Ан Райс
Вампирът Лестат (7) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

6

Какво го причини? Дали пиенето и разговорите до късна доба, или бе свързано с майка ми и с думите й, че ще умре? Дали вълците имаха нещо общо? Дали бе магия, която лобното място на вещиците бе направило на въображението ми?

Не зная. Беше ме сполетяло като нещо, наложено ми отвън. Както бе само идея и изведнъж стана реалност. Мисля, че такова нещо можеш да си навлечеш, но не можеш да го накараш да дойде.

Разбира се, щеше да поутихне. Но небето вече никога не доби същия нюанс на синьото. Искам да кажа, светът завинаги изглеждаше друг след това и дори и в мигове на прелестно щастие мракът дебнеше заедно с чувството за нашата крехкост и безпомощност.

Може би това бе предчувствие. Ала не мисля така. Беше нещо по-важно и, честно, аз не вярвам в предчувствия.

Но нека се върнем към разказа — по време на всички тези мъки аз странях от майка си. Нямаше да й говоря тези чудовищни неща за смърт и хаос. Но всички други й разправяха, че съм загубил разума си.

И най-сетне, в първата неделна вечер на Великите пости, тя дойде при мен.

Аз бях сам в стаята си — всички от дома бяха слезли привечер в селото за големия огън, какъвто беше обичаят да се пали всяка година на тази вечер.

Аз винаги бях мразил това тържество. В него имаше нещо страховито — буйните пламъци, танците и песните, селяните, които след това минаваха през овощните градини с факли и нареждаха странни песнопения.

За кратко имахме свещеник, който го наричаше езическо. Но бързо-бързо се отърваха от него. Чифликчиите в нашите планини спазваха своите старинни обреди. Всичко това се правеше, за да се накарат дърветата да раждат, а посевите — да растат. И на това събитие повече, отколкото на всяко друго, ми се струваше, че виждам що за мъже и жени са изгаряли вещиците.

В сегашното ми разположение на духа то всяваше у мен ужас. Седях край собственото си огънче и се мъчех да устоя на порива да отида до прозореца и да погледна надолу към големия огън, който ме привличаше също тъй силно, колкото и ме плашеше.

Майка ми влезе, затвори вратата и ми каза, че трябва да поговори с мен. Държанието и бе самата нежност.

— Заради това, че умирам, ли те е прихванало? — попита тя. — Кажи ми, ако е така. И сложи ръце в моите.

Тя дори ме целуна. Беше немощна в избелелия си халат, а косата й бе несресана. Непоносимо бе да виждам побелелите кичури в нея. Изглеждаше измършавяла.

Но аз й казах истината — че не знам, а после й обясних донякъде какво се случи в кръчмата. Опитах се да прикрия ужаса му, странната му логика. Да го изкарам не толкова абсолютно.

Тя ме изслуша и каза:

— Ти си такъв боец, сине мой. Ти никога не приемаш. Дори и когато такава е съдбата на цялото човечество, ти няма да я приемеш.

— Не мога! — рекох тъжно.

— Обичам те за това — каза тя. — Твърде много ти приляга да го разбереш в малка стаичка в хана, по късна доба, докато пиеш вино. И напълно ти приляга да се бунтуваш срещу това така, както се бунтуваш срещу всичко друго.

Отново се разплаках, макар и да бях наясно, че тя не ме осъжда. После тя извади кърпичка, разтвори я и ми показа няколко златни монети.

— Ще го преодолееш — каза ми тя. — Засега смъртта ти вгорчава живота, това е всичко. Но животът е по-важен от смъртта. Съвсем скоро ще го разбереш. А сега чуй какво имам да ти кажа. Повиках тук лекаря и старицата от селото, която разбира повече от цярове от него. И двамата са съгласни с мен, че няма да живея твърде дълго.

— Стига, майко — възкликнах. Осъзнавах колко съм себичен, но бях неспособен да се сдържа. — И този път няма да има дарове. Прибери парите.

— Седни — нареди ми тя и посочи пейката до камината. Аз неохотно я послушах. Тя седна до мен.

— Знам — продължи тя, — че вие с Никола обсъждате бягство.

— Няма да замина, майко…

— Какво? Преди да умра?

Не й отговорих. Не мога да ви опиша състоянието на духа си. Все още ме болеше и треперех, а трябваше да обсъждаме това, че тази жива и дишаща жена ще престане да живее и диша и ще започне да гние и да се разлага, и душата й ще пропадне в бездна, че всичко, което бе изстрадала в живота си, включително и краят му, нямаше да доведе до нищичко. Личицето й приличаше на изрисувано върху воал.

А от далечното село се носеше приглушеното пеене на селяните.

— Аз искам ти да заминеш за Париж, Лестат — каза тя. — Искам да вземеш тези пари — те са всичко, което ми остана от семейството ми. Искам да зная, че си в Париж, Лестат, и когато ми дойде времето, искам да умра със знанието, че си в Париж.

Стъписах се. Спомних си страдалческото й изражение отпреди години, когато ме взеха от италианската трупа и ме доведоха обратно. Дълго я гледах. Тя говореше толкова убедително, че гласът й звучеше почти сърдито.

— Смъртта ме ужасява — каза тя. Гласът й зазвуча почти сухо. — И се кълна, че ще обезумея, ако не зная, че си в Париж и си свободен, когато тя най-сетне дойде.

Разпитвах я с очи. Питах я с поглед: „Сериозно ли говориш?“.

— Аз те задържах тук, също като баща ти — продължи тя. — Не заради гордостта, а заради моята себичност. И сега ще изкупя вината си. Ще те видя как заминаваш. И не ме интересува какво ще правиш, когато стигнеш в Париж, дали ще пееш, а Никола ще свири на цигулка, или ще правиш салта на сцената на панаира Сен Жермен. Но тръгвай, и върши онова, което ще вършиш, възможно най-добре.

Опитах се да я взема в прегръдките си. Тя отначало се вдърви, но после я усетих как се отпуска и тя се прислони към мен, и ми се отдаде толкова пълно в този миг, че ми се струва, че проумях защо винаги е била толкова сдържана. Тя заплака — никога не бях я чувал да плаче. И аз бях влюбен в този миг, с цялата му болка. Срамувах се от своята влюбеност, но не исках да я пусна. Притиснах я силно, и може би я целунах, за всички онези случаи, когато тя не ми го позволяваше. В този миг ние бяхме сякаш две части от едно и също цяло.

А после тя се успокои. Като че дойде на себе си и бавно, ала непоколебимо тя ме пусна и ме отблъсна.

Говори дълго. Казваше неща, които тогава не разбирах — как, когато ме виждала да излизам на лов, я обземала някаква чудна наслада от това и същата наслада я обземала, когато съм ядосвал всички и съм крещял въпросите си на баща ми и братята ми — защо трябва да живеем така. Обясняваше почти зловещо как аз съм тайна част от нейната анатомия, че аз за нея съм органът, който жените в действителност не притежават.

— Ти си мъжът в мен — каза тя. — И затова аз те задържах тук, боях се от живота без теб, и може би сега, когато те отпращам, аз правя единствено същото, което съм правила и преди.

Тя ме шокира леко. Не бях предполагал, че една жена може да почувства и да изкаже подобно нещо.

— Бащата на Никола знае за вашите планове — продължи тя. — Ханджията ви е чул. Важно е веднага да потеглите. Вземете дилижанса призори и ми пиши веднага, щом стигнете в Париж. На Гробището на невинните до пазара Сен Жермен има писачи на писма. Намери някой, който може да пише на италиански. Тогава никой няма да може да прочете писмото, освен мен.

Когато тя излезе, аз още не можех да повярвам в случилото се. Дълго време стоях и се взирах пред себе си. Взирах се в леглото ми със сламеника, в двете палта, които имах, в червеното наметало и единствения ми чифт кожени ботуши до камината. Вглеждах се през тясната цепнатина на прозореца в черната грамада на планините, които познавах цял живот. Мракът, тъмата се отдръпна от мен за един безценен миг.

А после хукнах надолу по стълбите, и по планинския склон към селото, за да намеря Никола и да му кажа, че заминаваме за Париж! Щяхме да заминем. Този път нищо не можеше да ни спре.

Той беше със семейството си, гледаха огъня. И щом ме съзря, той обви шията ми с ръце, а аз го прегърнах през кръста и го завлякох встрани от тълпата и пламъците, в края на една поляна.

Въздухът миришеше на свежест и зеленина, както е само през пролетта. Дори и пеенето на селяните не звучеше толкова ужасно. Затанцувах в кръг.

— Донеси си цигулката! — възкликнах. — Изсвири песен за заминаване за Париж — потегляме! Тръгваме на сутринта!

— А как ще се прехранваме в Париж? — пропя той и засвири на невидима цигулка с празни ръце. — Ще отстрелваш плъхове за вечеря ли?

— Не ме питай какво ще правим, когато пристигнем там! — отвърнах. — Важното е само да стигнем.