Метаданни
Данни
- Серия
- Вампирски хроники (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vampire Lestate Sphere, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ан Райс. Вампирът Лестат
Американска. Първо издание
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Художник на корицата: Петър Станимиров
Издателство „Изток-Запад“, София, 2012
ISBN: 978-619-152-139-5
История
- — Добавяне
3
Открих си жертва веднага щом пресякохме реката и щом забелязах мъжа, още по-дълбоко осъзнах, че всичко, което бях вършил досега сам, отсега нататък щях да върша с нея. Тя щеше да ме гледа сега и да се учи. Стори ми се толкова интимно, че кръвта се втурна към лицето ми.
И докато подмамвах жертвата навън от кръчмата, докато го дразнех, подлудявах и после го превзех, бях наясно, че се фукам пред нея, държа се малко по-жестоко, по-игриво. И когато жертвата падна, това бе толкова разтърсващо, че след това се чувствах изтощен.
Тя беше във възторг. Следеше всичко, сякаш можеше да всмуче всяка гледка така, както смучеше кръв. Отново се събрахме и аз я взех в прегръдките си, усетих топлината й, и тя усети моята. Кръвта нахлуваше в мозъка ми. И ние се прегръщахме, дори и тънкия покров на нашите дрехи ни се струваше чужд, две пламтящи статуи в мрака.
След това нощта загуби всичките си обичайни измерения. Всъщност тя остава една от най-дългите нощи, която съм преживял в безсмъртния си живот.
Тя бе безкрайна, и бездънна, и опияняваща, и имаше моменти, когато ми се искаше да се защитя някак от насладите и изненадите, които тя ми поднасяше, и не можех.
И макар че повтарях нейното име отново и отново, за да стане това съвсем естествено, за мен тя все още не беше Габриел. Тя бе просто тя, онази, от която се нуждаех цял живот с цялото си същество. Единствената жена, която бях обичал някога.
Действителната й смърт не се проточи дълго.
Намерихме една празна стая в мазе, където останахме, докато всичко свърши. И там, докато траеше то, аз я прегръщах и й говорех. Разказах й отново всичко, което ми се беше случило, този път с думи.
Разказах й всичко за кулата. Повторих й всичко, което ми бе казал Магнус. Обясних всички появи на присъствието. И как почти бях свикнал с него и бях започнал да го презирам, и не желаех да го преследвам. Отново и отново се опитвах да й изпращам образи, ала без полза. Нищо не казах за това. Нито пък тя. Но ме слушаше много внимателно.
Говорих й за подозренията на Ники, за които, разбира се, той изобщо не й бе споменавал. И й обясних, че сега се боя още повече за него. Още един отворен прозорец, още една празна стая, и този път имаше и свидетели, които да потвърдят колко странно е било всичко.
Но карай да върви, щях да пробутам на Роже някаква история, която да прозвучи правдоподобно. Трябваше да намеря някакъв начин да се откъсна от Ники, да скъсам веригата от подозрения, която го приковаваше към мен.
Всичко това като че смътно я очароваше, но за нея то не бе важно. Важното беше какво й предстои оттук нататък.
И след като смъртта й приключи, тя бе неудържима. Нямаше стена, която да не може да изкатери, нито врата, през която да не желае да влезе, и никой покрив не беше прекалено стръмен.
Сякаш не вярваше, че ще живее вечно, а по-скоро си мислеше, че са й дарили тази една-единствена нощ на свръхестествена жизненост и всичко трябва да бъде опознато и свършено, преди смъртта да дойде да я вземе призори.
Много пъти се опитах да я убедя да се приберем в кулата. Часовете се нижеха, и ме повали духовно изтощение. Имах нужда да поостана на спокойствие, да поразмишлявам за случилото се. Отварях очи, и за миг виждах само мрак. Ала тя искаше само експерименти и приключения.
Тя ми предложи да влезем в личните жилища на смъртните, за да й потърсим дрехи, от каквито се нуждаеше. Разсмя се, когато й казах, че винаги купувам дрехите си така, както е редно.
— Ние можем да чуем, когато една къща е безлюдна — каза тя, докато вървеше бързо по улиците и очите й обхождаха прозорците на потъналите в тъмнина сгради. — Можем да чуем дали прислугата спи.
Съвсем разумно звучеше, въпреки че аз никога не бях предприемал нищо подобно. И скоро вече я следвах нагоре по тесни задни стълбища и надолу по застлани с килими коридори, изумен от леснината на всичко и очарован от детайлите в неофициалните покои, в които живееха смъртните. Открих, че ми харесва да докосвам личните вещи: ветрилата, кутийките за енфие, вестникът, който стопанинът на къщата е чел, ботушите му върху камината. Беше си голямо забавление, също като надничането през прозорците.
Но тя си имаше цел. В будоара на една дама в голяма къща в Сен Жермен тя откри цяло съкровище от разкошни дрехи, в които да облече новото си, закръглено тяло. Помогнах й да свали старата тафта и да се премени в розово кадифе и да събере косата си в подредени къдрици под шапка с щраусово перо. Отново ме потресоха видът й и странното, призрачно чувство, докато обикалях с нея из твърде пищно обзаведената къща, изпълнена с миризми на смъртни. Тя събра няколко предмета от тоалетката — стъкленица с парфюм, малки златни ножички. Огледа се в огледалото.
Отново отидох при нея да я целуна и тя не ме спря. Целувахме се като любовници. Това бе картината, която представлявахме с нея — белолики любовници, когато изтичахме надолу по стълбището за прислугата и изскочихме навън, на улицата, в късната вечер.
Влязохме и излязохме от Операта и от Комеди, преди да затворят, после и на бала в „Пале Роял“. Възхити я как смъртните ни виждаха, без да прозрат какви сме, как ги привличахме и как тънеха в пълна заблуда.
След това доловихме присъствието много остро, докато оглеждахме църквите, и после то отново изчезна. Катерехме се по камбанарии, за да огледаме своето царство, а после се сгушвахме за малко в препълнени кафенета, просто за да почувстваме и усетим мириса на смъртните около нас, да си разменяме тайни погледи, да се смеем тихо тет-а-тет.
Тя изпадаше в мечтания, загледана в парата, издигаща се над чашата й с кафе, в слоевете цигарен дим, витаещ около лампите.
Тя се влюби в тъмните празни улици и свежия въздух повече от всичко друго. Искаше да се катери по клоните на дърветата и отново по покривите. Дивеше се, че невинаги се придвижвам из града по покривите или се возя на покрива на карети, както сега, с нея.
По някое време след полунощ се разхождахме сами из пустия пазар ръка за ръка.
Току-що пак бяхме доловили присъствието, ала никой от нас не можеше да различи някакво отношение в него, както преди. Това ме озадачаваше.
Ала всичко около нас продължаваше да я смайва — отпадъците, котките, които гонеха дребните гадини, странният покой, това, че най-тъмните кътчета на мегаполиса не криеха опасност за нас. Тя го отбеляза. Може би тъкмо то я очароваше най-много — че можехме да се промъкваме покрай бърлогите на крадците, без да ни чуят, че лесно можехме да победим всеки, проявил глупостта да ни закача, че и двамата бяхме й видими, и невидими, осезаеми и напълно непонятни.
Не я припирах и не я разпитвах. Просто се носех доволен заедно с нея и понякога потъвах в размишления за това непознато доволство.
И когато един красив младеж с крехко телосложение се приближи на кон между потъналите в тъмнина сергии, аз го проследих с очи, вее едно бе привидение, нещо, преминало от земята на живите в земята на мъртвите. С тъмната си коса и черните си очи, и с невинното и в същото време скръбно изражение на лицето си той ми напомняше на Никола. Не биваше да се скита по пазара сам. Беше по-млад от Ники и много глупав, наистина.
Но точно колко глупав беше разбрах чак когато тя пристъпи напред като голяма розова котка и го събори почти тихомълком от коня.
Бях потресен. Невинността на нейните жертви не я тревожеше. Тя не водеше моите морални битки. Ала и аз също не ги водех вече, защо да я съдя? И все пак лекотата, с която тя уби младежа — изящно пречупи врата му, когато малката глътка, която пое от него, се оказа недостатъчна да го убие — ме разгневи, въпреки, че беше изключително вълнуващо да я наблюдаваш.
Тя бе по-студена от мен. Тя бе по-добра във всичко, помислих си. Магнус бе казал: „Не проявявай никаква милост.“ Но дали искаше да каже, че трябва да убиваме, когато няма нужда?
След миг ми се проясни защо го бе сторила. Тя разкъса там, на място, колана и полите от розово кадифе и облече дрехите на момчето. Беше го избрала заради кройката на дрехите му.
И, по-вярно казано, щом облече дрехите, тя се превърна в момчето.
Тя обу кремавите му копринени чорапи и ален брич, облече дантелената риза и жълтата жилетка, а после и аления редингот, и дори свали алената панделка от косата на момчето.
Нещо в мен въставаше срещу чара на всичко това, срещу нея, изправена дръзко, облечена в новите дрехи, с буйна коса, спускаща се по раменете — сега тя приличаше повече на лъвска грива, отколкото на прелестните женски букли отпреди малко. А после ми се прииска да я разкъсам. Затворих очи.
Когато отново я погледнах, свят ми се виеше от всичко, което бяхме видели и извършили заедно. Не можех да понасям близостта на мъртвото момче.
Тя върза цялата си руса коса с алената панделка и остави дългите кичури да се стелят надолу по гърба й. Покри с розовата рокля тялото на момчето, закопча на кръста си неговия меч, извади го и отново го прибра в ножницата и взе кремавото му наметало.
— Е, хайде да тръгваме, любими — каза ми тя и ме целуна.
Не можех да се помръдна. Искаше ми се да се върна в кулата и само да бъда близо до нея. Тя ме погледна и притисна главата ми, за да ме накара да тръгна. И почти мигом побягна напред.
Тя трябваше да почувства свободата на ръцете и краката си и аз тежко се втурнах след нея — трябваше да се напрегна, за да я настигна.
Това никога не ми се бе случвало с никой смъртен, разбира се. Тя сякаш летеше. И когато я видях как прехвърча над обкованите с дъски дюкяни и купчините боклук, едва не загубих равновесие. Отново се спрях.
Тя се върна при мен и ме целуна.
— Но вече няма никаква причина да продължа да се обличам така, нали? — попита тя. Все едно говореше на дете.
— Не, няма, разбира се — отвърнах. Може би бях благословен, че тя не можеше да чете мислите ми. Не можех да спра да гледам краката й, тъй съвършени в кремавите чорапи. И начинът, по който рединготът обхващаше тънкото й кръстче. Лицето й бе като пламък.
Спомнете си, в онези времена не можеше просто така да се видят женски крака. Нито пък копринения брич, изпънат върху коремчето й, нито бедра.
Ала тя сега не бе истинска жена, нали? Не повече, отколкото аз бях мъж. За един мълчалив миг ужасът от всичко това се просмука в мен.
— Ела, искам пак да се качим на покривите! — извика тя. — Искам да отида на булевард „Дю Тампл“. Иска ми се да видя театъра, онзи, който си купил и после си затворил. Ще ми го покажеш ли? — докато ми задаваше въпроса, тя ме оглеждаше внимателно.
— Разбира се — отвърнах. — Защо не?
Два часа ни оставаха от безкрайната нощ, когато най-сетне се завърнахме в „Ил Сен Луи“ и застанахме на огрения от луната кей. Далече надолу по павираната улица видях кобилата ми вързана там, където я бях оставил. Може би никой не я бе забелязал в суматохата, която сигурно бе последвала нашето тръгване.
Внимателно се ослушахме за някакви признаци от Ники или Роже, но къщата изглеждаше тъмна и безлюдна.
— Ала те са близо — прошепна тя. — Мисля, че някъде по-надолу…
— Апартаментът на Ники — казах. — А от апартамента на Ники някой може да наблюдава кобилата, прислужник, сложен да варди дали няма да се върнем.
— По-добре да оставим коня и да откраднем друг — предложи тя.
— Не, кобилата е моя — отвърнах, но усетих как хватката около ръката ми се затяга.
Пак нашият стар приятел, присъствието, и този път то се движеше покрай Сена от другата страна на острова, към Левия бряг.
— Отиде си — каза тя. — Да вървим. Ще откраднем друго ездитно животно.
— Чакай. Ще се опитам да я накарам да дойде при мен. Да скъса въжето.
— Можеш ли?
— Ще видим — съсредоточих цялата си воля върху кобилата и безмълвно й наредих да отстъпи назад, да се освободи от въжето, с което бе вързана, и да дойде при мен.
След миг тя започна да се мята и да се мъчи да събори седлото. После се изправи на задни крака и въжето се скъса.
Тя дойде при нас, чаткайки с копита по камъните, и ние мигом се метнахме на гърба й. Габриел скочи първа, и аз — след нея, събрах остатъците от поводите и пришпорих кобилата в стремглав бяг.
Щом преминахме по моста, усетих зад гърба ни нещо — някаква суматоха, врява от мислите на смъртни.
Ала вече се бяхме загубили в черната ехтяща килия на Ил дьо ла Сите.
Когато стигнахме в кулата, запалих насмолената факла и я заведох долу в тъмницата. Сега нямаше време да й покажа горната стая.
Очите й бяха оцъклени и тя се оглеждаше вяло наоколо, докато слизахме по витото стълбище. Алените й дрехи грееха на фона на тъмните камъни. Влагата я караше съвсем леко да се свива.
Вонята от килиите долу я разтревожи, но аз нежно й обясних, че тя няма нищо общо с нас. И след като влязохме в огромната гробница, миризмата остана отвъд тежката, обкована с желязо врата.
Светлината на факлата освети ниските сводове на тавана и трите големи саркофага с дълбоко изсечените образи.
Тя не изглеждаше уплашена. Казах й да провери дали може да повдига капака на този, който си избере. Може би щеше да се наложи аз да й го повдигам.
Тя огледа трите изваяния. И след кратък размисъл избра не саркофага на жената, а този, върху чийто капак бе изсечен рицар в доспехи. И бавно избута капака, за да може да погледне вътре.
Силите й не бяха като моите, ала бе достатъчно силна.
— Не се плаши — рекох.
— Не, за това изобщо не бива да се тревожиш — отвърна тя тихо.
Гласът й притежаваше прелестна дрезгавина, лека нотка на тъга.
Когато прокара ръце по камъка, изглеждаше така, сякаш сънуваше.
— По това време — рече тя — сигурно вече щяха да са нагласили трупа на майка ти. И стаята щеше да се е изпълнила със смрад и пушека на стотици свещи. Помисли си колко е унизителна смъртта. Непознати щяха да я съблекат, измият, облекат — непознати, които са я видели, измършавяла и беззащитна в последния й сън. И онези, които си шепнат по коридорите, щяха да разправят за доброто си здраве и как в тяхното семейство не е имало никакви болести, не, никаква охтика в техните семейства. „Клетичката маркиза“ — щяха да казват. Щяха да се чудят тя имала ли е свои пари? На синовете си ли ги е оставила? И старицата, когато дойде да вземе изцапаните чаршафи, щеше да открадне един от пръстените на ръката на мъртвата.
Кимнах. И ето, сега стоим в тази крипта тъмница, искаше ми се да кажа, и се готвим да полегнем в каменни легла, и само плъховете ще са ни компания. Ала е безкрайно по-добре, отколкото онова, нали? Да вървиш вечно през земите на кошмара, това си има своето мрачно великолепие.
Тя изглеждаше изнурена, сякаш цялата мръзнеше. Сънено извади нещо от джоба си.
Бяха златните ножички, които бе взела от тоалетката във Фобур Сен Жермен. Те проблясваха на светлината на факлата като някаква дрънкулка.
— Не, майко! — извиках. Гласът ми ме стресна. Той проехтя твърде рязко под сводестия таван. Фигурите, изсечени върху капаците на другите саркофази, изглеждаха като безмилостни свидетели. Болката, изпълнила сърцето ми, ме зашеметяваше.
Злостен звук — щракане, срязване. Косите й се посипаха по пода на дълги, тежки кичури.
— Ооо, майко!
Тя погледна надолу към тях, посъбра ги мълчаливо с върха на обувката си, а после безмълвно вдигна очи към мен. И сега тя несъмнено бе младеж, късата й коса се къдреше край бузата й. Ала очите й се затваряха. Тя посегна към мен и ножиците изпаднаха от ръката й.
— Сега — почивка — прошепна тя.
— Това е само заради изгряващото слънце — уверих я аз. Тя отпадаше по-бързо от мен. Извърна се от мен и тръгна към ковчега. Вдигнах я на ръце и очите й се затвориха. Избутах капака на саркофага още повече вдясно и я положих вътре, и оставих гъвкавите й крайници да се отпуснат естествено и грациозно.
Лицето й вече бе унесено в сън, косата й го обрамчваше с къдрите на младо момче.
Мъртва изглеждаше тя, покойница, сякаш магията се бе развалила.
Продължавах да я гледам.
Зъбите ми се врязаха във връхчето на езика ми, докато усетих болката и вкуса на горещата кръв. После се наведох ниско и оставих кръвта да покапе на мънички лъскави капки върху устните й. Очите й се отвориха. Виолетово-сини, искрящи, те се взряха в мен. Кръвта потече между разтворените й устни и тя бавно издигна глава, за да посрещне целувката ми. Езикът ми проникна в нея. Устните й бяха студени. И моите бяха студени. Ала кръвта бе гореща, и тя струеше помежду ни.
— Лека нощ, свидна моя — рекох. — Мой черен ангел, Габриел.
Щом я пуснах, тя отново потъна в покой. Затворих каменния капак над нея.