Ан Райс
Вампирът Лестат (27) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

В три часа, когато стигнахме до конюшните под наем, където бяхме оставили конете, вече знаехме, че присъствието ни преследва.

В продължение на по половин час или четирийсет и пет минути не го долавяхме. После приглушеният шум отново се завръщаше. Вбесяваше ме.

И въпреки, че упорито се мъчехме да доловим някакви членоразделни мисли в него, успявахме да различим само злоба и от време на време — суматоха, като зрелището на сухи листа, изгарящи сред лумналите пламъци.

Тя се радваше, че си тръгваме. Не защото онова нещо я дразнеше, а само заради онова, което бе казала по-рано — че искаше извънградската пустош и покой.

Когато пред нас се ширна равнината, яздехме толкова бързо, че чуваше само вятъра, и ми се струва, че я чух да се смее, ала не бях сигурен. И тя като мен обичаше да я брули вятърът, обичаше новия блясък на звездите над потъналите в мрак хълмове.

Ала аз се питах дали тази нощ не е имало мигове, когато тя е ридаела вътрешно и аз не съм знаел. Имаше моменти, в които тя ставаше потайна и мълчалива и очите й трепкаха, сякаш плачеха, ала никакви сълзи не бликваха.

Струва ми се, че бях потънал в дълбоки размишления за това, когато наближихме гъста гора, растяща покрай бреговете на плитък ручей, и съвсем внезапно кобилата се изправи на задни крака и залитна настрани.

Едва не изхвърчах от седлото, толкова неочаквано беше. Габриел се вкопчи здраво в десницата ми.

Всяка нощ аз яздех през тази горичка и минавах по тесния дървен мост над потока. Обичах чаткането на конските подкови по дървото и изкачването по полегатия склон. И кобилата ми знаеше пътя. Но сега не искаше и да стъпи на него.

Подплашена и заплашваща отново да се изправи на задни крака, тя самоволно се обърна и се втурна в галоп обратно към Париж. Трябваше да приложа цялата сила на волята си, за я обуздая и спра.

Габриел се бе обърнала назад и се взираше в гъстата гора, в гъсталака от тъмни, поклащащи се клони, скриващ потока. А после се чу тънкият вой на вятъра и онова тихо шумолене на листата, ясно различимият пулс на присъствието сред дърветата.

Доловихме го в един и същи миг, несъмнено, защото аз прегърнах по-здраво Габриел и тя кимна и стисна ръката ми.

— То е по-силно! — изрече тя бързо. — И не е едно-единствено.

— Да — потвърдих разгневен. — И е застанало между мен и леговището ми! — Извадих меча си и прегърнах Габриел с лявата си ръка.

— Няма да преминеш през него! — извика тя.

— Няма, друг път! — възкликнах, като се мъчех да удържа коня. — Не ни остават и два часа до изгрев-слънце! Вади си меча!

Тя се опита да се обърне и да ми каже нещо, ала аз вече бях подкарал коня напред. И тя извади меча си, както й наредих — малката й ръка го стискаше също тъй здраво, все едно беше мъж.

Разбира се, онова щеше да побегне веднага щом стигнем горичката, сигурен бях. Та това проклето нещо никога не бе предприемало нищо, само подвиваше опашка и побягваше. И бях бесен, че уплаши коня ми и плашеше Габриел.

С рязко пришпорване и напрегнал ум с пълна сила, за да я подчиня, подкарах кобилата право към моста.

Стиснах оръжието. Приведох се ниско, закрил Габриел с тяло. Издишвах гняв като дракон и когато копитата на кобилата затропаха по кухото дърво над водата, аз ги видях — видях демоните за пръв път!

Бели лица и бели ръце над нас — мярнах ги за не повече от секунда и от устата им се разнасяха най-ужасните писъци. Те разтърсваха клоните и ни обсипваха с порой от листа.

— Проклети да сте, глутница харпии! — изкрещях, щом стигнахме полегатия склон от другата страна, ала Габриел нададе писък.

Нещо бе скочило върху кобилата зад мен и тя се хлъзгаше върху мократа земя, а чудовището се бе вкопчило в рамото и в ръката, с която се опитвах да замахна с меча.

Издигнах меча над главата на Габриел, замахнах покрай лявата си ръка и яростно започнах да нанасям удари по чудовището, видях как то отхвърча — бяло петно в мрака, и още едно скочи към нас, протегнало ръце, подобни на ноктести лапи. Острието на Габриел от тъмна стомана преряза ръцете му. Видях как едната ръка изхвърча нагоре във въздуха и кръвта шурна като фонтан. Писъците се сляха в мъчителен вой. Искаше ми се да накълцам всяко едно от тях на парчета.

Обърнах кобилата обратно тъй рязко, че тя се изправи на задни крака и едва не се строполи на земята.

Ала Габриел я сграбчи за гривата и отново я насочи към открития път.

Докато препускахме към кулата, дочухме воя им, когато ни погнаха. А когато на кобилата й свършиха силите, ние я зарязахме и хукнахме, хванати за ръце, към портата.

Знаех, че трябва да стигнем през тайния проход до вътрешната стая, преди да са се изкатерили по външната стена. Не биваше да ни видят как вадим камъка от мястото му.

Бързешком заключих портата и вратите зад мен и понесох на ръце Габриел нагоре по стълбите.

Когато се добрахме до тайната стая и отново издърпахме камъка на мястото му, чух воя и писъците им долу и първите им дращения по стените.

Грабнах наръч дърва и го метнах под прозореца.

— Бързо, подпалките! — извиках.

Ала половин дузина бледи лица вече надничаха през решетките. Писъците им отекваха страховито в малката килия. В първия миг само заотстъпвах назад, вперил поглед в тях.

Вкопчени в железните решетки, те приличаха на многобройни прилепи, ала не бяха прилепи. Бяха вампири, и то вампири като нас, в човешки тела.

Черни очи се взираха в нас под разрешени мръсни коси, воят ставаше все по-силен и по-свиреп, по пръстите, стискащи железата, бе полепнала мръсотия. Бяха облечени, доколкото виждах, в избелели дрипи. И вонята, която се носеше от тях, бе смрад на гробища.

Габриел хвърли подпалките към стената и отскочи, щом те запротягаха ръце да я хванат. Те оголиха зъби. Закряскаха. Ръце се мъчеха да награбят цепениците и да ги хвърлят по нас. Всички заедно дърпаха решетката, сякаш можеха да я изкъртят от камъка.

— Вземи огнивото! — изкрещях. Награбих една по-яка цепеница и я забих в най-близкото лице, и с лекота блъснах чудовището във въздуха. Слабаци. Чух писъците му, докато падаше, но другите бяха докопали дървото и вече се бореха с мен, и аз изблъсках още трийсетина малки демони. Но Габриел вече бе успяла да запали съчките.

Пламъците се стрелнаха нагоре. Воят секна и те задърдориха трескаво:

— Огън, дръпнете се, слизайте, разкарайте се, идиоти!

Долу, долу! Решетките се нажежиха! Махайте се, бързо!

Съвсем нормален френски! Всъщност — засилващ се порой от просторечни ругателства.

Избухнах в смях, затропах с крак и започнах да ги соча с пръст, като гледах към Габриел.

— Проклет да си, осквернителю! — писна един от тях. После огънят близна ръцете му, той нададе вой и падна назад.

— Проклети да са нечестивите, отцепниците! — разнесоха се писъци отдолу. Хор от гласове бързо ги подхвана. — Проклятие за отцепниците, посмели да влязат в Божия дом! — ала те лазеха надолу към земята. Тежките цепеници се бяха подпалили и огънят се бе разгорял чак до тавана.

— Връщайте се в гробището, откъдето сте дошли, банда шегобийци! — бих ги обсипал с огън, ако можех да стигна до прозореца.

Габриел стоеше неподвижно, присвила очи — очевидно се ослушваше.

Виковете и писъците долу продължаваха. Нов химн от проклятия към нарушителите на свещените закони, богохулствали и предизвикали гнева на Бога и сатаната. Те дърпаха вратата и прозорците на долния етаж. Правеха глупости — замеряха стената с камъни.

— Не могат да влязат — изрече Габриел с тих, монотонен глас, наклонила предпазливо глава. — Не могат да строшат вратата.

Аз не бях толкова сигурен. Вратата бе ръждясала и много стара. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Тя също седна до стената, с протегнати напред крака. Гърдите й леко се вълнуваха, а плитката й се бе разрошила. Косата й обграждаше лицето като качулка на кобра, измъкнали се кичури полепваха по белите й бузи. Сажди се стелеха по дрехите й.

Жегата от огъня бе съкрушителна. Задушната стая се изпълни с изпарения, буйните пламъци скриха нощта. Ала все пак можеше да се диша. Страдахме единствено от жегата и изтощението.

И постепенно осъзнах, че тя беше права за портата. Те не бяха успели да я строшат. Чувах ги как се оттеглят.

— Дано Божият гняв накаже нечестивците!

Откъм конюшните се чу суматоха. Видях в мислите си как извлачват моето клето смъртно конярче, изпаднало в ужас, от скривалището му. Гневът ми се удвои. Те ми изпращаха мислено изображения от убийството на онзи клетник. Проклети да са.

— Кротувай — обади се Габриел. — Късно е.

Очите й се разшириха и после отново се присвиха, докато се ослушваше. Той издъхваше, клетият нещастник.

Усетих смъртта му, както бях видял едно малко черно птиче внезапно да изхвърча от конюшнята. Тя се наведе напред, сякаш също го виждаше, а после се свлече назад, сякаш бе загубила свяст, въпреки че бе в съзнание. Измърмори нещо, което прозвуча като „червено кадифе“, но толкова тихо, че не успях да различа думите.

— Ще ви накажа за това, шайка обесници! — изрекох на глас, и изпратих мисълта подире им. — Нападате къщата ми. Кълна се, че ще си платите за това!

Ала крайниците ми все повече се изпълваха с тежест. Жегата от огъня направо ме упойваше. И странните случки от тази нощ си вземаха своето.

Изнурен и заслепен от сиянието на огъня, не можех да разпозная колко е часът. Мисля, че за миг засънувах и се събудих разтреперан, не знаех колко време е изминало.

Вдигнах очи и видях фигурата на неземно младо момче, изящно младо момче да крачи из стаята.

Разбира се, това бе само Габриел.