Ан Райс
Вампирът Лестат (60) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

11

Това никак не ми беше присъщо — да напусна вбесен, рязко да прекратя всичко и да си тръгна. Като смъртен никога не бях постъпвал така. Но, както вече казах, бях на ръба на безумието, първото безумие, в което изпадат мнозина от нас, въвлечени принудително във всичко това.

Прибрах се в своята къщичка близо до голямата Александрийска библиотека и легнах в леглото си, все едно наистина можех да си позволя да заспя там и да избягам от всичко.

— Идиотски дивотии — промърморих си.

Ала колкото повече мислех за тази история, толкова повече смисъл добиваше тя. Имаше смисъл в идеята, че има нещо в кръвта ми, което ме принуждава да пия още кръв. В това, че то изостряше всички сетива, че поддържаше тялото ми — сега вече просто имитация на човешко тяло, и то функционираше, а отдавна трябваше да е престанало. Имаше смисъл и в идеята, че то не притежава собствен разум, ала въпреки това е сила, организирана сила със свое собствено желание да живее.

Имаше смисъл дори и в идеята, че всички ние може да сме свързани с Бащата и Майката, защото то, това нещо, беше духовно по природа и за него не съществуваха други телесни ограничения, освен ограниченията на всяко едно тяло, което то завладяваше. То, това нещо, бе стеблото, а ние бяхме цветовете, разпръснати на огромни разстояния, ала свързани от преплетените филизи, оплели целия свят.

Ето защо боговете можеха да чуват мислите си толкова добре, ето защо знаех, че в Александрия има и други като мен още преди те да ме призоват. Ето защо те можеха да дойдат и да ме открият в къщата ми, ето защо можеха да ме отведат до тайната си врата.

Е, добре. Може и да беше истина. И наистина е станало случайно това сливане между неведома сила и човешките тяло и разум, родило Новото създание, както се бе изразил Старейшината.

Но въпреки това тази история никак не ми се харесваше.

Бунтувах се срещу нея, защото, ако бях нещо, то бях самостоятелна личност, отделно създание със силно чувство за собствените си права и привилегии. Да бъда гостоприемния на чуждо същество — това умът ми не го побираше. Аз все още бях Марий, каквото и да бе сторило то с мен.

Най-накрая в съзнанието ми остана една-единствена мисъл: щом съм свързан с тези Майка и Баща, то аз трябва да ги видя и да се уверя, че са в безопасност. Не можех да живея с мисълта, че всеки миг мога да умра заради някаква алхимия, която нито разбирах, нито имах някаква власт над нея.

Ала не се върнах в подземния храм. Следващите няколко нощи пирувах с кръв, докато удавих в нея печалните си размисли, а после, в часовете преди зазоряване, както винаги, бродех из голямата Александрийска библиотека и четях.

Безумието в мен донякъде се уталожи. Престанах да копнея за смъртното си семейство. Престанах да се сърдя на проклетото създание в подземния храм, повече мислех за новата сила, която притежавах. Щях да живея векове наред; щях да разгадая отговорите на всевъзможни въпроси. Аз щях да бъда вечното съзнание за случващото се в течение на времето! И стига да убивах само злодеи, можех да понеса жаждата си за кръв и дори да й се наслаждавам. А когато му дойдеше времето, щях да сътворя и свои спътници, и да ги сътворя умело.

Какво ми оставаше сега? Да се върна при Старейшината и да разбера къде е скрил Майката и Бащата. И да видя с очите си тези създания. И да направя тъкмо онова, с което бе заплашил Старейшината — да ги скрия толкова надълбоко в земята, че никой смъртен никога да не ги намери и да не ги изложи на дневна светлина.

Лесно е да си го мислиш, лесно е да си представяш колко е просто да ги изпратиш там.

Пет нощи, след като бях напуснал Старейшината, когато всички тези мисли бяха имали достатъчно време да се разгърнат в ума ми, аз лежах и почивах в спалнята си и лампите, също както преди, светеха през прозрачните завеси на балдахина. В процеждащата се златиста светлина аз се вслушвах в звуците на спящата Александрия и пропадах в ефирни, бляскави сънища наяве. Питах се дали Старейшината ще дойде отново при мен, разочарован, че не съм се върнал, и когато тази мисъл възникна съвсем ясно в ума ми, осъзнах, че отново някой стои на вратата.

Някой ме наблюдаваше и аз го усещах. За да го видя, трябваше само да извърна глава. И тогава щях да имам превъзходство над Старейшината. Щях да му кажа: „Значи си дошъл тук от самота и разочарование и сега искаш да ми разкажеш и още, така ли? Защо не се завърнеш там да седиш и да мълчиш, за да оскърбяваш своите подобни на духове другари, братството на пепелта?“ Разбира се, не бих му казал подобно нещо. Но не бях толкова извисен, че да не си го помисля и да му позволя да чуе мислите ми — ако онзи на вратата беше той.

Онзи на вратата не си тръгваше.

И аз бавно извърнах очи към него и видях, че там стои жена. И не просто жена, а жена, облечена като древните царици във фини ленени дипли, с черна коса, дълга до раменете и оплетена със златни нишки. От нея се излъчваше безбрежна сила, невидимо и властно присъствие, тя сякаш изпълваше цялата ми малка и незначителна стая.

Седнах и дръпнах завесите, и лампите в стаята угаснаха. Видях как в мрака над тях се изви пушек, сиви змиеподобни струи се извиха към тавана и се разсеяха. Тя продължаваше да стои там — остатъкът от светлина огряваше безизразното лице, блещукаше по скъпоценните камъни по огърлицата й и в големите й бадемовидни очи. И тя безмълвно произнесе:

Марий, изведи ни от Египет.

А после изчезна.

Сърцето ми неудържимо думкаше в гърдите. Излязох в градината да я потърся. Прескочих стената и се заослушвах самотно на пустата, незастлана с калдъръм улица.

Втурнах се съм старата част на града, където бях открил вратата. Смятах да сляза в подземния храм, да открия Старейшината и да му кажа, че трябва да ме отведе при нея — бях я видял, тя се бе раздвижила, бе проговорила, бе дошла при мен! Не бях на себе си, но щом посегнах към вратата, разбрах, че няма нужда да слизам долу. Разбрах, че ако изляза извън града, сред пясъците, бих могъл да я намеря. Тя вече ме водеше към своето укритие.

В последвалия час си припомних силата и скоростта, които бях познал сред горите на Галия и оттогава не бях прилагал. Излязох от града там, където единствената светлина идеше от звездите, и продължих да крача, докато стигнах разрушен храм, и там започнах да копая в пясъка. Няколко часа щяха да са нужни на банда смъртни, за да открият капака, но аз го намерих бързо и успях да го вдигна — нещо непосилно за смъртните.

Витото стълбище, по което слязох надолу, и коридорите, по които минах, не бяха осветени. Проклинах се, че не съм взел свещ, че щом я видях, така ми се подкосиха краката, че бях хукнал подир нея като влюбен.

— Помогни ми, Акаша — прошепнах. Протегнах ръце напред и се опитах да прогоня смъртния страх от чернотата, сред която бях сляп като обикновен човек.

Ръцете ми докоснаха нещо твърдо отпред. Спрях да си поема дъх, опитвах се да се овладея. После ръцете ми заопипваха предмета и напипаха гърдите на човешка статуя, раменете й, ръцете й. Ала не, това създание не беше статуя, то бе от някаква материя, по-гъвкава от камъка. И когато пръстите ми напипаха лицето, устните се оказаха мъничко по-меки от останалото и аз се отдръпнах назад.

Чувах ударите на сърцето си. Чувствах се страшно унизен от сковалия ме страх. Не смеех да произнеса името Акаша. Знаех, че онова, което бях докоснал, имаше формата на мъжко тяло. Това бе Енкил.

Затворих очи, опитах се да събера мислите си, да измисля някакъв план за действие, който не допускаше да се врътна и да хукна като луд… И чух сухо изпукване, и върху спуснатите си клепачи видях огън.

Отворих очи и видях, че на стената зад него пламти факла. Тъмните му очертания се извисяваха пред мен, очите му бяха живи и безспорно ме гледаха, черните им зеници плаваха сред приглушена сива светлина. Инак беше безжизнен, отпуснал ръце отстрани на тялото си. И той носеше украшения като нея и бе облечен с великолепните одежди на фараон, а в косите му също бе вплетено злато. Цялата му кожа беше бронзова, също като нейната — тъмна и лъскава, както бе казал Старейшината. Той не помръдваше, взираше се в мен и бе самото въплъщение на заплахата.

В голата стая зад него тя седеше върху една каменна издатина с глава, наклонена под ъгъл и отпуснати ръце, като захвърлен там безжизнен труп. Дрехите й бяха оцапани от пясъка, пясък бе полепнал и по обутите й в сандали крака, а празният й поглед се взираше в нищото. Съвършен образ на смъртта.

А той, като каменен страж на царска гробница, ми преграждаше пътя.

Не долавях откъм тях нищо повече от онова, което ти долови от тях, когато те заведох долу в стаята им тук, на острова. Струваше ми се, че от страх ще издъхна на място.

Ала по краката и по дрехите й имаше пясък. Тя бе дошла при мен! Наистина!

Ала в коридора зад мен бе влязъл някой. Някой тътреше крака по пода, и когато се обърнах, видях един от изгорелите — този си беше направо скелет, черните му венци бяха оголени, а зъбите се врязваха в лъскавата му, черна, сбръчкана долна устна.

Щом го видях, щом съзрях костеливите му ръце и крака, разкривените стъпала, ръцете му, които се люшкаха с всяка крачка, едва преглътнах надигналото се в гърлото ми възклицание. Той напираше към нас, ала като че не ме виждаше. Вдигна ръце и бутна Енкил.

— Не, не, връщай се в стаята! — прошепна той с тих, дрезгав глас. — Не, не! — сякаш всяка сричка му отнемаше всичките сили. Съсухрените му ръце бутнаха фигурата. Но той не можеше да я помръдне.

— Помогни ми! — обърна се той към мен. — Те се раздвижиха. Защо? Накарай ги да се върнат. Колкото по-далече отиват, толкова по-трудно е да ги върнем.

Взрях се в Енкил и ме обзе ужасът, който обзе теб, когато осъзна, че в тази статуя — привидно неспособна или нежелаеща да помръдне — се таи живот. И докато гледах, зрелището стана още по-ужасно, защото овъгленият дух се разкрещя и задраска Енкил, неспособен да му стори нищо. И гледката на тази твар, която отдавна трябваше да е мъртва и се мореше така, и другото създание, така съвършено в своята богоподобност и така величествено, което не помръдваше, ми беше непоносима.

— Помогни ми! — възкликна съществото. — Вкарай го обратно в стаята! Накарай ги да се върнат там, където трябва да стоят!

Как бих могъл? Как бих могъл да докосна това създание? Как бих могъл дори да си помисля да настоявам да отиде там, където той не желаеше да отиде?

— Ако ми помогнеш, нищо няма да им стане — заувещава ме съществото. — Те ще бъдат заедно, и ще са спокойни. Бутни го. Хайде! Бутай! О, погледни я! Какво се е случило с нея! Виж!

— Добре, да му се не види! — прошепнах, и обзет от срам, отново допрях длани до Енкил и го побутнах, ала да го помръдна бе невъзможно. Тук силата ми нямаше никакво значение, а изгорелият още повече ме дразнеше с неговите безсмислени дрънканици и тикане.

Ала тогава той хлъцна, забръщолеви, вдигна във въздуха костеливите си ръце и заотстъпва назад.

— Какво ти става! — викнах му, като едва се сдържах да не се разпищя и да побягна. Ала скоро видях.

Акаша бе застанала зад Енкил, непосредствено зад него, и ме гледаше през рамото му, и видях, че нейните пръсти обгръщат мускулестите му ръце. Очите й в стъклената си красота бяха все така безизразни. Ала тя го караше да се раздвижи, и последва зрелище: тези две създания се движеха по своя собствена воля, той отстъпваше бавно и едва докосваше земята с крака, засланяше я и аз виждах само ръцете й, горната половина на главата и очите.

Примигах и се опитах да мисля трезво.

Те отново седяха на своята издатина, един до друг, в същата поза, в която ти ги видя тази вечер в подземието тук, на острова.

Изгореното същество бе близо до припадък. Бе паднало на колене и нямаше нужда да ми обяснява защо. Много пъти ги бе откривало в най-различни пози, ала никога досега те не бяха помръдвали пред очите му. И никога не я бе виждал такава.

А аз щях да се пръсна от знанието защо я бе видял такава. Тя бе дошла при мен. Но в един момент моята гордост и радост отстъпиха пред неизбежното — непреодолимо страхопочитание, и най-сетне скръб.

Заплаках. Разплаках се неудържимо, както не бях плакал, откакто със стария бог в дъбравата преживях моята смърт, и това проклятие, това велико, могъщо и лъчезарно проклятие ме бе сполетяло. Плачех, както се разплака ти, когато ги видя за първи път. Плачех за тяхната неподвижност и самота, и за това ужасно малко място, в което те се взираха напред в нищото или седяха в тъмното, докато горе Египет умираше.

Богинята, майката, създанието, каквото и да бе тя. Неразумна и безмълвна или безпомощна наша прародителка, тя ме гледаше. И това несъмнено не бе илюзия. Големите й лъскави очи, обрамчени от черни мигли, се взираха в мен. И отново се разнесе гласът й, ала в него не се долавяше нищо от предишната мощ, той бе просто мисъл, отвъд всякакви думи, която изникна в ума ми:

Изведи ни от Египет, Марий. Старейшината възнамерява да ни погуби. Пази ни, Марий. Инак ще загинем тук.

— Кръв ли искат? — извика изгорелият. — Раздвижили са се, защото искат жертва ли? — нареждаше съсухреният умолително.

— Върви им доведи жертва — наредих му.

— Сега не мога, нямам сили. А те не желаят да ми дадат от целебната си сила, да ми дадат само няколко капчици, изгорялата ми плът можеше да се съживи, кръвта в мен да бликне отново, и щях да им принеса славни жертви.

Но в тази малка реч имаше нещо нечестно, защото те вече не желаеха славни жертвоприношения.

— Опитай отново да пиеш от кръвта им — насърчих го, и това бе ужасно себично от моя страна. Просто исках да видя какво ще се случи.

Ала за мой срам той наистина отиде при тях, наведе се и започна да ридае и да ги умолява да му дадат от тяхната могъща кръв, древна кръв, та изгарянията му да заздравеят по-бързо, разправяше, че е невинен, че не той ги е заровил в пясъка, а Старейшината, и им се молеше, молеше да му позволят да пие от първичния извор.

А после го обзе ненаситна жажда. Разтърсван от гърчове, той показа зъбите си като кобра и се стрелна, протегнал черните си нокти, към шията на Енкил.

Ръката на Енкил се вдигна, точно както бе казал Старейшината, и запокити изгорелия чак на другия край на стаята.

Той падна по гръб, а ръката се върна на мястото си.

Изгорелият ридаеше, а аз изпитвах още по-голям срам. Изгорелият бе твърде слаб и не можеше да излезе на лов за жертви и да доведе жертви. Аз го бях насърчил, само за да видя какво ще стане. И мракът тук, скърцащият пясък по пода, пустотата, вонята на факлата и грозната гледка на гърчещото се и ридаещо изгоряло същество, всичко това въздействаше толкова обезсърчително, че не можеше да се изкаже с думи.

— Тогава пий от мен — рекох аз, разтреперан от зрелището. Зъбите отново се оголиха, ръцете се протегнаха да ме хванат. Но поне това можех да направя за него.