Ан Райс
Вампирът Лестат (43) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

Когато видяхме Арман за последен път през осемнайсети век, той стоеше заедно с Елени, Никола и останалите вампири артисти пред вратата на театъра на Рено и гледаше как каретата ни се отдалечава в потока от коли по булеварда.

Бях го намерил по-рано, затворен в старата ми гримьорна заедно с Никола, по средата на странен разговор, в който надмощие вземаха сарказмът и странният плам на Ники. Беше с перука, облечен в строг червен редингот и ми се стори, че в него вече имаше някаква нова тъма, сякаш всеки буден миг след смъртта на старото сборище му вливаше нова твърдост и сила.

В тези последни неловки минути с Ники нямаше какво да си кажем, но Арман любезно прие от мен ключовете за кулата и голяма сума пари, както и обещанието, че ще получи още, когато поиска от Роже.

Мислите му бяха затворени за мен, но той отново повтори, че няма да причини никаква вреда на Никола. И когато се сбогувахме, бях убеден, че Никола и малкото сборище имаха всички шансове да оцелеят, и че с Арман сме приятели.

В края на тази първа нощ ние с Габриел бяхме далече от Париж, както се бяхме заклели, а през следващите месеци посетихме Лион, Торино и Виена, а след това — Прага, Лайпциг и Санкт Петербург, после отново потеглихме на юг, за Италия, където се установихме за много години.

После продължихме за Сицилия, оттам на север — към Гърция и Турция, а после отново на юг към древните градове на Мала Азия най-сетне към Кайро, където останахме известно време.

И на всички тези места аз пишех по стените послания за Марий.

Понякога бяха само няколко думи, които надрасквах с върха на ножа си. На други места прекарвах часове в издялване на моите размишления върху камъка. Но където и да се намирах, изписвах името си, датата и следващата си цел, и моята покана: Марий, открий ми се.

Що се отнася до старите сборища, откривахме ги разпръснати на доста места, но от самото начало беше ясно, че старите обичаи загиват. Рядко повече от трима-четирима вампири изпълняваха старите обреди и когато осъзнаваха, че ние не желаем да общуваме с тях и да споделяме съществуването им, те ни оставяха на мира.

Безкрайно по-интересни бяха единаците, които от време на време съзирахме сред обществото, самотни, потайни вампири, които се преструваха на смъртни също тъй умело като нас. Но никога не се доближавахме до тези създания. Те бягаха от нас, както сигурно са бягали и от старите сборища. И тъй като не виждах нищо друго, освен страх в очите им, не се изкушавах да ги преследвам.

Ала знанието, че не съм първият демон аристократ, който се върти из балните зали по света в търсене на жертви — смъртоносният благородник, който скоро щеше да изплува в разказите, поезията и булевардните романи като самото въплъщение на нашето племе — ми въздействаше странно окуражително. Постоянно се появяваха и други.

Ала по нашия път щяхме да срещнем и още по-странни създания на мрака. В Гърция открихме демони, които не знаеха как са били създадени, а понякога се натъквахме дори на безумни създания, загубили разсъдъка си, които ни нападаха, все едно бяхме смъртни, и побягваха с писъци от молитвите, които редяхме, за да ги прогоним.

Вампирите в Истанбул си живееха вкъщи, скрити на сигурно място зад високи зидове и порти, гробовете им бяха в техните градини и се обличаха като всички хора по онези краища на света, в развяващи се роби, за да ловуват из нощните улици.

Ала дори и те се ужасяваха от това, че живея сред французите и венецианците, возя се в карета, посещавам сбирки в европейските посолства и домове. Заплашваха ни, крещяха заклинания срещу нас, а после побягнаха в паника, щом се обърнем срещу тях, само за да се върнат и отново да ни тормозят.

Възвращенците от света на мъртвите, които обитаваха гробниците на мамелюците в Кайро, бяха същински зверове, които се придържаха към древните закони, предвождани от господари с хлътнали очи и живееха в руините на коптски манастир. Обредите им бяха наситени с източни магии и призоваването на много демони и зли духове, които наричаха със странни имена. Те страняха от нас въпреки всички жлъчни заплахи, ала знаеха имената ни.

Годините минаваха, а ние нищо не научавахме от всички тези твари, което, разбира се, не бе особено голяма изненада за мен.

И въпреки, че на много места вампирите бяха чували легенди за Марий и за останалите древни, те никога не бяха виждали с очите си подобни създания. Дори и Арман се бе превърнал в легенда за тях и те често ни питаха: „Наистина ли сте виждали вампира Арман?“ Никъде не срещнах истински древен вампир. Никъде не срещнах вампир, в който да има нещо магнетично, създание, притежаващо голяма мъдрост или с някакви особени постижения, необичайно същество, в което Мрачната дарба да е сътворила някаква забележима алхимия, която да привлече интереса ми.

В сравнение с тези същества Арман бе мрачен бог. Както и Габриел, както и аз.

В началото, при първото ни идване в Италия, ние придобихме по пълни познания за древните ритуали и започнахме да се отнасяме към тях с по-голямо съчувствие. Римското сборище излезе да ни посрещне с отворени обятия.

— Елате на Служение — призоваха ни те. — Елате в катакомбите и пейте с нас химни.

Да, те знаеха, че сме унищожили парижкото сборище и че сме надвили Арман, великия майстор на мрачните тайни. Ала не ни презираха за това. Напротив, не можеха да разберат причината Арман да се откаже от властта си. Защо сборището не се бе променило с времето?

Защото дори и тук, където обредите бяха толкова сложни и чувствени, че ми секваше дъхът, вампирите далеч не отбягваха хорските обичаи и за тях не беше нищо да се представят за човеци винаги, когато това подхождаше на целите им. Същото важеше и за двамата вампири, които видяхме във Венеция и шепата себеподобни, които по-късно щяхме да срещнем във Флоренция.

Обвити с черни наметала, те проникваха сред тълпите в Операта, в сумрачните коридори на големите къщи по време на балове и банкети и понякога дори посядаха сред навалицата в долнопробни кръчми и винарни и зяпаха хората съвсем отблизо. Тук, повече отколкото навсякъде, те имаха навика да се обличат в костюми от времето на раждането им и често бяха великолепно пременени и изглеждаха царствено, притежаваха накити и труфила и често ги показваха, когато им е угодно и когато си поискат.

Ала въпреки това пропълзяваха обратно в смрадливите си гробища, за да спят, и побягваха с писъци от всеки знак на божествена сила, и се хвърляха с дивашка невъздържаност в техните ужасяващи и прекрасни служения.

В сравнение с тях парижките вампири бяха примитивни, недодялани и инфантилни, но разбирах, че тъкмо изтънчеността и светските порядки в Париж бяха накарали Арман и стадото му да странят толкова силно от обичаите на смъртните.

Докато френската столица ставаше все по-светска, вампирите се вкопчваха в древната магия, докато италианските демони живееха сред дълбоко религиозни човеци, чийто живот бе удавен в римокатолически обреди — мъже и жени, които почитаха злото толкова, колкото почитаха и римската църква. Общо взето в Италия старите обичаи на демоните не се различаваха особено от старите обичаи на хората и затова италианските вампири живееха и в двата свята. Дали вярваха в старите обичаи? Те свиваха рамене. Служението за тях бе едно великолепно удоволствие. Не беше ли то предизвикало наслада и у мен и Габриел? Не се ли включихме накрая в танца?

— Идвайте при нас, когато си пожелаете! — поканиха ни римските вампири.

А за онзи Театър на вампирите в Париж, този огромен скандал, който потрисаше себеподобните ни по цял свят… Е, това щяха да го повярват, когато го видят със собствените си очи. Вампири да играят на сцена, вампири да зашеметяват публика от смъртни с фокуси и преструвки… Но това е толкова ужасно по парижки! — смееха се те.

Разбира се, аз непрекъснато получавах и пряко новини за театъра. Преди още да съм стигнал в Санкт Петербург, Роже ми изпрати предълъг отчет за „хитрината“ на новата трупа:

Те са се издокарали като грамадни дървени марионетки — пишеше той. — Златни въжета се спускат от гредите, вързани за техните китки, глезени и темета, и сякаш ги управляват с тези въжета да танцуват очарователни танци. На белите им бузи са изрисувани идеални кръгове с червило, а очите им са огромни, като стъклени копчета. Не е за вярване с какво съвършенство се преструват на неодушевени.

Но оркестърът е още едно чудо. Лицата им са бледи и гримирани в съвсем същия стил, свирачите имитират механични музиканти — като онези механични кукли, които можеш да си купиш и се навиват с ключ, и после стържат по инструментите си или надуват малките си тромпети и свирят истинска музика!

Спектакълът е толкова завладяващ, че дамите и господата в публиката се карат помежду си дали тези актьори са кукли или живи хора. Някои твърдят, че всички те са направени от дърво, а гласовете, които излизат от устата на актьорите, са дело на вентрилоквисти.

Що се отнася до самите пиеси, те биха били изключително обезпокоителни, ако не бяха толкова прекрасни и умело поставени.

Има една много популярна драма, която играят — в нея се разказва за вампир, възвърнал се от света на мъртвите, който се надига от гроба на монтирана в сцената платформа. Ужасяващо е създанието с чорлава коса и остри зъби. Но вижте, той мигновено се влюбва в грамадна дървена марионетка — жена и така и не се досеща, че тя не е жива. Неспособен да пие кръв от гърлото й обаче, клетият вампир скоро загива, и в този миг марионетката разкрива, че тя действително е жива, въпреки, че е направена от дърво, и със зла усмивка изпълнява тържествуващ танц над тялото на победения демон.

Казвам ви, когато гледате това, кръвта застива в жилите ви. Ала публиката крещи и ръкопляска.

В друга малка жива картина танцьорите кукли обкръжават човешко момиче и я придумват да се остави да я вържат със златни върви, сякаш и тя е марионетка. Печалната последица е, че вървите я карат да танцува, докато животът напусне тялото й. Тя се моли с красноречиви жестове да я освободят, ала истинските кукли само се смеят и лудуват, докато тя издъхва. Музиката е неземна. Тя напомня за циганите по селските панаири. Мосю дьо Ланфан е диригент. И неговата цигулка често открива вечерното представление.

Като ваш адвокат ви съветвам да претендирате за част от печалбата на тази забележителна трупа. За всяко представление по булеварда се точат значително дълги опашки.

Писмата на Роже винаги ме обезпокояваха. Сърцето ми започваше да бие учестено и не можех да не се запитам: какво бях очаквал аз от трупата? Защо тяхната дързост и изобретателност ме изненадваха? Всички ние притежавахме способността да вършим подобни неща.

Когато се установих във Венеция, където прекарах много време в напразно търсене на картините на Марий, вече Елени ми пишеше пряко писма с изящен вампирски почерк.

Те били най-популярното развлечение на нощен Париж, пишеше ми тя. От цяла Европа идвали „актьори“, за да постъпят при тях, и броят на участниците в трупата нараснал до двайсет, и дори и мегаполисът едвам успявал да ги изхрани.

Приемаме само най-способните артисти, онези, които притежават наистина смайваща дарба, но над всичко ценим дискретността. Не обичаме скандалите, както сигурно се досещаш.

Що се отнася до техния скъп цигулар, тя пишеше за него с обич, че е тяхно най-голямо вдъхновение, че пишел най-остроумните пиеси, като вземал сюжетите от разкази, които четял.

Но извън работата понякога е направо невъзможен. Трябва непрекъснато да бъде следен, за да не увеличава броя ни. Хранителните му навици са изключително немарливи. А се случва да говори потресаващи неща пред непознати, за щастие твърде здравомислещи, че да му повярват.

С други думи казано, той се опитваше да създава други вампири. И не ловуваше скришом.

Разчитаме най-вече на Нашия най-стар приятел (очевидно Арман) да го озаптява. И той го прави с най-язвителни заплахи.

Но трябва да кажа, че те нямат трайно въздействие върху нашия цигулар. Той често говори за стари религиозни обичаи, за обредни огньове, за преминаване в нови царства на съществуване.

Не мога да кажа, че не го обичаме. Заради теб бихме се грижили за него, дори и да не го обичахме. Но ние наистина го обичаме. И Нашият най-стар приятел в частност питае към него голяма привързаност. Ала е редно да отбележа, че в старите времена подобни личности не биха издържали дълго сред нас.

Що се отнася до Нашия най-стар приятел, питам се дали сега би го познал. Построил е голямо жилище в подножието на твоята кула и живее там сред книги и картини, досущ като учен господин, когото реалният свят не интересува особено.

Ала всяка нощ той пристига пред вратата на театъра с черната си карета и гледа от своята собствена ложа със завеси.

А после идва, за да разреши всички спорове сред нас, да ни напътства, както винаги е било и да заплашва Нашия божествен цигулар, ала никога, никога не би се съгласил да играе на сцената. Той е този, който приема нови членове сред нас. Както ти казах, те идват отвсякъде. Не е нужно да им се молим — те чукат на вратата ни…

Върни се при нас (пишеше тя в заключение). Ще ни намериш за по-интересни отпреди. Има стотици мрачни чудеса, които не мога да опиша на хартия. Ние сме звезден взрив в историята на нашите себеподобни. И не бихме могли да изберем такъв идеален момент в историята на този велик град за нашия малък фокус. И той е твое дело — този разкошен живот, който водим. Защо ни напусна? Ела си у дома.

Пазех писмата. Съхранявах ги също тъй грижливо, както и писмата на братята ми в Оверн. Виждах идеално марионетките в своето въображение. Чувах плача на цигулката на Ники. Виждах и как Арман пристига с черната си карета и заема мястото си в ложата. И дори описвах всичко това със завоалирани, ексцентрични фрази в дългите си послания до Марий, когато от време на време дялках трескаво с длетото си в някоя тъмна уличка, докато смъртните спят.

Но за мен нямаше връщане в Париж, колкото и самотен да се чувствах. Светът около мен бе станал мой любовник и мой учител. Бях във възторг от катедралите и замъците, от музеите и дворците, които виждах. Където и да заминех, отивах в самото сърце на обществото, и жадно пиех от забавленията и клюките на това място, от литературата и музиката му, от архитектурата и изкуството.

Можех да изпиша томове с нещата, които научавах и които се мъчех да проумея. Бях запленен от циганските цигулари и уличните кукловоди толкова, колкото и от великите сопрани кастрати в позлатените оперни театри или катедралните хорове. Бродех из бордеите, комарджийските свърталища и кръчмите, където моряците пиеха и се караха. Където и да отидех, четях вестниците и висях по кръчмите и често поръчвах храна, която не докосвах, просто за да я има пред мен, и разговарях безспир със смъртни на обществени места, черпех безкрайно другите с вино, вдишвах мириса на лулите и пурите им, когато пушеха, и оставях всички тези миризми на смъртни да пропият косата и дрехите ми.

А когато не бродех навън, пътешествах из царството на книгите, които бяха принадлежали изключително на Габриел през всички онези тягостни смъртни години у дома.

Още преди да пристигнем в Италия, вече знаех латински достатъчно добре, че да изучавам класиците, и си съставих библиотека в стария венециански дворец, в който се заселих. Често четях по цели нощи.

И, разбира се, легендата за Озирис ме омагьоса, припомни ми романтичната история на Арман и загадъчните думи на Марий. И докато размишлявах над всички древни версии, тихо се слисвах от прочетеното.

Имаме един древен цар — Озирис. Човек, притежаващ неземна доброта, отказал египтяните от канибализма и научил ги на изкуството на земеделието и винарството. И как го убива неговият брат Тифон? Озирис е накаран с измама да легне в сандък, скован точно според ръста му, и после брат му Тифон заковава капака на сандъка. После го хвърлят в реката и когато вярната на Озирис Изида намира тялото му, Тифон отново го напада и го разчленява. Намират всички части на тялото му, освен една.

Сега, защо Марий ще прави препратка към подобен мит? И как да не мисля за това, че всички вампири спят в ковчези — сандъци, сковани според ръста им? Дори и нещастната паплач от Гробището на невинните спеше в свои ковчези. Магнус бе казал: „В този сандък или подобен на него трябва винаги да лягаш.“ Що се отнася до липсващата част от тялото, онази, която Изида никога не намерила, е, в нас има една част, чиито способности Мрачният дар не увеличава, нали? Ние можем да говорим, да виждаме, да вкусваме, да дишаме и да се движим като хората, но не можем да се плодим. И Озирис не е могъл и затова е станал Господар на мъртвите.

Дали той е бил бог вампир?

Но ето какво ме озадачаваше и измъчваше: този бог, Озирис, египтяните почитаха като бог на виното, същият онзи, когото гърците по-късно са нарекли Дионис.

А Дионис е бил „мрачният бог“ на театъра, богът дявол, когото Ники ми описваше у дома, когато бяхме момчета. И сега в Париж имахме театър, пълен с вампири. О, всичко това бе твърде разкошно.

Нямах търпение да разкажа всичко това на Габриел.

Но тя го отхвърли с безразличие и каза, че имало стотици подобни стари истории.

— Озирис е бил и бог на зърното — каза тя. — За египтяните той е бил добър бог. Какво общо би могло да има това с нас? — тя огледа книгите, които четях. — Имаш още много да учиш, сине. Много древни богове са били разчленени и ожалени от своите богини. Прочети за Актеон и Адонис. Древните са обичали тези истории.

Размишлявах за съня на Арман за светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени сред планините. Дали това бе магия още от времената на древен Египет? Как Децата на мрака са забравили тези неща? Може би за венецианския майстор всичко това, споменаването на Тифон братоубиеца, е било само поезия и нищо повече.

Излизах нощем с моето длето. Изписвах въпросите си към Марий върху камъни, по-стари и от двама ни. Марий за мен бе станал толкова действителен, че разговаряхме помежду си така, както разговаряхме някога двамата с Ники. Той бе довереникът, с когото споделях вълненията си, въодушевлението си, върховната си почуда от всички чудеса и загадки на света.

Но докато все повече се задълбочавах в учение и образованието ми се разширяваше, започвах да осъзнавам първия страховит намек за това какво би могла да представлява вечността. Аз бях сам сред човеците и моите писания до Марий не можеха да ми попречат да осъзная собствената си чудовищност, както в онези първи парижки нощи, тъй отдавна. В края на краищата в действителност Марий не беше с мен.

И Габриел също.

Почти от самото начало предсказанията на Арман се бяха оказали истина.