Ан Райс
Вампирът Лестат (55) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

6

Когато моят похитител отново се появи, той бе облечен в прословутите бели одежди, а чорлавата му руса коса бе сресана. Изглеждаше безупречно — внушително и тържествено. Още високи мъже с бели одежди, някои стари, други — млади, и всичките със същите лъскави руси коси, влязоха след него в сумрачната стая.

Те мълчаливо се наредиха в кръг около мен. И след проточило се мълчание сред тях се понесе шепот.

— Ти си съвършен, за бога — рече старшият и забелязах мълчаливото задоволство на онзи, който ме бе довел тук. — Ти си точно онова, което богът поиска — продължи старшият. — Ти ще останеш с нас до големия празник Сауин, а после ще бъдеш отведен в свещената дъбрава и там ще пиеш от Божествената кръв, и ще станеш баща на богове, възсъздател на цялата магия, която необяснимо ни е била отнета.

— А тялото ми ще умре ли, когато се случи това? — попитах ги. Гледах ги, гледах тесните им лица с остри черти, изпитателните им погледи, изнуреното изящество, с което ме обкръжаваха. Какъв ли ужас е всявала тази раса, когато нейните воини са връхлитали народите на Средиземноморието! Нищо чудно, че толкова е писано за тяхното безстрашие. Но тези не бяха воини. Те бяха жреци, съдии и учители. Те бяха наставниците на младите, пазителите на поезията и на законите, незаписани никога на никакъв език.

— Само смъртното в теб ще умре — отвърна онзи, който от самото начало ми говореше.

— Лош късмет — рекох. — Защото в мен друго няма.

— Не — възрази той. — Тялото ти ще остане и ще бъде възславено. Ще видиш. Не се страхувай. И освен това, ти по никакъв начин нищо не можеш да промениш. До празника Сауин ще пуснеш косата си да израсне дълга и ще научиш нашия език, нашите химни и закони. Ние ще се грижим за теб. Моето име е Маел, и аз самият ще те уча.

— Но аз нямам желание да ставам бог — заявих. — Несъмнено боговете не искат такъв, дето няма охота.

— Старият бог ще реши — отвърна Маел. — Ала зная, че когато пиеш от божествената кръв, ти ще станеш бог и всичко ще ти стане ясно.

Бягството бе невъзможно.

Вардеха ме денонощно. Не ми бе позволено да имам нож, с който да мога да отрежа косата си или да си нанеса някакви други увреждания. През повечето време лежах в празната тъмна стая, пиян от пшеничена бира и заситен от тлъстите печени меса, с които ме хранеха. Нямах нищо за писане и това ме измъчваше.

От скука слушах Маел, когато дойдеше да ме наставлява. Оставях го да ми пее химни, да ми декламира древни поеми, да приказва за закони и само сегиз-тогиз го дразнех с очевидния факт, че един бог няма нужда от наставления.

Той се съгласяваше — ала какво му оставало, освен да се опитва да ме накара да проумея какво ми предстои.

— Можеш да ми помогнеш да се измъкна оттук и да дойдеш с мен в Рим — казвах му. — Имам вила, само моя, на скалите над Неаполския залив. Такава красота никъде не си виждал, и ще те оставя да живееш там вечно, ако ми помогнеш. Само ще те помоля да ми повториш всички тези химни, молитви и закони, та да мога да ги запиша.

— Защо се опитваш да ме подкупиш? — питаше той, ала виждах, че е съблазняван от света, от който идвах аз. Призна ми, че седмици наред е претърсвал гръцкия град Масилия, преди аз да пристигна, и бил във възторг от римското вино и от големите кораби, които видял на пристанището, и екзотичните храни, които ял.

— Не се опитвам да те подкупя — отвърнах. — Аз не споделям твоята вяра, а ти ме направи свой пленник.

Ала продължавах да слушам молитвите му от скука и от любопитство, и от смътния страх какво ми готви съдбата.

Започнах да очаквам той да дойде и бледата му, подобна на дух фигура да огрее голата стая като бяла светлина, а тихият му отмерен глас да се полее и да занарежда всички онези стари мелодични глупости.

Скоро стана ясно, че неговите стихове не раздиплят свързани истории за боговете, каквито ги знаехме на гръцки и латински. Но характерът и качествата на боговете започваха да се очертават сред многобройните строфи. Към небесното племе принадлежаха божества от всякакви мислими видове.

Но богът, в който щях да се превърна аз, упражняваше най-силна власт над Маел и тези, които той наставляваше. Той бе безименен, този бог, въпреки че имаше многобройни звания, и Кръвопиещият бе най-често повтаряното. Освен това бе Белият, Богът на нощта, Богът на дъба, Любимият на Майката.

Този бог приемаше кърваво жертвоприношение на всяко пълнолуние. Но на Сауин (първи ноември по сегашния ни християнски календар, денят, превърнал се в празника Вси Светни или Деня на мъртвите) този бог приемаше най-голям брой човешки жертви пред цялото племе, за да избуят посевите, а също и произнасяше всякакви предсказания и присъди.

Той служеше на Великата майка, на тази, която няма видима форма, ала въпреки това присъства във всички неща и е Майка на всичко — на земята, на дърветата, на небето над нас, на всички хора и на самия Кръвопиещ, който броди в нейната градина.

Моят интерес се задълбочаваше, ала и опасенията ми — също. Почитането на Великата майка несъмнено не ми бе неизвестно. На Майката земя и на Майката на всичко се кланяха под десетина имена от единия край на Империята до другия, както и на нейния любовник и син, Умиращия бог, който възмъжаваше, докато растяха посевите, само за да бъде посечен, както жънеха посевите, докато Майката остава вечна. Това бе древният и нежен мит за годишните времена. Ала тържествата, където и да било и по всяко време нямаха нищо общо с нежността.

Защото Божествената майка бе също и Смъртта, земята, която поглъща останките на младия любовник, земята, която поглъща всички нас. И в съзвучие с тази древна истина, стара като самата жътва, съществуваха и стотици кървави обреди.

Богинята в Рим бе почитана под името Кибела и бях виждал как нейните умопобъркани жреци се самокастрират в своето предано безумие. А боговете от мита ги чакаше още по-страшен край — Атис бе скопен, Дионисий — разкъсан член по член, древноегипетският Озирис — разчленен, преди Великата майка Изида да го възкреси.

И сега аз щях да се превърна в този Бог на всичко растящо — богът на лозята, богът на зърното, богът на дървото, и знаех, че каквото и да се случеше, ще е нещо ужасяващо.

И какво ли ми оставаше, освен да се напивам и да мърморя тези химни с Маел, чиито очи от време на време се насълзяваха, когато ме погледнеше.

— Изкарай ме оттук, окаянико! — възкликнах аз веднъж, напълно вбесен. — Защо, по дяволите, ти не станеш Бога на дървото? Защо на мен се пада тая чест?

— Казах ти вече, богът ми довери своите желания. Аз не бях избран.

— А би ли го сторил, ако бе избран?

Беше ми втръснало да слушам за всички тия стари обреди, според които всеки човек, застрашен от болест или нещастие, трябва да поднесе човешка жертва на бога, ако иска да го пощадят, и всичките останали свещени вярвания, съдържащи все същото простодушно варварство.

— Щях да се боя, но бих приел — прошепна той. — Ала знаеш ли кое е най-ужасното в твоята участ? Че твоята душа ще бъде заключена в тялото ти за вечни времена. Тя няма да има възможността след естествена смърт да премине в друго тяло или в друг живот. Не, дорде съществува времето, твоята душа ще бъде душата на бога. Цикълът на смъртта и прераждането ще се затвори в теб.

Пряко волята ми и въпреки презрението, което изпитвах към неговата вяра в прераждането, това ме накара да млъкна.

Усетих злокобната тежест на неговото убеждение, почувствах тъгата му.

Косата ми израсна дълга и гъста и жежкото лято се стопи в прохладните есенни дни. Наближаваше, както всяка година, големият празник Сауин.

И все пак аз не се отказвах от моите въпроси.

— Колцина сте превърнали така в богове? Какво толкова има в мен, та ви накара да ме изберете?

— Аз никога не съм довеждал човек, за да стане бог — отвърна той. — Ала богът е стар, лишен е вече от магия. Ужасна беда го застигна, и за тези неща аз не мога да говоря. Той избра своя наследник — изглеждаше уплашен. Винаги се разбъбряше прекалено много. Нещо будеше най-дълбоките му страхове.

— А откъде знаеш, че той ще пожелае мен? Имате ли още шейсет кандидата, натикани в тази крепост?

Той поклати глава и в пристъп на неприсъща му непосредственост възкликна:

— Марий, ако ти не пиеш от Кръвта, ако не станеш баща на нова раса от богове, какво ще стане с нас?

— Де да ми дремеше, приятелю — отвърнах.

— Ах, беда! — прошепна той. Последва дълъг приглушен разказ за възхода на Рим, за ужасните нападения на Цезар, упадъкът на народ, живял в тези гори и планини от време оно, презирал градовете на гърците и римляните и предпочитал благородните крепости на могъщите племенни вождове.

— Цивилизациите преживяват възход, а после упадък, приятелю — казах. — Старите богове отстъпват пред нови.

— Ти не разбираш, Марий — възрази той. — Нашият бог не е бил победен от вашите идоли и онези, които разказват техните лекомислени и сладострастни истории. Нашият бог е прекрасен, сякаш самата луна го е създала с лъчите си, и говореше с глас, чист като светлика, и той ни водеше във велико единство с всичко, което е единственото спасение от отчаянието и самотата. Ала бе поразен от ужасна беда, а из цялата северна страна други богове погинаха. Сполетя го отмъщението на слънчевия бог, но как слънцето е влязло в него в часовете на мрака и съня, нито на нас, нито нему е известно. Ти си нашето спасение, Марий. Ти си смъртният, Който знае и е Учен и може да се учи, и който може да слезе в Египет.

Замислих се за това. Замислих се за старата вяра в Изида и Озирис и за онези, които твърдяха, че тя била Майката Земя, а той — зърното, а Тифон, убиецът на Озирис, бе огънят на слънцето.

И сега този благочестив посредник на бога ми разправяше, че слънцето е открило неговия нощен бог и причинило голяма беда.

Най-сетне разсъдъкът ми се огъна.

Твърде много дни бях прекарал в пиянство и самота.

Лежах в тъмното и си пеех химните на Великата майка. Ала тя за мен не бе богиня. Не беше Диана от Ефес с нейните многобройни редове от пълни с мляко гърди, нито ужасяващата Кибела, нито дори нежната Деметра, чийто траур за Персефона в земята на мъртвите бе вдъхновил свещените Елевзински мистерии. Тя бе силната, добра почва, чийто мирис усещах през малките зарешетени прозорчета на къщата, вятърът, който донасяше влажното сладко ухание на тъмнозелената гора. Тя беше цветята по ливадата и люлеещата се трева, водата, която чувах сегиз-тогиз да бълбука, сякаш бликаше от някой планински извор. Тя бе всичко онова, което аз все още имах в тази грубо скована дървена барачка, където всичко останало ми бе отнето. И знаех само онова, небето знаят всички хора — че цикълът на зимата и пролетта и всичко, що расте, съдържа някаква върховна истина, която възкръсва без митове и без езици.

Гледах през решетките звездите горе и ми се струваше, че умирам по най-нелепия и глупав начин, сред хора, които не будеха възхита в мен, и обичаи, които бих отменил. И все пак привидната святост на всичко това ме бе заразила. Тя ме караше да драматизирам и да мечтая, и да се поддам, да се видя в центъра на нещо, притежаващо своя собствена величествена красота.

Една сутрин седнах и пипнах косата си. Усетих, че е гъста и се вие по раменете ми.

В следващите дни в крепостта цареше постоянен шум и движение. От всички посоки към вратите пристигаха каруци. Хиляди стъпки прииждаха вътре. Всеки час се разнасяше шум от движение на хора, от пристигащи хора.

Най-сетне Маел и осем от друидите дойдоха при мен. Одеждите им бяха бели и чисти, миришеха на изворната вода, в която бяха изпрани, и на Слънчевите лъчи, които ги бяха изсушили; косите им бяха сресани и лъскави.

Те внимателно обръснаха всички косми по брадата и горната ми устна. Подрязаха ми ноктите. Разресаха косата ми и ме облякоха също в бели одежди. После ме закриха с бели покривала, изведоха ме от къщата и ме качиха на бяла кола, покрита с платно.

Мярнах, че други мъже в одежди удържат грамадна тълпа и за пръв път осъзнах, че само на неколцина избрани от друидите е позволено да ме видят.

След като с Маел се настанихме в колата под платното, дръпнаха платната и ни скриха напълно. Настанихме се на грубо скованите пейки, а колата потегли. Часове наред пътувахме в мълчание.

Понякога слънчев лъч пронизваше бялото платно на нашето подобно на шатра убежище. А когато долепях лице до платното, виждах гората — по-обширна и по-гъста, отколкото си я спомнях. А зад нас се точеше безкраен керван от големи каруци, които караха хора — те се вкопчваха в дървените греди и крещяха да ги освободят, и гласовете им се смесваха в страховит хор.

— Кои са те? Защо викат така? — попитах най-сетне. Вече не издържах на напрежението.

Маел се сепна и сякаш се отърси от сън.

— Те са злодеи, крадци, убийци, всичките — справедливо осъдени, и ще загинат, принесени в свещена жертва.

— Гнусно! — измърморих. Но дали бе така? Ние в Рим осъждахме нашите престъпници на разпъване на кръст, на изгаряне на кол, на всякакви жестокости. Дали ни правеше по-цивилизовани това, че не наричахме това религиозна жертва? Може би келтите бяха по-мъдри от нас, че не похабяваха смъртта им.

Ала това бяха глупости. Главата ми се маеше. Колата пълзеше по пътя си. Чувах онези, които ни подминаваха пеша или на кон. Всички отиваха на празника Сауин. Щях да умра. Не исках да ме изгорят на клада. Маел изглеждаше блед и уплашен. А воят на мъжете в затворническите каруци направо ме влудяваше.

Какво ли щях да мисля, докато палят кладата? А когато започна да горя? Не издържах на всичко това.

— Какво ще се случи с мен? — попитах внезапно. Идеше ми да удуша Маел. Той вдигна очи и веждите му едва помръднаха.

— Ами ако богът вече е мъртъв… — прошепна той.

— Тогава ние с тебе заминаваме в Рим и се напиваме заедно с хубаво италианско вино! — прошушнах.

Беше късен следобед, когато колата спря. Шумът като че се вдигаше около нас като пара.

Понечих да надникна навън и Маел не ме спря. Видях, че сме пристигнали на обширна поляна, оградена от всички страни от грамадни дъбове. Всички каруци, включително и нашата, бяха изтеглени сред дърветата, а в средата на поляната стотици се трудеха върху нещо, за което бяха нужни безброй наръчи съчки, въжета, дълги по цели мили и стотици прясно отсечени дървета.

Най-грамадните и най-дългите дънери, които бях виждал някога, ги изправяха нагоре във вид на две големи букви Х.

Горите гъмжаха от зяпачи. Поляната не побираше пълчищата. Ала още и още каруци лъкатушеха из навалицата, за да си намерят място в края на гората.

Отпуснах се назад и започнах да се залъгвам, че не зная какво вършеха там, навън — ала знаех. И преди залез чух онези в затворническите коли да надават още по-силни и още по-отчаяни викове.

Смрачаваше се. И когато Маел вдигна покривалото, за да мога да гледам, аз с ужас се вгледах в двете великански фигури от вейки — явно едната беше мъж, а другата — жена, ако съдим по преплетените увивни растения, от които бяха направени дрехите и косите, издигнати от дърва, върбови клонки и въжета и изпълнени отгоре до долу с гърчещите се тела на осъдените, които се гърчеха и умоляваха за пощада.

Загубих ума и дума, щом видях тези двама чудовищни великани. Не можех да преброя гърчещите се човешки тела вътре в тях, жертви, натъпкани в кухите скелети на грамадните им крака, торсове, ръце, дори длани и пръсти, и дори в техните грамадни и безлики, подобни на клетки глави, увенчани с бръшлянови листа и цветя. Дрехата на жената бе от гирлянди от цветя, житни стебла бяха затъкнати в бръшляновия пояс на мъжа. Фигурите се тресяха и сякаш всеки миг щяха да паднат, но аз знаех, че мощните кръстовидни подпори от греди, извисяващи се над далечната гора, ги подпират. И навсякъде около краката на тези фигури бяха струпани наръчи от подпалки и цепеници, пропити с катран, които скоро щяха да ги подпалят.

— И значи, всички тези, които трябва да умрат, са виновни за някакво злодейство и ти искаш да го повярвам? — попитах Маел.

Той кимна с обичайната си сериозност.

— Чакали са месеци, а някои и години, да бъдат принесени в жертва — каза той почти с безразличие. — Идват от цялата земя. И не могат да променят своята орис, също както и ние не можем да променим нашата. А тя е да загинат в телата на Великата майка и нейния Любим.

Все повече се отчайвах. Да бях се опитал някак да избягам! Ала сега около двайсет друида заобиколиха колата, последвани от легион воини. А самата тълпа се отдръпна толкова далече в гората, че не й виждах края.

Бързо се стъмняваше, и навсякъде палеха факли.

Чувах рева на възбудени гласове. Осъдените запищяха още по-пронизително и умолително.

Не помръдвах и се опитвах да освободя разума си от паниката. Щом не можех да избягам, то щях да посрещна тези странни церемонии поне донякъде спокоен, и когато стане ясно що за шарлатания са, щях с достойнство и праведност да изкажа каквото съм отсъдил на глас, достатъчно силно, че и другите да го чуят. И това щеше да е последното ми деяние, деянието на бога, и то трябва да бъде извършено властно, инак нямаше да остави никаква следа във великия божествен замисъл.

Колата потегли. Вдигна се голям шум, чуваха се много крясъци, Маел стана, хвана ръката ми и ме подкрепи. Когато вдигнаха покривалото, бяхме спрели дълбоко навътре в гората, на много крачки от поляната. Огледах се назад към потресаващата гледка на грамадните фигури — светлината от факлите хвърляше отблясъци по гъмжилото от жалки гърчещи се тела вътре в тях. Тези страшилища изглеждаха оживели, и сякаш бяха готови внезапно да тръгнат и да смажат всички ни. Играта на светлини и сенки по телата на натъпканите в грамадните глави създаваше измамното впечатление за уродливи лица.

Не можех да се принудя да извърна очи от тях и от тълпата, събрана наоколо, но Маел ме стисна здраво над лакътя и каза, че сега трябва да отида в светилището на бога заедно с отбрани жреци.

Останалите ме обкръжиха — очевидно се опитваха да ме прикрият. Осъзнах, че тълпата не знаеше какво се случва сега. По всяка вероятност те знаеха само, че жертвоприношенията ще започнат скоро и друидите ще обявят някакво превъплъщение на бога.

Само един от групата носеше факла и ни водеше все по-надълбоко във вечерния мрак. Маел вървеше до мен, а останалите фигури в бели одежди — пред мен, от двете ми страни и зад мен.

Беше задушно, влажно и дърветата се издигаха на такава умопомрачителна височина на фона на помръкващото сияние по далечното небе, че сякаш продължаваха да растат пред очите ми.

Бих могъл да побягна сега, помислих си — но колко ли далече щях да успея да стигна, преди цялото племе да ме погне с грохот?

Ала бяхме стигнали една дъбрава и на слабата светлина на пламъците съзрях ужасяващи лица, издялани в кората на дърветата и човешки черепи на колове, които се хилеха в мрака. Вътре в издълбани дървесни дънери бяха наредени в редици още черепи, натрупани един връз друг. Всъщност това място си беше обикновена костница и обгръщащата ни тишина като че караше всички тези ужасни предмети да оживяват, изведнъж им позволяваше да проговорят.

Опитах се да се отърся от илюзията, от усещането, че тези черепи ме наблюдават втренчено.

Всъщност никой не наблюдава, помислих си, не съществува нито вечно съзнание, нито нищо.

Ала бяхме стигнали до един разкривен дъб с такава неимоверна обиколка, че се усъмних дали очите ми не ме лъжат. Колко ли старо трябваше да е това дърво, че да израсне с такава ширина, не можех да си представя. Но когато погледнах нагоре, видях, че извисяващите се към небето клони още са живи. Листата му все още бяха зелени и беше накичено цялото с жив имел.

Друидите бяха отстъпили отляво и отдясно. Само Маел остана до мен. Застанах с лице срещу дъба, с Маел далече от дясната ми страна и видях хиляди букети от цветя, положени в основата на дървото. Цветчетата им почти бяха загубили цвета си в сгъстяващия се мрак.

Маел бе навел глава и затворил очи. И другите като че бяха заели същата поза и телата им трепереха. Усетих как хладният ветрец разлюля зелената трева. Чух как листакът навсякъде наоколо подхвана вятъра в дълга и шумна въздишка, която утихна също тъй кротко, както и повеят му.

И тогава, много ясно, чух в мрака някой да изговаря думи, ала беззвучно!

Те несъмнено идваха от вътрешността на самото дърво и питаха дали онзи, който щеше тази вечер да пие от Божествената кръв, отговаря на всички изисквания или не.

Стори ми се, че губя разсъдъка си. Те ме бяха упоили. Но не бях пил нищичко от сутринта! Мислите ми бяха ясни, болезнено ясни, и отново чух беззвучния пулс на същото създание, което задаваше въпроси:

Той учен мъж ли е?

Крехкото тяло на Маел като че засия — с такава увереност отговори той. Лицата на другите изпаднаха в унес, с очи, втренчени в грамадния дъб. Единственото движение бе трепкането на пламъците на факлите.

Може ли той да слезе в Египет?

Видях как Маел кимна, от очите му бликнаха сълзи и бледото му гърло помръдна, когато той преглътна.

Да, аз съм жив, верни мой, и говоря, и ти се справи добре, и аз ще създам новия бог. Прати ми го.

Бях толкова слисан, че бях изгубил дар слово, пък и нямах какво да кажа. Всичко се беше променило. Всичко, в което вярвах, от което зависех изведнъж бе поставено под съмнение. Не изпитвах ни най-малък страх, само бях вцепенен от почуда. Маел ме хвана за лакътя. Останалите друиди му се притекоха на помощ и ме поведоха около дъба, около цветята, струпани в корените му, докато най-сетне не стигнахме до грамадна камара от камъни, струпана до него.

И от тази страна по дърветата в гората имаше издялани образи, сбирки от черепи и бледи фигури на друиди, които не бях виждал досега. И тези мъже, някои — с дълги бели бради, се плъзнаха напред, положиха ръце върху камъните и се заеха да ги отнасят.

Маел и останалите се трудеха заедно с тях — мълчаливо вдигаха огромните камъни и ги мятаха настрани. Някои от камъните бяха толкова тежки, че бяха нужни трима мъже, за да ги вдигнат.

И най-сетне в основата на дъба се разкри тежка желязна врата с грамадни ключалки по нея. Маел извади железен ключ и произнесе някакви дълги думи на езика на келтите, на които другите отговориха. Ръката на Маел трепереше. Но скоро той отключи всички ключалки, и после четирима друиди бяха нужни, за да отворят вратата. И когато факлоносецът запали нова главня за мен и я сложи в ръцете ми, Маел рече:

— Влез, Марий.

На трепкащата светлина на факлата двамата се спогледахме. Той изглеждаше безпомощно създание, неспособно да размърда крайниците си, въпреки че сърцето му преливаше от чувства, когато ме погледна. Разкрил ми се бе едва миг от чудото, което го бе сътворило и възпламенило, и бях изцяло смирен и озадачен от произхода му.

Ала от вътрешността на дървото, откъм мрака отвъд тази грубо изсечена врата, отново се обади безмълвният:

Не се бой, Марий. Аз те чакам. Загаси светлината и ела при мен.