Ан Райс
Вампирът Лестат (41) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

4

Измина един час. Може би повече. Арман седеше до огъня.

По лицето му не бе останала ни следа от отдавна забравената битка. Непомръдващ, той изглеждаше крехък като празна черупка.

Габриел бе седнала срещу него и също се взираше мълчаливо в пламъците с уморено лице, което като че изразяваше състрадание. Болеше ме, че не мога да чета мислите й.

Мислех за Марий. Марий, Марий… Вампирът, рисувал картини в света и изобразявал на тях света. Триптихи, портрети, фрески по стените на двореца си.

И светът никога не бе го заподозрял, не бе го преследвал, нито го бе отхвърлял. Бандата от закачулени злодеи бе изгорила картините, същите онези, споделящи с него Мрачния дар… Дали той самият го бе наричал Мрачен дар? Те бяха тези, според които той не биваше да живее и твори сред смъртните, а не самите смъртни.

Пред очите ми изникна малката сцена в театъра на Рено, и се чух да пея, и песента ми премина в рев. Никола каза „Великолепно е“. Аз казах, „Дребнаво е“. И все едно ударих Никола. Във въображението ми той произнесе онова, което не бе казал онази нощ:

— Дай ми онова, в което мога да вярвам. Ти никога не би бил способен на това.

Триптихите на Марий украсяваха църкви и манастирски параклиси, може би и стените на дворци във Венеция и Падуа. Вампирите не биха влезли в светите места, за да ги свалят. Значи ги имаше някъде, може би с подпис, вплетен в детайла, творенията на вампира, обкръжил се с чираци смъртни, живял със смъртен любовник, от когото пийвал по малко, и излизал сам да убива.

Замислих се за онази нощ в хана, когато бях прозрял безсмислието на живота, и тихото бездънно отчаяние от разказа на Арман ми се стори океан, в който мога да се удавя. Това бе по-ужасно от пустинния бряг в мислите на Ники. Този мрак, тази празнота бяха продължили триста години.

Лъчезарното кестеняво дете край огъня можеше отново да отвори уста и от нея като мастило щеше да потече чернилка и да залее света.

Тъй щеше да е, ако не съществуваше това главно действащо лице, венецианският майстор, извършил еретичната постъпка да привнесе смисъл в рисуваните от него картини, трябваше да е смисъл — и ние самите, избраниците на Сатаната, го бяхме превърнали в жива факла.

Дали и Габриел бе видяла картините от разказа, които видях аз? Дали и те се бяха впечатли като нажежено клеймо в мислите й, както в моите?

Марий си проправяше в душата ми път, който щеше да го остави да се скита там завинаги, заедно с качулатите злодеи, превърнали картините отново в хаос.

Обзет от глуха мъка, се замислих за разказите на пътешествениците — че Марий е жив и са го видели в Египет, или в Гърция.

Искаше ми се да попитам Арман — не е ли възможно? Марий трябва да е бил изключително силен… Ала ми се струваше, че ще проявя непочтителност, ако го попитам.

— Стара легенда — прошепна той с глас, също тъй отмерен като вътрешния му глас, и без да бърза, продължи, без да откъсва очи от пламъците. — Легенда от старите времена, преди да погубят и двама ни.

— Може би не е легенда — възразих. Ехо от виденията, от картините по стените. — Може би Марий е жив.

— Ние сме чудо или сме ужас — рече той тихо. — Зависи от това как желаеш да ни виждаш. И когато за първи път научиш за нас, дали чрез мрачната кръв, дали от обещания или посещения, ти си мислиш, че всичко е възможно. Ала не е така. Светът скоро се свива около това чудо, и нямаш надежда за нови чудеса. Тоест, свикваш с нови граници и тези граници отново очертават всичко. Значи, казват, че Марий продължава да съществува. Те всички продължават да съществуват някъде — така ти се иска да вярваш.

Нито един не е останал в римското сборище от времето на онези нощи, когато ме научиха на обреда; може би дори и самото сборище го няма вече. Години и години са минали, откакто е имало някаква вест от него. Но всички те съществуват някъде, нали? В края на краищата, ние не можем да умрем. — Той въздъхна. — Няма значение…

Но имаше нещо по-голямо и по-важно от отчаянието, което можеше да смаже Арман — че въпреки жаждата в него сега и кръвта, загубена в нашата битка, и тихата пещ на тялото му, изцеляваща раните и разкъсаната плът, той не можеше да се принуди да излезе на лов в света горе. Предпочиташе да го мъчи жаждата и горещината на тихата пещ. Предпочиташе да остане тук, с нас.

Но той вече знаеше отговора — не можеше да бъде с нас.

Нямаше нужда ние с Габриел да му го казваме на глас. Дори не разсъждавахме наум по въпроса. Той знаеше така, както сигурно на Бог му е известно бъдещето, защото Бог притежава всички факти.

Непоносими мъки. А изражението на Габриел бе още по-изнурено и тъжно.

— Ти знаеш, че с цялата си душа желая да те вземем с нас — казах, и се изненадах от собствените си чувства. — Но това ще е беда за всички ни.

Никаква промяна в него. Той знаеше. Габриел не оспори.

— Не мога да спра да мисля за Марий — признах.

Зная. И изобщо не мислиш за Онези, които трябва да бъдат пазени, което е твърде странно.

— Това е просто поредната мистерия — отвърнах. — А съществуват хиляди мистерии. Мисля за Марий! А аз съм роб единствено на собствените си мании и увлечения. Ужасно е мисълта ми да се спира така върху Марий, да извлича тази лъчезарна фигура от разказа.

Не е важно. Щом ти се нрави, вземи я. Аз не губя онова, което давам.

— Когато едно създание излива така бурно мъката си, си длъжен да уважаваш трагедията в цялост. Трябва да се опиташ да я разбереш. А такава безпомощност, такова отчаяние за мен е почти непонятно. Затова мисля за Марий. Марий аз го разбирам. Но теб не те разбирам.

Защо?

Мълчание.

Не заслужаваше ли той истината?

— Аз винаги съм бил бунтовник — казах. — А ти си бил роб на всичко, което те е поискало.

— Аз бях водачът на моето сборище!

— Не, ти си бил роб на Марий, а после — на Децата на мрака. Попаднал си под властта на единия, а после и на другите. И сега страдаш от липсата на власт над теб. Побиват ме тръпки, след като ти за кратко ме накара да го разбера, да го позная така, сякаш съм друго същество, различно от мен.

— Няма значение — рече той, все така взрян в огъня. — Ти прекалено много обмисляш решенията и действията. Този разказ не е обяснение. И аз не съм създание, което настоява да го зачиташ в мислите и думите си. И всички знаем, че даденият от теб отговор е твърде необятен, че да бъде изразен с думи, и всички ние, и тримата, знаем, че той е окончателен. Но това, което аз не зная, е защо. Значи аз съм създание, твърде различно от теб, и ти не можеш да ме разбереш. Но защо да не мога да замина с теб? Ще правя каквото пожелаеш, стига да ме вземеш със себе си. Ще бъда под твоя власт.

Сетих се за Марий с неговата четка и гърненцата с яйчени темперни бои.

— Как си могъл да повярваш във всичко, което са ти наговорили, след като са изгорили онези картини? — попитах. — Как си могъл да им се отдадеш?

Възбуда, надигащ се гняв.

Предпазливост по лицето на Габриел, но не и страх.

— Ами ти, когато излезе на сцената и видя как публиката пищи и се блъска, за да излезе от театъра? Както ми го обясниха моите следовници — вампирът хвърлил тълпата в ужас и тя се изсипала на булевард „Дю Тампл“? В какво вярваше? Че мястото ти не е сред смъртните, ето в какво си вярвал. Знаел си, че е така. И е нямало закачулена шайка злодеи да ти го каже. Сам си го знаел. Затова мястото на Марий не е било сред смъртните. И моето също.

— Ама това е друго.

— Не, не е. Затова ти презираш Театъра на вампирите, който в момента поставя своите малки драми, за да вземе златото на булевардните тълпи. Ти не желаеш да мамиш, както мамеше Марий. И това те разделя още повече с човечеството. Ти искаш да се преструваш на смъртен, но измамата те вбесява и те кара да убиваш.

— В онзи момент на сцената — възразих — аз разкрих себе си. Точно обратното на измамата. Исках да покажа някак си пред човечеството своята чудовищност, за да се обединя отново с човеците, какъвто бях и аз. По-добре да побегнат от мен, отколкото да не ме видят. По-добре да узнаят, че аз съм чудовище, отколкото да се плъзгам през света неразпознат от онези, които дебна.

— Ала не беше по-добре.

— Не. Марий е постъпил по-добре. Той не е мамил.

— Мамеше, разбира се. Баламосваше всички!

— Не. Открил е начин да подражава на живота на смъртните. Да бъде едно със смъртните. Убивал е само злодеи и е рисувал като смъртните. Ангели и сини небеса, облаци — това ми показа ти, докато разказваше. Създавал е добро. И аз виждам в него мъдрост и липса на суета. Той не е имал нужда да се разкрива. Живял е хиляда години и е вярвал повече в райските видения, които е рисувал, отколкото в себе си.

Объркване.

Сега вече няма значение — дяволи, рисуващи ангели.

— Това са само метафори — казах. — И има значение! Ако ще градиш наново, ако искаш отново да откриеш Дяволския път, има значение! Има начини, чрез които да съществуваме. Де да можех само да подражавам на живота, да намеря начин…

— Говориш неща, които нищо не значат за мен. Ние сме изоставените от Бога.

Внезапно Габриел го погледна.

— Ти вярваш ли в Бог? — попита тя.

— Да, в Бог съм вярвал винаги — отвърна той. — Сатаната, нашият господар, е измислицата и тази измислица ме предаде.

— О, значи ти наистина си прокълнат — възкликнах аз. — И много добре знаеш, че оттеглянето ти в братството на Децата на мрака е било бягство от грях, който не е бил грях.

Гняв.

— Сърцето ти се къса заради нещо, което никога няма да имаш! — внезапно извиси глас той. — Ти доведе Габриел и Никола отвъд границата, при себе си, ала сам не можа да се върнеш обратно.

— Ти защо не се заслушваш в собствения си разказ? — попитах. — Защото никога не си простил на Марий, че не те е предупредил за тях и те е оставил да попаднеш в ръцете им? И никога повече няма да вземеш нищо от Марий — ни пример, ни вдъхновение? Аз не съм Марий, но ти казвам, че откакто поех по Дяволския път, съм чул само за един старейшина, който би могъл да ме научи на нещо, и това е Марий, твоят венециански майстор. Сега той ми говори. Обяснява ми един от начините да бъдеш безсмъртен.

— Подигравката.

— Не! Не е било подигравка! И ти си този, чието сърце се къса заради онова, което никога няма да има — друго, в което да вярва, друга власт.

Никакъв отговор.

— Ние не можем да бъдем за теб Марий — рекох. — Нито пък мрачния господар Сантино. Ние не сме художници, притежаващи велика прозорливост, която да те тласка напред. Не сме и зли господари на сборища, вярващи, че сме длъжни да осъдим на гибел цял легион. А това господство, величественият указ, е онова, което ти е нужно на теб.

Бях станал, без да се усетя, и, застанал близо до камината, го гледах отгоре.

И с ъгълчето на окото си видях как Габриел леко кимна в знак на одобрение и затвори очи за миг, сякаш изпускаше въздишка на облекчение.

Той не помръдваше.

— Ти трябва да изстрадаш тази празнота и да откриеш какво те тласка да продължиш. Ако дойдеш с нас, ние няма да оправдаем надеждите ти и ти ще ни унищожиш.

— Как да я изстрадам? — той вдигна очи към мен и веждите му се сключиха в болезнена бръчка. — Откъде да започна? Ти се движиш като Божията десница! Но за мен светът, действителният свят, в който живееше Марий, е недостижим. Аз никога не съм живял в него. Удрям се в стъкло. Как да вляза в него?

— Това аз не мога да ти кажа.

— Трябва да изучаваш този век — намеси се Габриел. Гласът й прозвуча спокойно, ала властно.

Щом проговори, той обърна поглед към нея.

— Трябва да разбереш епохата чрез нейната литература, музика и изкуство — продължи тя. — Трябва да излезеш изпод земята, както сам се изрази. Заживей в света.

Никакъв отговор от него. За миг се мярва картината на опустошения апартамент на Ники с разхвърляните по пода книги. Камари западна цивилизация.

— А какво по-добро място за това от самия център на нещата, булевардът и театъра? — попита Габриел.

Той се навъси и завъртя пренебрежително глава, ала тя настоя:

— Ти имаш дарба на предводител на сборище, а твоето сборище още е тук.

Той изстена тихо, отчаяно.

— Никола е голишарче — рече тя. — Той може да ги научи на много неща за външния свят, ала не може да им стане истински водач. Жената, Елени, е изумително умна, ала тя ще отстъпи пред теб.

— Какво са за мен техните игри? — прошепна той.

— Начин да съществуваш — отвърна тя. — А сега това е единствено важното за теб.

— Театърът на вампирите! Бих предпочел огъня!

— Помисли си — рече тя. — В това има съвършенство, което не можеш да отречеш. Ние сме илюзии за смъртното, а сцената е илюзия за действителността.

— Това е противно! — възкликна той. — Как го нарече Лестат? Дребнаво?

— Той го каза на Никола, защото Никола започна да гради върху всичко това фантасмагорични философии — отвърна тя. — Сега ти трябва да живееш без фантасмагорични философии така, както когато си бил чирак на Марий. Живей, за да опознаеш епохата. Лестат не вярва в стойността на злото. Но ти вярваш. Знам, че вярваш.

— Злото съм аз — отвърна той с полуусмивка, беше готов да се разсмее. — Това не е въпрос на вяра, нали? Но мислиш ли, че бих могъл да се отклоня от духовния път, който следвам вече три века, и да се впусна в такова сладострастие и безпътство? Ние бяхме светците на злото! Аз няма да стана обикновено зло. Няма!

— Направи го необикновено — тя вече губеше търпение. — Щом ти си злото, как сладострастието и безпътството да са ти врагове? Не заговорничат ли светът, плътта и дяволът еднакво срещу човека?

Той тръсна глава, сякаш за да даде да разберем, че не го интересува.

— Ти си повече загрижен за духовното, отколкото за злото — намесих се аз, вперил очи в него. — Не е ли така?

— Да! — отвърна той без колебание.

— Ала не виждаш ли, цветът на виното в кристална чаша може да бъде духовен — продължих. — Погледът на едно лице, цигулковата музика. Един парижки театър би могъл да е пропит с духовност, колкото и материален да е. В него няма нищо, което да не е рожба на онези, споходени от духовни видения за бъдното.

Нещо в него се раздвижи, ала той го пропъди.

— Съблазнявай публиката със сладострастие — рече Габриел. — В името на Бога и на дявола използвай мощта на театъра по своя воля!

— Не бяха ли духовни картините на твоя господар? — попитах, и при тази мисъл усетих в себе си топлина. — Може ли някой да види великите творби от онова време и да не ги нарече духовни?

— И аз съм си задавал този въпрос — отвърна Арман. — Много пъти. Духовност ли бе това, или сладострастие? Ангелът, изрисуван в триптиха, в плен на материалното ли бе, или материалът се преобразяваше?

— Без значение какво са сторили с теб по-късно, ти никога не си се усъмнил в красотата и стойността на творбите му — рекох. — Знам го. Материалът се е преобразявал. Преставал е да бъде боя и се е превръщал в магия, също както при убийството кръвта престава да бъде кръв и се превръща в живот.

Очите му се замъглиха, ала в мислите му не се появиха никакви видения. Какъвто и път да извървяваше мислено назад, той вървеше по него сам.

— Плътското и духовното — заговори Габриел — се обединяват в театъра така, както и в картините. Ние по природа сме чувствени зверове. Приеми го като ключ за себе си.

Той затвори очи, сякаш възнамеряваше да ни изключи.

— Иди при тях и послушай музиката на Ники — продължи тя. — Създавай заедно с тях изкуство в Театъра на вампирите. Трябва да преминеш от онова, в което си се разочаровал, към онова, способно да те крепи. Инак няма надежда.

Искаше ми се тя да не се бе изказала толкова рязко и толкова конкретно.

Но той кимна и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Единственото наистина важно за теб е да влизаш в крайности — изрече тя бавно.

Той се взираше в нея безизразно. Сигурно не можеше да разбере какво иска да му каже тя с това. А на мен ми се струваше, че тази истина е твърде жестока. Ала той не се възпротиви. Лицето му отново стана замислено, гладко, детско. Дълго гледа огъня. А после заговори:

— Но защо изобщо трябва да заминавате? Сега вече никой не воюва с вас. Никой не се опитва да ви прогони. Защо не можете и вие да изграждате заедно с мен това малко начинание?

Дали това означаваше, че ще го стори — ще отиде при другите и ще се включи в театъра на булеварда?

Той не ми възразяваше. Отново ме питаше защо да не създам подражание на живота, щом искам да го наричам така, там, на булеварда?

Ала и се отказваше да настоява. Знаеше, че не бих могъл да понеса нито гледката на театъра, нито гледката на Никола. Дори не можех да настоявам той да се включи в него. Габриел вече го бе сторила. И той знаеше, че е вече късно да настоява пред нас.

Най-сетне Габриел каза:

— Ние не можем да живеем сред себеподобните си, Арман.

И аз си помислих — да, това е най-верният отговор от всички и не зная защо не мога да го изговоря на глас.

— Дяволският път е онова, което искаме — каза тя. — И засега сме достатъчни един за друг. Може би в бъдещето, след много, много години, когато сме обиколили стотици места и сме видели стотици неща, ще се върнем. И тогава ще си поговорим заедно, както тази вечер.

Това изобщо не го потресе. Но сега вече беше невъзможно да разбера какво мисли.

Дълго време не разговаряхме. Не зная колко време сме мълчали заедно в стаята.

Опитвах се да не мисля повече нито за Марий, нито за Никола. Сега всякакво чувство за опасност си бе отишло, ала се боях от раздялата, от тъгата, която ще причини, от чувството, че бях взел от това създание поразителната му история и му бях дал неизмеримо малко в замяна.

Най-сетне Габриел наруши тишината. Тя стана и грациозно се премести до него на пейката.

— Арман — рече тя. — Ние тръгваме. Ако стане, както аз желая, утре преди полунощ вече ще сме далече от Париж.

Той я погледна спокойно, благосклонно. Вече бе невъзможно да узная какво е решил да прикрие.

— Дори и утре да не отидеш в театъра, приеми онова, което можем да ти дадем — рече тя. — Моят син притежава достатъчно богатства, че да улесни много навлизането ти в света.

— Можеше да вземеш тази кула и да я направиш свое леговище — рекох. — Ползвай я толкова дълго, колкото желаеш. Магнус я смяташе за достатъчно сигурна.

След малко той кимна учтиво със сериозно изражение, ала не каза нищо.

— Нека Лестат ти даде нужното злато, за да се представяш за благородник — продължи Габриел. — Всичко, което искаме в замяна е да не закачаш сборището, ако решиш да не го оглавиш.

Той отново се бе загледал в огъня и лицето му бе спокойно и неустоимо прекрасно. После отново кимна мълчаливо. И кимването означаваше единствено, че е чул, ала не обещава нищо.

— Ако не отидеш при тях — произнесох бавно, — то не им навреждай. Не навреждай на Никола.

И когато произнесох тези думи, лицето му се измени неуловимо. Върху него бавно се изписа някакво подобие на усмивка. Очите му бавно се извърнаха към мен и аз видях презрението в тях.

Извърнах се, ала погледът му ме бе поразил като удар.

— Не искам той да пострада — прошепнах напрегнато.

— Не. Ти искаш гибелта му — прошепна ми той в отговор. — За да няма нужда повече да се страхуваш и да скърбиш за него — и презрителният му поглед доби уродлива острота.

Габриел се намеси:

— Арман, той не ги застрашава с нищо. Жената и сама може да го обуздава. А и той може да научи всички ви на много неща за това време, ако го изслушате.

Те дълго се гледаха мълчаливо. И отново лицето му стана меко, нежно и прекрасно. Със странно благопристоен жест той пое ръката на Габриел и я стисна здраво. После те се изправиха заедно и той пусна ръката й, отдръпна се от нея и изпъчи рамене. Погледна и двама ни.

— Ще отида при тях — изрече той с най-мекия глас. И ще взема предложеното от вас злато, и ще потърся убежище в тази кула. И ще науча от вашия страстен новопосветен всичко, на което може да ме научи. Но се хващам за тези неща само защото те плават по повърхността на мрака, в който се давя. А аз няма да се предам, без да постигна някакво по-проникновено разбиране, няма да ви оставя вечността без… без една последна битка.

Вгледах се в него. Ала не можех да доловя никакви негови мисли, които да изяснят тези думи.

— Може би, след като минат години, желанието у мен ще се върне. Пак ще позная жаждата, дори и страстта. Може би, когато се срещнем в друга епоха, тези неща няма да са отвлечени и мимолетни. Ще говоря с пламенност, равна на вашата, вместо само да я отразявам. И ще разискваме въпросите на безсмъртието и мъдростта. Тогава ще разговаряме за отмъщението или за приемането. Засега ми стига да кажа, че искам да ви видя пак. Искам пътищата ни да се пресекат в бъдеще. И само заради това ще постъпя както ме молите и няма да ви дам каквото желаете — ще ви спестя злата участ за Никола.

Изпуснах шумна въздишка на облекчение. Ала тонът му бе толкова променен, толкова уверен, че задейства дълбоко в мен беззвучен сигнал за тревога. Това несъмнено бе господарят на сборището, този убедителен мълчаливец, който щеше да оцелее въпреки риданията на сирака в себе си.

Но после той се усмихна бавно и изящно и в лицето му имаше някаква тъга и умилителност. Той отново се превърна в светеца, рисуван от да Винчи, или по-скоро малкия бог на Караваджо. И за миг изглеждаше така, сякаш в него не би могло да има нищо зло или опасно. Бе твърде лъчезарен, твърде изпълнен с всякаква мъдрост и добрина.

— Запомнете какво съм ви предупредил — рече той. — Не проклятията ми.

И двамата с Габриел кимнахме.

— И когато имате нужда от мен, аз ще съм тук.

А после Габриел направи нещо съвсем изненадващо — тя го прегърна и целуна. И аз сторих същото.

Той бе гъвкав и нежен, и любвеобилен в прегръдките ни. И ни даде да разберем без думи, че отива при сборището и утре вечер можем да го намерим там.

И след това си тръгна, а ние с Габриел останахме сами, все едно той никога не бе идвал в тази стая. В цялата кула не чувах нито звук. Нищо, само вятърът в гората зад кулата.

И когато се изкачих по стъпалата, заварих портата отворена, а над ширналото се към гората поле цареше нерушим покой.

Обичах го. Знаех това, колкото и неразбираемо да бе то за мен. Но колко се радвах, че всичко бе приключило! Колко се радвах, че можем да продължим! И все пак дълго стоях, стиснал решетките и загледан в далечната гора и в мъждивото далечно сияние на града, огряващо ниските облаци.

И скръбта, която ме изпълваше, не бе само от това, че го загубих — скърбях и за Ники, и за Париж, и за себе си.