Ан Райс
Вампирът Лестат (51) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Из цялата къща горяха факли. Вратите зееха отворени. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през тях се виждаха небосводът и морето.

И щом се отдалечих от малкото, голо каменно стълбище, спускащо се от моята стая, осъзнах, че за първи път, откакто се скитах, наистина се намирах в сигурното убежище на безсмъртно същество, обзаведено с всичко онова, което би пожелало едно безсмъртно същество.

В коридорите на постаменти стояха великолепни гръцки урни, в разнообразните ниши — грамадни бронзови статуи от Ориента, изящни цветя цъфтяха по всички прозорци и тераси, открити към небето. Разкошни килими от Индия, Персия и Китай застилаха мраморните подове навсякъде, откъдето минавах.

Натъкнах се на грамадни препарирани зверове, които стояха като живи в различни пози — кафява мечка, лъв, тигър, дори и слон в своя собствена огромна стая, гущери колкото дракони, хищни птици, вкопчили се в сухи клони, досущ като клоните на истински дървета.

Но яркоцветните стенописи, покриващи всяка повърхност от пода до тавана, надминаваха всичко.

В една от залите имаше тъмна и трептяща от живот картина, изобразяваща изпепелена от слънцето арабска пустиня с изрисувани в тънки детайли камилски керван и търговци с чалми, вървящи през пясъка. В друга стая около мен оживя джунгла, гъмжаща от изящно изобразени тропически цветове, лиани и внимателно изрисувани листа.

Бях поразен, примамен от съвършенството на илюзията, и колкото повече се вглеждах в картината, толкова повече виждах.

Навсякъде сред гъсталака на джунглата имаше същества — насекоми, птици, червеи в пръстта, хиляди страни на изображението, които най-сетне ми внушиха усещането, че съм изпаднал от времето и пространството в нещо повече от картина. И все пак то бе плоско изображение върху стената.

Главата ми се замайваше. Накъдето и да се обърнех, стените ми разкриваха нови гледки. На някои от цветовете и отсенките, които виждах, не знаех имената.

Що се отнася до стила на цялата картина, той колкото ме възторгваше, толкова и ме озадачаваше. Техниката изглеждаше напълно реалистична и използваше класическите пропорции и умения, които виждаме у всички художници от късния Ренесанс — да Винчи, Рафаело, Микеланджело, и у по-съвременни художници — Вато, Фрагонар. Светлината бе използвана много ефектно. Живите същества сякаш дишаха, когато ги погледнех.

Но детайлите… Детайлите не биха могли да са нито реалистични, нито пропорционални. В джунглата просто имаше твърде много маймуни, твърде много буболечки пълзяха по листата. Само в едно изображение на лятното небе имаше хиляди мънички насекоми.

Влязох в просторна галерия и от двете й страни в мен се взираха нарисувани мъже и жени. Едва сдържах вика си. Там имаше фигури от всички епохи — бедуини, египтяни, после — гърци и римляни, рицари в доспехи и селяни, и царе, и царици. Имаше ренесансови хора в жакети и клинове, Кралят Слънце с буйната си грива от къдри и най-сетне, хора от нашата епоха.

Ала подробностите отново ми внушиха впечатлението, че всички тези хора ми се привиждат — капките вода, залепнали върху пелерина, раната на нечия буза, паякът, полусмазан под лъснат кожен ботуш.

Започнах да се смея. Не беше смешно. Бе само възхитително. Смеех се и се смеех, и се смеех.

Трябваше силом да се принудя да изляза от тази галерия и единственото, което укрепваше волята ми, бе гледката на окъпана в сияние библиотека.

Стени и стени, покрити с книги и ръкописни свитъци, грамадни, лъщящи глобуси на дървените си поставки, бюстове на древногръцки богове и богини, грамадни разстлани карти.

Вестници на всякакви езици бяха подредени на купчини по масата. И навсякъде бяха разпръснати любопитни предмети. Фосили, мумифицирани ръце, екзотични черупки. Имаше букети от сухи цветя, статуетки и фрагменти от древни скулптури, алабастрови вази, покрити с египетски йероглифи.

И навсякъде из средата на стаята, разпръснати сред масите и стъклените витрини, имаше удобни кресла със столчета за краката и канделабри или маслени лампи.

Всъщност създаваше се впечатление за уютен безпорядък, за дълги часове на чиста наслада, за място, което бе човешко до крайност. Човешко знание, човешки артефакти, кресла, в които би се отпуснал човек.

Останах тук дълго, разглеждах гръцките и латински заглавия. Почувствах се малко пиян, все едно бях случил на смъртен с много вино в кръвта.

Но трябваше да намеря Марий. Излязох от тази стая, слязох по малко стълбище и преминах по друг изрисуван коридор в още по-голяма стая, също окъпана в светлина.

Чух пеенето на птички и усетих аромата на цветята още преди да пристигна там. И се изгубих сред гора от клетки. Тук имаше не само птици с всякакви размери и цветове, имаше и маймуни и павиани, и всичките пощуряха в малките си затвори, докато обикалях из стаята.

Около клетките се тълпяха растения в саксии — папрати и бананови дървета, столистни рози, маргаритки, жасмин и други благоуханни нощни увивни растения. Имаше лилави и бели орхидеи, восъчета, които ловяха насекоми в своята паст, малки дръвчета, натежали от праскови, лимони и круши.

Когато най-сетне излязох от този малък рай, се намерих в зала със скулптури, която можеше да се равнява с всяка галерия във Ватиканския музей. Съзрях съседни зали, пълни с картини, ориенталски мебели, механични играчки.

Разбира се, вече не се спирах пред всеки предмет или всяко ново откритие. Цял живот би ми потрябвал, за да разуча съдържанието на тази къща. И аз продължих.

Не знаех накъде вървя. Но разбирах, че ми позволяват да разгледам всички тези неща.

И най-сетне чух безподобното звучене на Марий, онова приглушено ритмично туптене на сърце, което бях чул в Кайро. И тръгнах към него.