затихва все повече и повече и замлъква.

Ала ето, само за частица от секундата отново се мярна картината на далечно и непознато място, която бях зърнал и снощи. Снегове, безкрайни снегове, някаква каменна постройка със заледени прозорци. А на една висока издатина стърчеше съвременно устройство, което на това място изглеждаше съвсем чудато — голяма сива метална чиния, която се въртеше на ос и привличаше невидимите вълни, кръстосващи земните небеса.

Телевизионна антена! От тази снежна пустош тя се свързваше със сателита — ето какво беше това! А счупените стъкла по пода бяха от стъклото на телевизионен екран. Видях го. Каменна пейка… Счупен телевизионен екран. Шум.

Видението се стопи.

МАРИЙ!

Опасност. Лестат. Всички сме в опасност. Тя… Не мога… Лед. Погребан под лед. — Пръснати по каменния под стъкла, на пейката няма никой, тонколоните трещят и от тях гръмко се разнасят звънтенето и вибрациите на „Вампирът Лестат“. — Тя… Лестат, помогни ми! Всички ние… сме в опасност. Тя…

Тишина. Връзката се прекъсна.

МАРИЙ!

Улавях нещо, ала твърде слабо. Колкото и мощ да притежаваше, просто се чуваше твърде слабо!

МАРИЙ!

Бях се навел през прозореца и се взирах в утринното сияние, то грееше все по-ярко, очите ми сълзяха, върховете на пръстите ми разтапяха нагорещеното стъкло.

Отговори ми! Акаша ли е? Ти ми казваш, че е Акаша, че тя го е сторила? Че е била тя?

Но слънцето вече се издигаше над планините и смъртоносните лъчи се сипеха над долината, пълзяха надолу към дъното й.

Изскочих от къщата и се втурнах през полето към хълмовете, затулил с длан очи.

И само след мигове вече бях стигнал до тайното си подземно скривалище. Отместих камъка и заслизах надолу по грубо изкопаните тесни стъпала. Още един завой и още един и вече бях сред прохладна, спасителна тъмнина, миришеше на пръст, и полегнах на калния под на тясната килия. Сърцето ми туптеше като бясно, крайниците ми трепереха. Акаша! „Тази твоя музика е способна и мъртъвците да пробуди.“

Ах, де да можех да не затварям очи, де да бях способен да мисля, ех, ако слънцето не изгряваше!

Тя е била там, в Сан Франциско, била е съвсем близо до нас, когато е изгаряла враговете ни. Чужда, напълно чужда… Да.

Но не и нецивилизована, не, не дивачка. Не, тя не беше такава. Тя само съвсем скоро се бе пробудила отново, моята богиня, излетяла като великолепна пеперуда над своя пашкул. А какво бе светът за нея? Как бе дошла при нас? За какво ли мислеше? Опасност за всички ни. Не! Не вярвам! Тя бе убила враговете ни. Бе дошла при нас.

Ала вече не можех да се боря със сънливостта и с тежестта в цялото ми тяло. Тези съвсем обикновени усещания надделяваха над цялото ми удивление и възбуда. Тялото ми се отпусна и безпомощно застина, проснато на земята.

И после внезапно почувствах как една ръка обхваща моята длан.

Бе студена като мрамор, и също тъй здрава и силна.

Очите ми рязко се отвориха и се втренчиха в мрака. Стиснаха ме още по-силно. Буйни, гъсти копринени коси докоснаха лицето ми. Ледена ръка погали гърдите ми.

О, моля те, любима моя, прекрасна моя, моля те! — искаше ми се да възкликна, ала очите ми се затваряха! Скованите ми устни не можеха да помръднат. Губех съзнание.

Слънцето бе изгряло в небето.