Ан Райс
Вампирът Лестат (17) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

8

Време беше да изляза, време беше да изпробвам силите си.

Напълних кесията и джобовете си с толкова пари, колкото можеха удобно да поберат, и окачих на кръста си инкрустиран със скъпоценни камъни меч, който не бе твърде старомоден, а после слязох долу и заключих след себе си желязната врата на кулата.

Кулата очевидно бе единственото, което бе останало от разрушена къща. Но в полъха на вятъра долових мирис на коне, може би така, както животните улавят миризмите — силен, много приятен мирис — и заобиколих мълчаливо отзад, където се натъкнах на временна постройка. Там бе конюшнята.

Вътре имаше не само красива стара карета, но и четири великолепни черни кобили. Беше просто чудесно, че не се бояха от мен. Целунах гладките им хълбоци и дългите им, меки носове. Всъщност дотолкова се влюбих в тях, че можех часове наред да прекарам в изучаването на всичко, което мога за тях, с новите си сетива. Ала жадувах за друго.

В конюшнята също имаше човек — долових и неговия мирис още щом влязох. Но той спеше дълбоко, а като го събудих, разбрах, че той е едно тъповато момче, което не представляваше никаква опасност за мен.

— Сега аз съм твоят господар — казах му аз и му дадох една златна монета. — Но тази вечер няма да си ми нужен, само ми оседлай кон.

Той разбра, колкото да ми каже, че в конюшнята нямало седло, и пак се унесе.

Добре. Отрязах дългите поводи на една от сбруите, надянах ги сам на най-красивата кобила и я яхнах без седло.

Не мога да ви опиша какво беше — кобилата, същински взрив под мен, воят на вятъра и високия свод на нощното небе. Тялото ми се претопи в това на животното. Летях над снега, смеех се на глас, и запявах от време на време. Вземах високи ноти, които никога преди не бях достигал, после запявах с лустросан баритон. Понякога просто крещях от някакво чувство, подобно на радост. Трябваше да е радост. Но как би могло едно чудовище да изпитва радост?

Исках да стигна до Париж, разбира се. Но знаех, че не съм готов. Все още не знаех твърде много за силите си. И затова препуснах в обратна посока и накрая стигнах до покрайнините на селце.

Наоколо нямаше хора, и щом приближих до малката църква, усетих как човешки гняв и невъздържаност нахлуват в странното ми прозрачно щастие.

Бързо слязох от кобилата и бутнах вратата на сакристията. Ключалката й поддаде. Влязох, преминах през нефа и стигнах до олтара за причастие.

Не зная какво чувствах в този момент. Може би ми се искаше да се случи нещо. Бях изпълнен с кръвожадност. И не удари гръм. Вглеждах се в червеното сияние на свещите за бдение на олтара. Вдигнах очи към фигурите, замръзнали в осветената чернота на стъклописите.

И в отчаяние прескочих оградата на олтара за причастие и положих ръце върху самата дарохранителница. Отворих мъничката й порта, бръкнах вътре и извадих украсения със скъпоценни камъни съд за причастие с осветената нафора. Не, тук нямаше никаква сила, нищо, което бих могъл да почувствам, да видя или да усетя с моите чудовищни сетива, нищо, което да ми откликне. Тук имаше късчета хляб, злато, восък и светлина.

Положих глава на олтара. Сигурно съм изглеждал като свещеник посред литургията. После затворих всичко обратно в дарохранителницата. Затворих всичко както си беше, та никой да не разбере, че е извършено светотатство.

А после обиколих едната страна на църквата и завих по другата, яркоцветната живопис и статуи ме запленяваха. Осъзнах, че виждам работата на скулптора и художника, не просто чудото на творчеството. Виждах начина, по който лакът улавя светлината. Виждах грешчици в перспективата, изблици на неочаквана експресивност.

Как ли ще изглеждат великите майстори за моите очи, мислех си аз. Вглеждах се в най-простите орнаменти, изрисувани по измазаните с хоросан стени. После коленичих, за да огледам жилките на мрамора, и най-сетне се усетих, че съм се проснал и вторачил с широко разтворени очи в пода под носа ми.

Това почваше да ми се изплъзва, без съмнение. Станах, малко разтреперан, малко поразплакан, и се загледах в свещите, сякаш бяха живи, и от всичко това ми призляваше.

Време е да изляза оттук и да вляза в селото.

Два часа прекарах в селото, и през повечето време никой не ме видя и чу.

Беше ми абсурдно лесно да прескачам градинските стени, да скачам от земята върху ниските покриви. Можех да скоча на земята от височината на три етажа и да се изкача по стената на сграда, като се вкопчвам с нокти и с палците на краката в мазилката между камъните.

Надничах в прозорците. Виждах двойки да спят в разхвърляните си легла, бебета, дремещи в люлките си, старици, които шият на мъждива светлина.

А къщите ми приличаха на кукленски къщи със своята завършеност. Идеални колекции от играчки с изящните си дървени столчета и излъсканите полици на камините, кърпените пердета и добре изстърганите подове.

Виждах всичко това като някой, който никога не е бил част от живота и се вглежда с обич в най-простите детайли. Колосана бяла престилка, закачена на куката си, износени ботуши върху решетката на камината, кана до леглото.

И хората… О, хората бяха истински чудеса.

Разбира се, аз долавях миризмата им, но бях утолил глада си и тя не ме правеше нещастен. По-скоро изпадах в глупашки възторг от розовата им кожа и деликатни крайници, точността, с която се движеха, целият процес на живота им, сякаш никога не съм бил един от тях. Това, че имаха по пет пръста на всяка ръка, ми се виждаше забележително. Те се прозяваха, плачеха, въртяха се в съня си. Бях омагьосан от тях.

А когато заговореха, и най-дебелите стени не можеха да ми попречат да чувам думите им.

Но най-очарователната страна на моите изследвания беше, че аз чувах мислите на тези хора, точно както бях чувал и злия прислужник, когото убих. Нещастие, мъка, очаквания. Това бяха потоци във въздуха, някои слаби, други — заплашително силни, трети — само някакво трепване, утихнало, преди да разбера откъде идва.

Ала, реално погледнато, не можех да чета мисли.

Най-баналните мисли бяха скрити за мен, и когато сам изпадах в размисъл, дори и най-силните страсти не ми пречеха. Накратко, до мен достигаха силните чувства и то само когато аз желаех да ги долавям, а имаше души, които дори и в огъня на гнева не ми даваха нищо.

Тези открития ме разтърсиха и почти ме раниха, както и простата красота навсякъде, накъдето погледнех, великолепието на обикновеното. Но аз съвършено добре знаех, че зад нея се крие бездна, в която бих могъл съвсем изведнъж, безпомощно, да пропадна.

В края на краищата, аз не бях едно от тези топли, пулсиращи чудеса на сложността и невинността. Те бяха моите жертви.

Време бе да напусна селото. Тук бях научил достатъчно. Ала преди да си тръгна, аз извърших една последна дръзка постъпка. Не можах да се удържа. Просто бях длъжен да го направя.

С вдигната висока яка на червеното ми наметало аз влязох в хана, намерих си ъгълче далеч от огъня и си поръчах чаша вино. Всички в тясната кръчмичка ме огледаха, но не защото разбраха, че сред тях има свръхестествено създание. Те просто зяпаха богато облечения господин! И аз останах там двайсет минути, като отивах все по-далеч в предизвикателствата си. Никой, дори и мъжът, който ме обслужи, не забеляза нищо! Разбира се, дори не докоснах виното. Само го подуших и разбрах, че няма да понесе на тялото ми. Но важното беше, че можех да подвеждам смъртните! Можех да се движа сред тях!

Излязох от хана тържествуващ. Щом стигнах гората, побягнах. И бягах толкова бързо, че небето и дърветата се размазваха пред погледа ми. Почти летях.

После спрях и заскачах, затанцувах наоколо. Събрах камъни, и ги запокитвах толкова надалеч, че не виждах къде падат. А когато видях един паднал клон, дебел и пълен с мъзга, го вдигнах и го скърших на коляното си, като да беше вейка.

Закрещях, а после отново запях с цяло гърло. Строполих се върху тревата, разтърсен от смях.

А после станах, захвърлих наметалото и меча си и започнах да въртя цигански колела. Въртях цигански колела досущ като акробатите в театъра на Рено. А после направих идеално салто. Повторих го, този път назад, а после напред, а после започнах да въртя двойни салта, тройни салта и скочих право нагоре във въздуха на около петнайсет стъпки над земята, а после паднах на краката си позадъхан и ми се искаше да продължа с номерата.

Но утрото идваше.

Едва доловима промяна във въздуха, в небето, ала аз го знаех толкова добре, сякаш биеха камбаните на Ада. Камбаните на Ада зовяха вампира да се прибере у дома и да заспи съня на смъртта. Ах, разтапящата се прелест на небето, прелестното видение на мъгляви камбанарии. И ми хрумна странна мисъл — че в ада светлината на огньовете ще е толкова ярка, че ще е равна на слънчевата, и това ще е единствената слънчева светлина, която някога ще видя пак.

Но какво съм направил, питах се аз. Не съм искал това, не съм му се отдал. Дори и когато Магнус ми каза, че умирам, аз му се съпротивлявах, ала въпреки това сега чувам камбаните на Ада.

Е, на кого му пука?

Когато стигнах църковния двор, готов да препусна с кобилата към дома, нещо отвлече вниманието ми.

Стоях и държах поводите на кобилата, загледан в малкото гробище, и не можех да разбера какво точно има. После то се появи отново и разбрах. Усетих ясно доловимо присъствие в църковния двор.

Замрях, толкова неподвижно, че чувах грохота на кръвта във вените си.

То, това присъствие, не беше човешко! То нямаше мирис. И откъм него не се носеха човешки мисли. По-скоро ми се струваше прикрито, защитено, и то знаеше, че аз съм тук. Наблюдаваше ме.

Дали си въобразявах?

Стоях, ослушвах се, оглеждах се. От снега се подаваха разпръснати сиви надгробни камъни. А по-надалече се изправяше редица от стари крипти, по-големи, с украса, но също толкова порутени, колкото и надгробните камъни.

Струваше ми се, че присъствието витае някъде около криптите, и щом тръгнах към обкръжаващите ги дървета, го усетих съвсем ясно.

— Кой си ти? — попитах. Чух гласа си — режеше като нож. — Отговори! — провикнах се още по-силно.

Усетих бурно вълнение у него, у това присъствие, и бях сигурен, че то побягна стремглаво.

Втурнах се подире му през църковния двор, усещах как то постепенно отслабва. Ала нищо не видях в пустата гора. И осъзнах, че съм по-силен от него и то се страхуваше от мен!

Я си представете. Да се страхува от мен.

А аз нямах представа дали то е телесно или не — вампир, същият като мен, или нещо безтелесно.

— Е, едно е сигурно — рекох на глас. — Ти си страхливец!

Трепет във въздуха. Гората като че задиша за миг.

Чувството за собственото ми могъщество, което постепенно бе набирало сила, ме обзе цял. От нищо не ме беше страх. Нито от църквата, нито от тъмното, нито от червеите, които разяждаха труповете в моята тъмница. Нито дори от тази странна, тайнствена сила, която бе избягала в гората и като че пак бе съвсем наблизо. Дори и от хората.

Аз бях необикновен демон! Ако седях на стълбището на ада, подпрял лакти на коленете си, и дяволът ми кажеше: „Лестат, ела, избери какъв точно демон желаеш да си, за да скиташ по земята“ как бих могъл да избера по-добър от този, който бях? И внезапно ми се стори, че страданието е идея, която бях познал в друго свое съществуване и нивга повече нямаше да позная.

Сега не мога да удържа смеха си, когато се сетя за онази първа нощ, и особено точно за този момент.