Ан Райс
Вампирът Лестат (31) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

9

След продължително изчакване усетих как тя се вцепени. Гледаше към площада.

— Не мисли за Никола — рече тя. — Те причакват и се ослушват. Чуват всичко, което става в умовете ни.

— Но какви са техните мисли? — прошепнах. — Какво става в техните глави?

Усетих я как се съсредоточава.

Притиснах я по-силно и погледнах право в сребристата светлина, която струеше през далечните отворени врати. Сега и аз ги чувах — но само онова тихо трептене, което идеше от всички тях, събрани заедно.

Ала докато гледах дъжда, ме обзе крепко спокойствие, почти чувствено. Струваше ми се, че трябва да отстъпим пред тях, че е глупаво да продължим да се съпротивяваме. Всичко щеше да се разреши, ако ние просто излезем при тях и се предадем. Те нямаше да измъчват Никола, който бе попаднал в тяхна власт, нямаше да му откъсват крайник след крайник.

Видях Никола в ръцете им. Беше само по дантелената си риза и брича, защото му бяха взели връхната дреха. И чух писъците му, когато му изтръгнаха ръцете от ставите. „Не!“ — изкрещях и затиснах с длан уста, за да не стресна смъртните в църквата.

Габриел се пресегна и докосна устните ми с пръсти.

— Не го измъчват — промълви едва чуто тя. — Това е само заплаха. Не мисли за него.

— Значи той е жив — прошепнах.

— Това искат да ни внушат те. Слушай!

Отново ме обзе покой и усетих призивите им — да, точно това бяха — да отидем при тях. Гласът нареждаше: Излезте от църквата. Предайте ни се, добре сте дошли, няма да навредим на никого от вас, само елате.

Обърнах се към вратата и се изправих. Габриел тревожно се изправи до мен и пак ме предупреди с жест на ръката си.

Като че се боеше дори да ми говори. И двамата се загледахме в голямата арка, от която струеше сребриста светлина.

— Вие ни лъжете — казах. — Вие нямате власт над нас — буйният поток на неподчинението се устреми към далечната врата. — Да ви се предадем? Ако го сторим, то какво ще ви попречи да държите в плен и трима ни! Защо да излизаме? Вътре в тази църква нищо не ни заплашва — можем да се укрием в най-дълбоките гробници. Можем да ловуваме сред вярващите, да пием кръвта им в параклисите и нишите толкова умело, че никога да не ни открият, да изпращаме после обърканите си жертви на улицата, за да умрат там. А и какво ще ни сторите вие, дето дори не можете да прекрачите прага! Освен това, не вярваме, че Никола е при вас. Покажете ни го. Нека дойде на вратата и ни поговори.

Габриел се мяташе, объркана. Оглеждаше ме с отчаяно желание да разбере какво казвам. И явно ги чуваше — а аз не можех, докато изпращах тези импулси.

Пулсът им като че отслабна, ала не заглъхна.

Всичко продължи като преди, сякаш не им бях отговорил, сякаш някой си тананикаше. То пак обещаваше примирие и сега заговори за екстаз и как в огромната наслада от сливането с него всички противоречия ще бъдат разрешени. Отново бе чувствено, беше прекрасно.

— Нещастни страхливци, паплач такава — въздъхнах. Този път произнесох думите на глас, за да чува и Габриел. — Пратете Никола в църквата.

Жуженето на гласовете изтъня. Продължи, ала отвъд него се долавяше глухо мълчание, сякаш другите гласове замлъкнаха и бяха останали само един-два. После долових рехави, хаотични спорове и бунтове.

Габриел присви очи.

Тишина. Сега се чуваха само смъртните, които вървяха, лъкатушейки, срещу вятъра по Плас дьо Грев. Не ми се вярваше да се оттеглят. А сега какво да предприемем, за да спасим Ники?

Примигах. Внезапно ме обзе умора, граничеща с отчаяние. И си помислих объркано: това е нелепо, та аз никога не се отчайвам! Други се отчайват, не аз. Аз продължавам да се боря, каквото и да се случи. Винаги. И в изтощението и гнева си видях как Магнус подскача и се мята в огъня. Видях гримасата на лицето му, преди пламъците да го погълнат и да изчезне. Отчаяние ли бе това?

Тази мисъл ме скова. Ужаси ме толкова, колкото и реалността на случилото се тогава. И ме обзе престранното чувство, че и някой друг ми говори за Магнус. Тъкмо затова ми бе и хрумнала мисълта за Магнус!

— Твърде е хитро… — прошепна Габриел.

— Не го слушай. То прави фокуси с мислите ни — рекох.

Ала когато погледнах към вратата, видях как на нея се появи дребна фигурка. Беше стегната — фигура на младо момче, не на мъж.

Копнеех да е Никола, но веднага познах, че не е. Беше по-дребен от Никола, макар и доста набит. И това създание не бе човек.

Габриел издаде тихо възклицание на почуда. Толкова благоговейно, че прозвуча като молитва.

Създанието не бе облечено така, както сега се обличат мъжете. Носеше препасана с пояс туника, много изящна, а стройните му крака бяха обути с дълги чорапи. Ръкавите му бяха широки и висяха отстрани. Всъщност бе облечен като Магнус и за миг през ума ми се стрелна безумната мисъл, че чрез някаква магия Магнус се е завърнал.

Глупава мисъл. Това бе момче, както казах, и имаше буйна дълга, къдрава коса, вървеше право и неотклонно към църквата в сребристата светлина. Поколеба се и килна глава, сякаш поглеждаше нагоре. А после тръгна през нефа, право към нас, като стъпваше напълно беззвучно по камъните.

Стигна до страничния олтар и сиянието на свещите го огря. Дрехите му бяха от черно кадифе, някога красиви, а сега разядени от времето, и по тях бе полепнал дебел пласт мръсотия. Ала лицето му бе сияйно бяло и съвършено, приличаше на лице на бог, на Купидон на Караваджо, изкусително, ала и безплътно, с кестенява коса и тъмнокафяви очи.

Гледах го и притисках Габриел до себе си, и нищо в него, в това нечовешко създание, не ме порази толкова, колкото втренченият му в нас поглед. Той оглеждаше всяка подробност от нашите особи, а после много внимателно протегна ръка и докосна камъка на олтара отстрани. Вгледа се в олтара, в разпятието и светците, а после отново ни погледна.

Бе само на няколко метра от нас и след ненатрапчивия му оглед на лицето му се появи изражение, почти възвишено. И гласът, който чувах преди, излезе от това създание и отново ни призова, запридумва ни да се предадем и с неописуема нежност твърдеше, че ние трябва да се обичаме — той и Габриел, която не нарече по име, и аз.

Имаше нещо наивно в това той да стои там и да изпраща призивите си.

Бързо го отблъснах. Инстинктивно. Усетих как погледът ми става непроницаем, сякаш се бе издигнала стена и бе зазидала прозорците към моите мисли. И все пак усещах такъв копнеж по него, такъв копнеж да му се подчиня и да го последвам, а той да ме води, че всички мои минали копнежи изглеждаха незначителни. За мен той бе мистерия, също като Магнус. Само че той бе прекрасен, неописуемо прекрасен, и в него се долавяше някаква безкрайна сложност и дълбочина, каквато Магнус не притежаваше.

Болката от безсмъртния ми живот натрапчиво ми го внушаваше. Той казваше:

— Елате при мен. Елате при мен, защото само аз и подобните на мен можем да сложим край на самотата ви.

Думите му докосваха извора на неизразима тъга, проникваха в дълбините на тъгата и гърлото ми пресъхна, и на мястото на гласа ми се появи малък стегнат възел, ала аз упорствах.

— Ние двамата сме заедно — настоях и притиснах още по-здраво Габриел. А после го попитах: — Къде е Никола?

Зададох му този въпрос, и се вкопчих в него, и не се поддавах на нищо, което виждах и чувах.

Той навлажни устни, съвсем по човешки. И мълчаливо тръгна към нас, докато най-накрая застана на не повече от две стъпки от нас, като поглеждаше ту единия, ту другия. И заговори с напълно нечовешки глас:

— Магнус — каза той, ненатрапчиво, гальовно. — Той е влязъл в огъня, казваш ти?

— Не съм го казвал — отвърнах. Съвсем човешкият ми глас ме стресна. Ала аз знаех, че той ми говори за съвсем скорошните ми мисли. — Вярно е — продължих. — Той влезе в огъня. Защо ми е да мамя някого за това?

Опитах се да проникна в мислите му. Той разбра какво правя и хвърли срещу мен такива странни образи, че аз ахнах.

Какво бях видял само за миг? Дори не знаех. Адът и раят или двете в едно, вампири в рай, пиещи кръв от самите цветя, които се провесваха, пулсиращи, от дърветата.

Обля ме погнуса. Все едно той бе нахлул в най-съкровените ми сънища като сукуб.

Ала той спря. Очите му се поприсвиха и той заби поглед надолу в някаква смътна почит. Моята погнуса го изгаряше. Не бе очаквал такъв отклик от мен. Не бе очаквал… какво? Такава сила?

Да, и сега ми даваше да го разбера по почти любезен начин.

Върнах любезността. Позволих му да ме види в стаята в кулата заедно с Магнус. Припомних си думите на Магнус, преди да влезе в огъня. Дадох му да научи всичко.

Той кимна, и когато произнесох думите, изказани от Магнус, изражението му неуловимо се промени — бръчките по челото се изгладиха, или пък цялата му кожа се обтегна. В отговор той не ми предложи подобни знания за себе си.

Тъкмо напротив, и за голяма моя изненада той извърна очи от нас към главния олтар на черквата. Плъзна се покрай нас и ни обърна гръб, сякаш нямаше защо да се бои от нас и засега ни бе забравил.

Тръгна към големия проход между пейките и пое бавно по него, ала не вървеше като човек. По-скоро толкова бързо притичваше от една сянка към друга, че сякаш изчезваше и възникваше пак. Никога не се показа на светло. И десетките хора, тълпящи се в църквата, само трябваше да го погледнат и той мигом се скриваше.

Дивях се на сръчността му — защото това бе сръчност и само толкова. И, любопитен да проверя дали и аз мога да се придвижвам така, аз тръгнах подир него към хора. Габриел ме последва безмълвно.

Мисля, че и за двама ни бе по-просто, отколкото си го представяхме. Ала той явно се стресна, когато ни видя, застанали до него.

И със самата си почуда той ми позволи за миг да прозра най-голямата му слабост — гордостта. Чувстваше се унизен, че сме се промъкнали след него тъй леко, като същевременно сме успели да прикрием мислите си.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Щом той осъзна, че аз съм забелязал това… то се разкри за частица от секундата… яростта му се удвои. От него лъхна изпепеляваща горещина — всъщност изобщо не бе горещина.

Габриел издаде тих презрителен звук. Тя го стрелна с очи само за миг и между тях затрептя някаква размяна на мисли, от която бях изключен. Той изглеждаше озадачен.

Ала той бе притиснат в хватката на някаква по-голяма борба, която се мъчех да разбера. Огледа вярващите около себе си и олтара, и всички символи на Всемогъщия и на Дева Мария навсякъде, накъдето се обърнеше. Бе съвършеният бог, изрисуван от Караваджо, светлината играеше по твърдата белота на неговия невинен лик.

После той промуши ръка под моето наметало и обгърна кръста ми. Допирът му бе толкова странен, тъй сладък и тъй изкусителен, красотата на лицето му — тъй омагьосваща, че аз не се отдръпнах. С другата си ръка той обгърна кръста на Габриел, и тази гледка — те двамата заедно, един ангел и още един ангел — ме смути.

— Трябва да дойдете — рече той.

— Защо? Къде? — попита Габриел в отговор. Усетих мощен натиск. Той се опитваше да ме накара да помръдна против волята си, ала не успяваше. Стъпих здраво на каменния под.

Видях как лицето на Габриел се ожесточи, когато го погледна. И той отново се смая. Изпадна в ярост, и не можеше да го скрие от нас.

Значи бе подценил както физическата, така и умствената ни сила. Интересно.

— Длъжни сте да дойдете сега! — рече той и ме притисна с цялата мощ на волята си, прекалено очевидно за мен, че да се подлъжа. — Излезте, и моите следовници няма да ви навредят.

— Лъжеш ни — отвърнах. — Отпратил си своите следовници и искаш да излезем, преди да се завърнат, защото не искаш те да те видят как излизаш от църквата. Ти не искаш те да узнаят, че си влязъл в нея!

И отново Габриел се изсмя презрително.

Сложих длан на гърдите му и се опитах да го отблъсна. Той може би бе силен като Магнус. Но аз не се поддадох на уплахата.

— Защо не искаш те да видят? — прошепнах, втренчен в очите му.

Промяната, настъпила в него, бе тъй поразителна и противна, че ми секна дъхът. Ангелският му лик повяхна, очите му се разшириха, а устните му се извиха надолу от смаян ужас. Цялото му тяло се разкриви, сякаш едва се удържаше да не заскърца със зъби и свие юмруци.

Габриел се отдръпна. Аз се изсмях. Неволно — ала не можех да се сдържа. Това, което се случваше, бе ужасяващо, ала същевременно и много смешно.

Поразително внезапно тази страховита илюзия, ако бе илюзия, избледня и той отново доби първоначалния си вид. Дори и възвишеното изражение се завърна. С постоянен поток от мисли той ми съобщи, че съм безкрайно по-силен, отколкото е предполагал. Ала ако другите го видели да излиза от църквата, щели да се уплашат, и затуй трябвало веднага да тръгнем.

— Отново лъжи! — прошепна Габриел.

А аз разбрах, че такава гордост не би простила нищо никому. Бог да е помощ на Никола, ако не успеем да измамим този!

Обърнах се, хванах ръката на Габриел и ние поехме по прохода към портите. Габриел се обръщаше назад и попоглеждаше въпросително ту мен, ту него с пребледняло, напрегнато лице.

— Търпение! — прошепнах. Обърнах се и го видях, далеч от нас, с гръб към главния олтар, и втренчените му очи бяха толкова големи, че ми изглеждаше ужасен, противен, подобен на призрак.

Щом стигнах вестибюла, аз с цялата си мощ излъчих призив към останалите, като шепнех на глас, за да ме чува Габриел. Казах им да се върнат и да влязат в църквата, ако поискат, че там нищо няма да им навреди, че водачът им стои в църквата пред самия олтар, невредим.

Заговорих по-високо, като с всяка дума излъчвах призиви. И Габриел се присъедини и заповтаря заедно с мен.

Усетих го как идва към нас от главния олтар, и изведнъж го загубих. Не знаех къде зад нас се намираше.

Внезапно той се материализира до мен, сграбчи ме и блъсна Габриел на пода. Опитваше се да ме вдигне и да ме запокити през вратата.

Но аз се възпротивих. И, като отчаяно събирах всичките си спомени за Магнус — странната му походка и странните движения на това създание — аз го захвърлих. Той не просто изгуби равновесие, както би се случило с някой тежък смъртен, а изхвърча право във въздуха.

И точно както подозирах, той направи салто и връхлетя върху стената.

Смъртните се размърдаха. Забелязаха движение, чуха шумове. Ала той пак бе изчезнал. А ние с Габриел в мрака не изглеждахме по-различно от останалите млади господа.

Дадох знак на Габриел да се отдръпне. После той се появи и се стрелна към мен, но аз бях предвидил какво ще се случи и се дръпнах встрани.

На около двайсет стъпки от мен го видях проснат на камъните, и ме гледаше със страхопочитание, все едно бях бог. Дългата му кестенява коса бе разчорлена, кафявите му очи — огромни, когато погледна нагоре. И въпреки цялата нежна невинност на лицето му, волята му ме заливаше — врял поток от заповеди, убеждаваше ме, че съм слаб и несъвършен, и глупак, и че неговите следовници щели да ме разкъсат, крайник по крайник, щом дойдат. Щели бавно да опекат смъртния ми любовник, докато умре.

Разсмях се беззвучно. Всичко това бе съвсем нелепо, като караница от старите комедии.

Габриел поглеждаше ту единия, ту другия.

Отново изпратих призива към останалите и този път, щом го изпратих, ги чух да ми отговарят, да задават въпроси.

— Влезте в църквата — повтарях отново и отново, дори и когато той се изправи и отново ме нападна в сляпата си, непохватна ярост. Габриел го хвана, аз също и двамата го стиснахме така, че не можеше да помръдне.

В миг на пълен ужас за мен той се опита да забие зъби във врата ми. Видях как очите му се окръглят и празния му поглед, щом зъбите му се показаха над изопнатата устна. Блъснах го назад и той отново изчезна.

Другите се приближаваха.

— Той е в църквата, вашият водач, вижте го! — повтарях. — И всеки от вас може да влезе в църквата. Няма да пострадате.

Чух Габриел да надава предупредителен писък. Но беше късно. Той се изправи точно пред мен, сякаш изникна от самия под и ме удари в челюстта, главата ми отхвърча назад и аз видях църковния таван. И преди да успея да се съвзема, той ми нанесе як удар в средата на гърба, който ме запрати през вратата върху каменните плочи на площада.