Ан Райс
Вампирът Лестат (61) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

12

Когато приключих с това създание, му наредих да не пуска никого да влиза в подземието. Как, по дяволите, той би могъл да ги уварди от когото и да било, не можех да си представя, но му го заявих с потресаваща властност и побързах да изчезна.

Върнах се в Александрия, проникнах с взлом в дюкян, който продаваше старинни вещи, откраднах два позлатени и изрисувани саркофага за мумии и много лен за увиване и се върнах в пустинното подземие.

И смелостта, и страхът ми бяха стигнали своя връх.

Както често се случва, когато даваме кръв или я поемаме от друг себеподобен, когато изгорелият заби зъби в гърлото ми, пред очите ми изникнаха образи, засънувах образи. И онова, което бях видял и сънувал, бе свързано с Египет, с епохата на Египет и с това, че четири хиляди години по тази земя езикът, вярата и изкуството почти не се бяха променили. И за първи път това ми бе понятно и ме накара да изпитам дълбоко състрадание към Майката и Бащата, реликви от тази земя, също както пирамидите бяха реликви. А състраданието подхрани любопитството ми и го превърна в чувство, сродно на отдаденост.

Макар че, честно да си призная, бих откраднал Майката и Бащата и само за да оцелея.

Това ново познание и ново увлечение ме вдъхновяваше. Когато отидох при Акаша и Енкил, за да ги положа в дървените ковчези за мумии, знаех със сигурност, че Акаша ще го позволи и че един удар на Енкил сигурно щеше да ми разбие главата.

Но и Енкил отстъпи като Акаша. Те ми позволиха да ги увия в лен, да ги превърна в мумии и да ги положа в хубавите дървени ковчези с изрисувани върху тях чужди лица и безкрайните изписани с йероглифи наставления за мъртвите и да ги откарам в Александрия. Това и направих.

Оставих съществото дух в ужасна възбуда, когато поех, повлякъл и под двете подмишници по един ковчег за мумия.

Когато пристигнах в града, наех мъже да отнесат ковчезите в дома ми — тъй ми изглеждаше по-подобаващо, а после ги закопах дълбоко в градината, като през цялото време обяснявах на глас на Акаша и Енкил, че престоят им в пръстта няма да е продължителен.

Следващата нощ ме обзе ужас, че се налага да ги оставя. Ловувах и убих само на няколко крачки от портата на собствената си градина. А после пратих робите си да купят коне и каруца за мен и да приготвят всичко за пътешествие по крайбрежието до Антиохия на река Оронт, град, който познавах и обичах и в който чувствах, че нищо няма да ни застрашава.

Както се и боях, Старейшината се появи скоро. Дори го очаквах в сумрачната си спалня, изтегнат на леглото като римлянин, с лампата до мен и със старо копие на някаква римска поема в ръка. Питах се дали ще усети къде се намират Акаша и Енкил и нарочно си представях неистини — че съм ги затворил в самата велика пирамида.

Все още сънувах съня за Египет, дошъл от изгорялата земя, в която законите и вярата бяха останали непроменени по-дълго, отколкото можехме да си представим, земя, познавала картинното писмо, пирамидите и митовете за Озирис и Изида още когато Гърция е тънела в мрак, а Рим изобщо го е нямало. Видях как река Нил се разлива над бреговете си. Виждах планините от двете й страни, обграждащи долината. Виждах времето със съвсем различна представа за него. И това не просто бе сънят на изгорелия — това бе всичко, което някога бях видял и узнал за Египет, усещане за неща, родили се там, за които бях научил от книгите далеч, преди да стана дете на Майката и на Бащата, които сега възнамерявах да отведа със себе си.

— Кое те кара да мислиш, че ще ти ги поверим! — възкликна Старейшината още щом се появи на вратата. Беше грамаден, когато, облечен само с късата ленена пола, се заразхожда из стаята ми. Светлината на лампата лъщеше по голата му глава, по кръглото му лице, по изпъкналите му очи. — Как смееш да отвеждаш Майката и Бащата! Какво си им сторил!

— Ти си бил онзи, който ги е изнесъл на слънце — отвърнах.

— Ти си искал да ги погубиш. Ти си онзи, който не е вярвал в старата история. Ти си бил пазителят на Майката и Бащата и ме излъга. Ти си предизвикал смъртта на нашите себеподобни от единия край на света до другия. Ти. И ти ме излъга!

Той се стъписа. Реши, че съм се възгордял нетърпимо, неописуемо. И аз бях на същото мнение. Ала какво от това? В негова власт е било да ме изпепели, ако и когато е изгорил Майката и Бащата. И тя бе дошла при мен! При мен!

— Не знаех, че това ще се случи — заяви той сега, с набъбнали по челото вени и свити юмруци. Докато се мъчеше да ме сплаши, приличаше на огромен гологлав нубиец. — Кълна ти се във всичко свято, не знаех. А и ти не знаеш какво е да бъдеш техен пазител, да ги гледаш година след година, десетилетие след десетилетие, век след век и да знаеш, че те могат да говорят, могат да се движат и не желаят!

Не изпитвах състрадание нито към него, нито към изреченото от него. Той бе просто загадъчна фигура, застанала в средата на тази стаичка в Александрия, и той ми роптаеше за някакви страдания, непостижими за въображението. Как бих могъл да му съчувствам?

— Аз ги наследих — заяви той. — Те ми бяха дадени! Какво да правя? И аз трябваше да се боря с тяхното мълчание наказание, с отказа им да наставляват племето, което бяха пуснали в света. И на какво се дължеше това мълчание? На отмъстителност, казвам ти! Те ни отмъщаваха! Ала за какво? Останал ли е някой вече, който да може да си спомни нещо, случило се преди хиляда години? Никой! Кой разбира всичко това? Старите богове излизат на слънце, влизат в огъня или насилници причиняват тяхната гибел, или се погребват в най-мрачните земни дълбини, за да не се надигнат никога повече. Ала съществованието на Майката и Бащата е вечно, и те не продумват. Защо не се погребат някъде, където нищо не може да им навреди? Защо просто гледат и слушат, и отказват да говорят? Едва когато някой се опита да отнеме Акаша от Енкил, той се раздвижва, напада и поваля враговете си като оживял каменен колос. Казвам ви, когато ги изведох сред пясъците, те не се опитаха да се спасят! Когато побягнах, те стояха, обърнали лица към реката!

— Сторил си го, за да видиш какво ще се случи, дали това ще ги накара да помръднат!

— За да се освободя! За да кажа „Няма повече да ви пазя! Размърдайте се! Проговорете!“ да видя дали онази стара история е истина, и ако е истина, то нека всички погинем в пламъци!

Беше се изтощил. С немощен глас най-накрая рече:

— Не можеш да отведеш Майката и Бащата. Как би могло да ти хрумне, че ще ти го позволя! На теб, който може и да не оцелееш до края на века, на теб, избягал от задълженията си в дъбравата. Ти не знаеш кои са Майката и Бащата! Не една лъжа ти наговорих.

— Имам нещо да ти кажа — заявих му. — Сега ти вече си свободен. Ти знаеш, че ние не сме богове. Не сме и хора. Ние не служим на Майката земя, защото не ядем плодовете й и не полягаме естествено в прегръдките й. Ние не й принадлежим. И аз напускам Египет без никакви по-нататъшни задължения към теб и ги отвеждам със себе си, защото за това ме помолиха те, и аз няма да позволя нито те, нито аз да бъдем погубени.

Той отново се стъписа. Как ме бяха помолили те? Ала бе така вбесен и внезапно така се изпълни с омраза, че не можеше да намери думи. Той, този мъж, бе разумен и образован като мен, ала знаеше за нашите сили неща, за които аз дори не предполагах. Като смъртен аз никога не бях убивал човек. Не знаех как се убива нещо живо, освен от нежната и безмилостна нужда от кръв.

Той знаеше как да използва свръхестествените си сили. Очите му се превърнаха в цепки, а тялото му се вцепени. От него се излъчваше заплаха.

Той се приближи към мен с пределно ясни намерения и аз мигновено се надигнах от леглото и започнах да се браня от ударите му. Той ме хвана за гърлото и ме запокити към каменната стена, и костите на рамото и десницата ми се строшиха. Пронизан от остра болка, аз разбрах, че той ще разбие главата ми в камъка и ще строши всичките ми крайници, а после ще ме залее с маслото от лампата и ще ме изгори, и аз ще изчезна от неговата вечност, сякаш никога не бях узнавал никакви тайни и никога не бях посмявал да му се натрапя.

Борех се както никога преди. Но болката буйстваше в съсипаната ми ръка, а силата ми в сравнение с неговата бе като твоята, ако я сравним с моята. Но вместо да дращя по ръцете му, когато те се сключиха около гърлото ми, вместо инстинктивно да се мъча да изтръгна гърлото си от хватката му, аз бръкнах с палци в очите му. И въпреки че ръката ми изгаряше от болка, с всички сили натиснах очните му ябълки навътре.

Той ме пусна и нададе вой. По лицето му рукна кръв. Побягнах далече от него към градинската врата. Тъй силно бе душил той гърлото ми, че още не можех да дишам, и стиснал провисналата си ръка, с ъгъла на окото си видях нещо, което ме обърка: пръстта в градината изригна нависоко, а въздухът се сгъсти като напоен с пушек.

Препънах се в прага, загубих равновесие, сякаш вятърът ме поде и когато се огледах назад, го видях да върви след мен, и очите му още блестяха, макар и натикани дълбоко навътре в орбитите. Ругаеше ме на египетски. Разправяше, че трябва да отида в подземния свят при демоните и никой да не ме ожали.

А после лицето му замръзна, същинска маска на страха, и той се спря. Изглеждаше почти смешен в тревогата си.

И тогава видях онова, което той бе видял — фигурата на Акаша, която ме подмина отдясно. Лененият покров около главата й бе разкъсан, ръцете й се бяха изтръгнали на свобода и тя цялата бе покрита с песъчлива пръст. Очите й все така се взираха безизразно, и тя бавно настъпваше към него, все по-близо, защото той бе неспособен дори да шавне, за да се спаси.

Той падна на колене, като й ломотеше на египетски, отначало смаяно, а после несвързано и страхливо. Ала тя продължаваше да настъпва и ленът се стелеше около нея, и с всяка бавна, плавна крачка покровът се разкъсваше все повече. Той се извърна, падна на ръце и запълзя, сякаш някаква невидима сила му пречеше да се изправи на крака. Несъмнено това бе нейно дело, защото най-накрая той се просна на земята с щръкнали във въздуха лакти, неспособен да се помръдне.

Бавно и тихо тя стъпи върху обратната страна на дясното му коляно, смаза го със стъпало и кръвта шурна изпод петата й. Със следващата стъпка смаза таза му и той изрева като нямо животно, а кръвта бликна от смазаните му телеса. Следващата стъпка смаза рамото му, следващата — главата му, която се пръсна под тежестта й като жълъд. Ревът секна. Кръвта струеше от треперещите му останки.

Когато се обърна, изражението й бе все същото, непроменено от случилото се с него, безразлично дори към самотния и изпаднал в ужас свидетел, свит до стената. Тя се разходи върху останките му със същата бавна и лека крачка и го размаза докрай.

Онова, което остана от него, дори нямаше очертанията на човек просто кървава пихтия, размазана на пода, ала тя блестеше, клокочеше и се издуваше и спадаше, сякаш в нея още имаше живот.

И аз се вцепених от знанието, че в нея имаше живот, и че безсмъртието можеше да означава и това.

Но тя се бе спряла, и се обърна наляво толкова бавно, че приличаше на въртенето на статуя, завързана с верига, ръката й се вдигна и лампата до леглото се издигна във въздуха и се стовари върху кървавата пихтия, и щом маслото се разля, то бързо пламна.

Той шупна като мас, пламъците затанцуваха от единия край на тъмната маса до другия, кръвта като че подхранваше огъня, пушекът бе лютив, ала вонята, която се разнасяше, бе единствено на масло.

Аз стоях на колене, прислонил глава до вратата. Бях на път да изгубя съзнание от потрес. Гледах го как изгоря и от него не остана нищичко. Гледах я как стои там, отвъд пламъците, и по бронзовото й лице не се мяркаше ни най-малък признак ни на разум, ни на тържество, ни на воля.

Затаих дъх в очакване погледът й да се насочи към мен. Но това не стана. И докато мигът се проточваше и огънят угасваше, осъзнах, че тя е престанала да се движи. Беше се завърнала към състоянието на пълно мълчание и покой, което всички останали очакваха от нея.

В стаята сега бе тъмно. Огънят бе изгаснал. От миризмата на горящо масло ми се гадеше. Тя приличаше на египетски призрак, увита в разкъсания си покров и изправена пред блещукащите въглени, позлатените мебели проблясваха на небесната светлина и макар и с майсторска римска изработка, напомняха на изкусната, изящна украса на царска гробница.

Изправих се на крака, болката в рамото и в ръката ми туптеше. Чувствах как кръвта се устремява към нея, за да я изцели, но бях пострадал доста тежко. Не знаех колко време ще продължат страданията ми.

Ала знаех, разбира се, че ако пия от нея, изцелението ще бъде много по-бързо, може би мигновено, и още тази нощ можехме да отпътуваме от Александрия. Аз можех да я отведа далече, далече от Египет.

И тогава осъзнах, че това ми го казваше тя. Тя бе вдъхнала чувствено в мен думите „далече, далече“.

И аз й отговорих: Бил съм по целия свят и ще ви отведа на безопасни места. Но пък може и да съм си въобразил целия този разговор. И мекото й гъвкаво усещане за обич към нея идеше от мен. Губех напълно разсъдъка си и знаех, че този кошмар никога, никога няма да свърши, освен сред огън като онзи, че никаква естествена старост и никаква смърт никога няма да накарат страховете ми да стихнат и да притъпят болките ми, както някога бях очаквал.

Но всичко това изгуби значение. Важното беше, че аз съм сам с нея и в този мрак тя стоеше там като човешка жена, млада богиня на жизнеността, изпълнена с прелестни думи, идеи и мечти.

Приближих се до нея и ми се стори, че тя е гъвкаво и податливо създание, и някакво познание за нея, стаено в мен, очакваше да си го припомня, очакваше да му се насладя. Ала се боях. Тя можеше да стори с мен същото, което бе сторила със Старейшината. Но това бе нелепо. Тя нямаше да ми стори това. Сега аз бях неин пазител. Тя никога нямаше да позволи на никого да ми навреди. Не. Аз трябваше да разбера това. И аз се приближавах все повече и повече до нея, докато устните ми докоснаха бронзовото й гърло и всичко се реши, когато почувствах върху тила си твърдия, студен натиск на нейната длан.