Ан Райс
Вампирът Лестат (47) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

Къщата беше празна. Куфарите бяха изпратени. Корабът щеше да отплава от Александрия след две нощи. Бях си оставил само една малка чанта. На борда синът на маркиза трябва от време на време да се преоблича. И, разбира се, цигулката.

Габриел стоеше под арката на входа към градината — стройна, дългокрака, фигурата й, облечена в бели памучни дрехи, притежаваше красива ъгловатост, шапката бе на главата й, както винаги, косата й бе разпусната.

Заради мен ли бе разпуснала дългата си коса?

Скръбта ми се надигаше като вълна, и в нея се вливаха всички загуби — мъртъвците и немъртвите.

Но тя отмина и отново ме обхвана усещането за потъване, за сън, в който плаваме с воля или без воля.

Хрумна ми, че косата й може да бъде оприличена на златен дъжд, че цялата вехта поезия добива смисъл, когато гледаш някого, когото си обичал. Прелестно бе ъгловатото й лице, малките й непреклонни устни.

— Кажи ми какво ти е нужно от мен, майко — казах тихо. Цивилизована е тази стая. Писалище. Лампа. Стол. Всичките ми яркоцветни птици бяха раздадени и сигурно отнесени за продан на пазара. Сиви африкански папагали, които доживяват човешка старост. Ники бе доживял до трийсет.

— Пари ли искаш от мен?

Лицето й се зачерви силно, прекрасно, очите й проблеснаха като светкавици — синьовиолетови. За кратко тя доби вид на човек. Все едно стояхме в нейната стая у дома. Книги, влажните стени, камината. Беше ли тя тогава човек?

Тя приведе глава и периферията на шапката за миг покри напълно лицето й. Тя зададе необясним въпрос:

— Но къде ще отидеш?

— В една малка къща на Рю Дюмен в стария френски град Нови Орлеан — отвърнах студено и точно. — А след като той издъхне и го погребат, нямам ни най-малка представа.

— Не може да говориш сериозно.

— Имам запазена каюта на следващия кораб, който ще отплава от Александрия. Заминавам за Неапол, а оттам за Барселона. От Лисабон ще отплавам за Новия свят.

Лицето й като че се издължи, чертите й се изостриха. Устните й помръднаха, ала тя не каза нищо. А после видях как очите й се насълзяват и усетих чувството й — то сякаш се стремеше да ме докосне. Извърнах очи и започнах да се занимавам с нещо на бюрото, а после просто задържах ръцете си неподвижни, за да не треперят. Радвам се, че Ники е влязъл в огъня заедно с ръцете си — помислих си. — Защото ако не беше, щеше да се наложи да се връщам в Париж, за да ги взема, преди да продължа.

— Но ти не може да заминеш при него! — прошепна тя.

При него? А… баща ми.

— Какво значение има? Заминавам!

Тя помръдна глава едва-едва в знак на отрицание. Дойде до бюрото. Стъпваше по-леко и от Арман.

— Някой от себеподобните ни осъществявал ли е някога такова плаване? — попита тя едва чуто.

— Поне аз не зная такова нещо. В Рим казаха, че не е.

— Може би е неосъществимо, това плаване.

— Осъществимо е и ти го знаеш — и преди бяхме плавали по море с нашите ковчези с коркова обшивка. Горко му на този левиатан, който ме обезпокои.

Тя дойде още по-близо и погледна надолу към мен. И болката, изписана по лицето й, вече не можеше да бъде прикрита. Ах, колко пленителна бе тя. Защо ли някога я бях труфил с бални рокли, шапки с пера и перли?

— Знаеш как да се свържеш с мен — казах, ала с толкова скръбен глас, че прозвуча неубедително. — На адресите на моите банки в Лондон и Рим. Тези банки съществуват вече толкова време, колкото е животът на вампирите. Винаги ще ги има. Знаеш всичко това, ти винаги си знаела…

— Стига — промълви тя. — Не ми казвай тези неща.

Каква лъжа бе всичко това, каква пародия! Беше от онези разговори, които тя винаги е ненавиждала и каквито тя никога не би могла да води. И в най-безумните си фантазии никога не бях очаквал да бъде така — аз да говоря студено, а тя да плаче. Мислех, че аз ще цивря, когато тя каже, че си отива. Мислех, че ще се хвърля в краката й.

Дълго се гледахме, очите й бяха зачервени, устните й бяха готови да се разтреперят.

А после загубих самообладание.

Станах и отидох при нея, и взех в прегръдките си малкото й крехко тяло. Бях решен да не я пускам, колкото и да се съпротивлява. Но тя не се съпротивляваше и двамата заедно заплакахме безмълвно, и плачехме, сякаш не можехме да спрем. Но тя не отстъпи пред мен, не се разтопи в прегръдките ми.

А после се отдръпна, погали косата ми с двете си ръце, наведе се и ме целуна по устните, а после се отдалечи, леко и беззвучно.

— Е, хайде, любими мой — рече тя.

Тръснах глава. Думи, думи, купища неизговорени думи. На нея те не й бяха нужни, и никога не са били.

Бавно и лениво, с грациозни извивки на бедрата, тя отиде до градинската врата и се загледа в нощното небе, а после отново ме погледна.

— Трябва да ми обещаеш нещо — рече тя най-сетне.

Дързък млад французин, който се придвижваше с грацията на арабски жребец през такива места в десетки градове, където само уличните котки можеха да преминат благополучно.

— Разбира се — отвърнах, но бях толкова сломен, че вече не ми се говореше. Цветовете помръкнаха. Нощта бе ни топла, ни студена. Искаше ми се тя просто да си тръгне, ала се ужасявах от мига, в който това ще се случи и повече нямаше да мога да я върна.

— Обещай ми, че никога няма да се опиташ да сложиш край, без първо да се видиш с мен, без отново да се съберем.

Толкова се изненадах, че дълго време не отговорих. А после казах:

— Аз никога няма да се опитам да сложа край — говорех почти с презрение. — Е, имаш обещанието ми. То лесно се дава. Но ти ще ми дадеш ли обещание? Да ми кажеш къде ще заминеш оттук и как мога да се свържа с теб… Че няма да изчезнеш, все едно съм те измислил?

Млъкнах. В гласа ми се промъкваше нотка на настоятелност, на надигаща се истерия. Не можех да си я представя да пише писмо, да го изпраща или да прави всички онези неща, обичайни за смъртните. Сякаш никаква обща природа не ни свързваше и никога не бе ни свързвала.

— Дано си прав в своята преценка за себе си — рече тя.

— Аз не вярвам в нищо, майко. Много отдавна ти каза на Арман, че вярваш, че ще откриеш отговори във великите джунгли и гори; че звездите най-накрая ще ти разкрият колосална истина. Но аз не вярвам в нищо. И това ме прави по-силен, отколкото мислиш ти.

— Тогава защо толкова се боя за теб? — гласът й бе тих като въздишка. Трябваше да чета по устните й, за да разбера какво ми казва.

— Ти усещаш колко съм самотен — отвърнах. — Усещаш мъката ми, че съм изключен от живота. Мъката ми, че съм зъл, че не заслужавам обич и въпреки това страстно жадувам за обич. Ужасът ми, че никога не бива да се разкривам пред смъртните. Но всичко това не ме спира, майко. Аз съм твърде силен, за да ме спре. Както ти самата каза веднъж, аз съм много добър в това, което съм. Просто от време на време тези неща ми причиняват страдания, това е всичко.

— Обичам те, сине мой.

Искаше ми се да й напомня за обещанието, което исках да ми даде, за нашите агенти в Рим, че ще пише, исках да кажа…

— Спази обещанието си — рече тя.

И внезапно осъзнах, че това е последният ни миг. Знаех го, и с нищо не можех да го променя.

— Габриел! — прошепнах.

Но тя вече си бе отишла.

Стаята, градината отвън, самата нощ тънеха в тишина и покой.

 

 

Някъде призори отворих очи. Лежах на пода в къщата, бях плакал, а после съм заспал.

Знаех, че трябва да отпътувам за Александрия, че трябва да стигна възможно най-далеч и после, на изгрев-слънце, да легна в пясъка. Толкова приятно щеше да е да заспя в песъчливата почва. Знаех и че градинската порта зее. Че всички врати са отключени.

Ала не можех да помръдна. Мълчаливо и хладнокръвно си представих как я търся из Кайро. Викам я, призовавам я да се върне. Почти повярвах, че съм го извършил, че напълно унизен, съм се втурнал подире й и съм се опитал отново да й обяснявам за предопределението: че е било предопределено аз да я загубя, точно както на Ники му е било предопределено да изгуби ръцете си. Някак трябваше да осуетим предопределението. Трябваше най-накрая да възтържествуваме.

Безумия. Не бях тичал подире й. Излязъл съм на лов и съм се върнал. Тя вече беше далече от Кайро. И за мен бе загубена като малка песъчинка, подета от вятъра.

Най-сетне, след много време, извърнах глава. Тъмночервено небе над градината, тъмночервено сияние се плъзгаше надолу по далечния покрив. Слънцето изгряваше, идваха топлината и пробуждането на стотици гласчета из всичките заплетени улички на Кайро и звукът, който сякаш идваше от пясъка и от дърветата и от полянките с трева.

И много бавно, докато чувах всичко това, видях как ослепителната светлина огрява покрива и усетих, че наблизо има смъртен.

Той стоеше на отворената градинска порта и се взираше в неподвижното ми тяло вътре в празната къща. Млад, русокос европеец в арабски одежди. Доста красив. И ме видя в лъчите на ранното утро — европеец като него, прострян на керамичния под в изоставената къща.

Лежах и го гледах как влезе в опустялата градина, небесното сияние изгаряше очите ми, нежната кожа около тях започваше да изгаря. Приличаше на призрак в бял чаршаф в чистите си одежди и покривало за глава.

Знаех, че трябва да побягна. Трябваше веднага да се махна и да се скрия от изгряващото слънце. Вече не беше възможно да сляза в подземната крипта. Този смъртен бе влязъл в леговището ми. Нямаше време дори да го убия и да се отърва от него, горкият смъртен без късмет.

Ала не помръдвах. И докато се приближаваше, цялото небе зад него затрептя и фигурата му се стесни и почерня.

— Мосю! — прошепна той загрижено, също като жената преди толкова много години в катедралата „Света Богородица“, която се бе опитала да ми помогне, преди да превърна в жертви нея и невинното й дете. — Мосю, какво има? Мога ли да ви помогна?

Обгорено от слънцето лице под гънките на бялото покривало, златни вежди блещукат, очи, сиви на цвят, като моите.

Знаех, че се изправям, но не чувствах движенията си. Знаех, че устните ми се извиват и оголват зъбите. А после чух как от мен се изтръгна ръмжене и видях потреса по лицето му.

— Виж! — изсъсках аз и острите зъби се плъзнаха върху долната ми устна. — Виждаш ли!

Втурнах се към него, стиснах китката му и притиснах разтворената му длан в лицето си.

— За човек ли ме помисли? — извиках. А после го вдигнах над земята пред мен. Той риташе и се мяташе, ала напразно. — За свой брат ли ме помисли? — креснах. Устата му се отвори и от нея излезе сух, стържещ звук, а после той изпищя.

В небето гореше ослепителен пожар.

Изтичах през градинската порта на уличката. Притичвах под мънички арки, по непознати улици. Блъсках се в порти и врати и разхвърлях смъртните от пътя си. Врязвах се в стените пред мен, от мазилката се вдигаше прах и ме задушаваше, и пак се стрелвах по отъпканата пръст на уличката, в напоения с воня въздух. А светлината ме преследваше като тичащ след мен звяр.

И когато намерих изгоряла къща с изпочупени решетки на прозорците, аз нахлух вътре и се зарових в пръстта в градината, заравях се все по-надълбоко и по-надълбоко, докато вече не можех да помръдна ни с крак, ни с ръка.

Реех се сред хлад и тъмнина.

Бях спасен.