Ан Райс
Вампирът Лестат (21) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

12

Бях се облякъл, все едно отивам в съда — в сребърен брокат и с лавандулово наметало на раменете. Бях запасал нов меч със сребърна дръжка, украсена с дълбок релеф, и обичайните тежки, богато украсени токи на обувките, обичайните дантели, ръкавици, триъгълна шапка. И дойдох в театъра с наета карета.

Ала щом платих на кочияша, се върнах обратно по уличката и отворих вратата към сцената, точно като едно време.

Веднага потънах в старата атмосфера, миризмата на плътен грим и евтини костюми, пропити от пот и парфюм, и прахоляк. Виждах частица от осветената сцена да пламти отвъд струпаните камари от тежки декори, чувах изблици на смях откъм залата. Група акробати чакаше да излезе на сцената по време на антракта — тълпа шутове в червени клинове, кепета и мърляви яки, украсени със златни звънчета.

Зави ми се свят и за миг ме обзе страх. Това място ме захлупваше, тук беше тясно и опасно, ала въпреки това бе чудесно, че пак съм тук. И в мен се надигаше тъга, не, всъщност паника.

Лучина ме видя и нададе писък. Навсякъде се заотваряха вратите на малките тесни гримьорни. Рено скочи към мен и ми разтърси ръката. Там, където преди миг имаше само дървения и драперии, сега кръжеше цяла вселена от развълнувани човешки същества, лица, покрити с ярки цветове и влага, и аз се дръпнах от един димящ канделабър и бързо промълвих:

— Очите ми… Угасете го.

— Угасете свещите, от тях го болят очите, не виждате ли? — провикна се Жанет. Усетих допира на влажните й разтворени устни по лицето си. Всички ме бяха наобиколили, дори и акробатите, които не ме познаваха, и старите художници на декори и дърводелците, които ме бяха научили на толкова много неща.

— Доведете Ники! — извика Лучина, и аз едва не извиках: „Не!“

Ръкопляскания разтърсиха малката постройка. Дръпнаха завесата от двете страни. Старите актьори мигом ме накупчиха, а Рено поръчваше, да донесат шампанско.

Бях затулил очите си с ръце, сякаш, като Василиск, ще ги избия до един, ако ги погледна, и усещах, че сълзите ми текат, и знаех, че преди да са видели кървавите сълзи, аз трябва да ги избърша. Но те бяха толкова близо, че не можех да си извадя кърпичката, и внезапно обзет от ужасна слабост, аз прегърнах Жанет и Лучина и притиснах лице в Лучининото. Като птички бяха те — с въздушни костици и сърца като пърхащи криле, и за миг аз се вслушах с ухото на вампир в тяхната кръв, ала това ми се стори скверно. И само се отдадох на прегръдките и целувките, пренебрегнах туптенето на сърцата им, и ги прегръщах, и миришех напудрената им кожа, и отново чувствах как устните им се притискат в лицето ми.

— Не знаеш колко ни разтревожи! — боботеше Рено. — А после, тия истории за твоето забогатяване! Всички, всички! — той заръкопляска. — Тук е мосю дьо Валоа, собственикът на това велико театрално заведение… — и той каза още много помпозни и игриви думи, довличаше нови актьори и актриси да ми целуват ръката, предполагам, или краката. Стисках здраво момичетата, сякаш щях да се пръсна на парчета, ако ги пусна, а после чух Ники и знаех, че е само на крачка от мен и ме гледа и че толкова много се радва, че ме вижда, че вече не ми е сърдит.

Не отворих очи, но почувствах допира на ръката му по лицето си, а после тя се вкопчи в тила ми. Сигурно му бяха направили път, и когато той потъна в прегръдките ми, през мен премина малък гърч на ужас, ала тук светлината бе мъждива и аз се бях нахранил като звяр, за да съм топъл и да имам човешки вид, и отчаяно си мислех, че не зная на кого да се моля измамата ми да не се разкрие. А после остана само Никола, и вече не ме интересуваше.

Вдигнах очи и се вгледах в лицето му.

Как да ви опиша как ни изглеждат смъртните! Направих малки опити да го опиша, когато говорех за красотата на Ники от предната нощ като смесица от движения и цветове. Но не можете да си представите какво е за нас да гледаме жива плът. Тя притежава милиарди цветове и едва забележими съчетания от движения, да, които съставляват живото същество, върху което се съсредоточаваме. Но лъчезарието изцяло се смесва с мириса на плът. Прекрасно — такова е за нас всяко човешко същество, ако нагазим в тези размисли, дори и старците, и болните, и угнетените, които на улицата не забелязваш. Всички те са прекрасни, като вечно разтварящи се цветя, пеперуди, вечно измъкващи се от пашкула.

Е, когато видях Ники, аз видях всичко това, и долових мириса на туптящата в него кръв, и за един упоителен миг ме преизпълни обич и само обич, и тя изтри всеки спомен за извратилите ме ужаси. Всяка зла наслада, всяка нова сила и удовлетворяването й ми се струваха нереални. Може би ме изпълваше и дълбоката радост, че все още можех да обичам, ако някога се бях усъмнил в това, и че е постигната трагична победа.

Целият този стар, смъртен уют ме опияняваше, можех да затворя очи и да изгубя свяст, отнасяйки го със себе си, или поне така ми се струваше.

Но и нещо друго се пробуждаше в мен и набираше сила толкова бързо, че мислите ми препускаха, за да го настигнат и да го отрекат, дори и когато то заплашваше да се изплъзне от моята власт. И аз знаех какво е то, нещо чудовищно и огромно, и така присъщо на естеството ми, както слънцето не бе присъщо. Аз исках Ники. Исках го също толкова силно, колкото и всяка жертва, с която някога се бях борил на Ил дьо ла Сите. Исках кръвта му да потече в мен, желаех и вкуса й, и аромата й, и топлината й.

Театърчето се тресеше от викове и смях, Рено нареди на акробатите да продължат с антракта, а Лучина отвори шампанско. Но ние бяхме заключени в прегръдката си.

Жежката топлина на тялото му ме накара да се вцепеня и отдръпна, въпреки, че привидно дори не помръднах. И изведнъж ме влуди това, че онзи, когото аз обичах, както обичах майка си и братята си, този, който бе породил в мен единствената нежност, която някога бях изпитвал, бе непревземаема цитадела, която удържаше здраво на напора, в неведение за моята жажда за кръв, когато толкова много, стотици жертви, толкова лесно се бяха предали.

Ето за това бях създаден. Това бе пътят, по който бе предначертано да поема. Какви бяха сега за мен другите — крадците и убийците, които бях повалил сред парижката пустош? Ето това исках аз.

И чудовищният, величествен факт, че смъртта на Ники е възможна, се взриви в ума ми. Мракът под затворените ми клепачи бе станал кървавочервен. Съзнанието на Ники, което се заличава в онзи последен миг, отказва се от своята сложност заедно с живота.

Не можех да помръдна. Усещах кръвта, все едно тя преминава в мен, и докоснах с устни врата му. Всяка частица в мен крещеше: „Вземи го, отвлечи го от това място, далече от него, и се нахрани с него, и се нахрани с него, докато…“ Докато какво? Докато той умре!

Изтръгнах се от прегръдката му и го отблъснах. Тълпата около нас ревна и зашумя. Рено крещеше на акробатите, които зяпаха всичко случващо се. Публиката навън настояваше за забавления в антракта с нестихващо ритмично пляскане с ръце. Оркестърът извиваше жизнерадостната песничка — музикалният съпровод на акробатите. Кости и плът ме бодяха и блъскаха. Всичко се бе превърнало в една неразбория, пропита от миризмата на готовите да паднат в касапницата. Усетих как ми се повдига, прекалено човешки.

Ники като че бе излязъл от равновесие и когато се погледнахме в очите, аз почувствах обвиненията, които струяха от неговите. Почувствах нещастието и, още по-тежко, че той е на ръба на отчаянието.

Разбутах всички, всички акробати със звънтящи звънчета, и не зная защо тръгнах напред, към кулисите, вместо да изляза през страничната врата. Исках да видя сцената. Да видя публиката. Исках да проникна в дълбочина в нещо, за което нямах нито име, нито дума.

Ала в тези мигове аз бях обезумял. Да кажа, че съм желаел или мислел, няма никакъв смисъл.

Гърдите ми се вълнуваха и жаждата дереше отвътре като котка, която се мъчи да се измъкне. Опрях се на дървената греда до завесата. Ники, обиден и недоумяващ за всичко, отново дойде при мен.

Оставих жаждата да бушува. Да разкъса всичките ми вътрешности. Вкопчих се в гредата и пред очите ми се заизреждаха всичките ми жертви — утайката на Париж, остъргана от канавките й, и разбрах колко налудничав път съм избрал, и колко лъжлив, и какво съм всъщност. Каква върховна идиотия — да помъкна със себе си и онзи презрян морал, да повалям само прокълнатите, да търся спасение въпреки всичко? Какво си мислех, че съм — добродетелен съюзник на съдиите и екзекуторите в Париж, които смачкват бедните заради престъпления, които богатите извършват всеки ден?

Силно вино бях пил от нащърбени и счупени чаши, и сега жрецът стоеше пред мен в подножието на олтара със златния потир в ръце, и виното в нея бе кръвта на Агнеца.

Ники говореше припряно:

— Лестат, какво има? Кажи ми! — сякаш другите не можеха да ни чуят. — Къде се изгуби? Какво се е случило с теб? Лестат!

— Качвайте се на сцената! — изрева Рено на зяпналите от почуда акробати. Те изприпкаха покрай нас, навлязоха в задимената светлина на сцената и започнаха да правят верижни салта.

Оркестърът превърна инструментите си в чуруликащи птички. Червен проблясък, ръкави на Арлекин, дрънчащи звънчета, насмешките на неуправляемата тълпа. „Покажете ни нещо, де, ама хайде покажете нещо!“

Лучина ме целуна и аз се втренчих в бялото й гърло, млечните й ръце, виждах вените по лицето на Жанет и меката възглавничка на долната й устна, която все повече се приближаваше. Шампанското се плискаше в десетки малки чаши, пиеха го. Рено държеше някаква реч за нашето „съдружие“ и как малкият фарс от тази вечер бил само началото, и скоро сме щели да бъдем най-великолепния булеварден театър. Видях се пременен за ролята на Лелио и чух песничката, която пеех на Фламиния, застанал на коляно.

Пред мен дребните смъртни се премятаха тежко и публиката се разкряска, когато водачът на акробатите направи някакво вулгарно движение със задните си части.

И преди да се усетя, вече бях излязъл на сцената.

Стоях в самия й център, усещах горещината, която се лееше от светлините на рампата, димът щипеше очите ми. Гледах претъпканата галерия, закритите с паравани ложи, редовете, препълнени със зрители чак до задната стена. И чух как изръмжавам на акробатите да се махат.

Избухналият смях бе оглушителен и насмешките и крясъците, с които ме посрещнаха, бяха спазми и избухвания, и зад всяко лице в публиката ясно се виждаше ухилен череп. Тананиках песничката, която бях пял като Лелио — само частица от ролята, но онази, която бях понесъл след това по улиците с мен: „Прелестна, о, прелестна Фламиния“ — и отново и отново думите се редяха, безсмислени звуци.

Обиди надвикваха шумотевицата.        „Представлението да продължи!“ и „Бива си те, красавецо, ама хайде, да видим нещо по-живо!“ От галерията някой хвърли полуизядена ябълка, която се изтърколи покрай краката ми.

Разкопчах виолетовата пелерина и я оставих да падне. Същото направих и със сребърния меч.

Песента, която се лееше от устата ми, се беше превърнала в несвързано тананикане, но в главата ми тътнеше безумна поезия. Виждах пустинята на красотата и нейната дивост, както я бях видял снощи, докато свиреше Ники, и светът на морала изглеждаше като някаква отчаяна мечта на разума, която в тази пищна и зловонна джунгла нямаше ни най-малкия шанс. Това бе видение, и аз го виждах, не го разбирах, ала бях част от него, тъй естествено, както котката забива изящните си и безстрастни нокти в гърба на пищящия плъх.

— Бива си го красавецът, Мрачния жетвар — произнесох непонятно, — който може да угаси всички тези нетрайни пламъчета на свещи, всяка трепкаща душа, която изсмуква въздуха в тази зала.

Ала не можех да достигна до думите. Те се рееха в някакъв въздушен слой може би, където съществуваше бог, и той разбираше цветните шарки по гърба на кобрата и осемте величествени ноти, които съставят музиката, изригваща от инструмента на Ники, но не и принципа отвъд грозотата и красотата — „Не убивай“.

Стотици мазни лица се бяха втренчили в мен от мрака. Опърпани перуки, фалшиви скъпоценни камъни и мръсни премени, кожата като вода струеше по разкривените кости. Тайфа парцаливи просяци подсвиркваше и дюдюкаше в галерията — един гърбав, друг едноок, трети със смрадлива патерица под мишница и със зъби с цвят, какъвто имат зъбите на черепите, които събираш в пръстта на гроба.

Разперих ръце. Подгънах коляно и започнах да се въртя като акробатите и танцьорите — кръг и още един, и още един, стъпил на един крак върху топката, без усилие, все по-бързо и по-бързо, а после се преметнах напред и описах кръг с цигански колела, а после и със салта, подражавах на всичко, което бях виждал някога да играят по панаирите.

Мигом гръмнаха аплодисменти. Аз бях също тъй пъргав, както и в селото, а сцената бе малка и ме спираше, а таванът като че ме затискаше, и димът от лампите ме притискаше отвсякъде. Песничката на Фламиния отново изникна в ума ми и аз я запях с цяло гърло и отново започнах да скачам и да се въртя, а после зяпнах в тавана, подгънах колене, готов за скок, и издигнах тялото си нагоре.

Само след миг докоснах гредите и беззвучно, грациозно се спуснах на пода.

Публиката ахна. Малката тълпа зад кулисите се смая. Музикантите в оркестровата яма, които бяха замлъкнали, се въртяха и споглеждаха. Те виждаха, че въже няма.

Но аз отново се издигах за възторг на публиката и този път въртях салта чак догоре, пак се издигнах над изрисуваната арка и се спуснах в още по-бавни и по-изящни въртения.

Крясъци и ликуване заглушиха ръкоплясканията, но онези зад кулисите бяха онемели. Ники стоеше на самия край и устните му беззвучно изговаряха името ми.

— Трябва да е фокус, илюзия! — шушнеха от всички страни. Хората настояваха съседите им да се съгласят. Пред мен за миг лъсна лицето на Рено, със зяпнала уста и мигащи очи.

Но аз отново се бях впуснал в танц. И този път публиката вече не я бе грижа за неговото изящество. Почувствах го, защото танцът се превърна в пародия — всеки жест изпълнявах с по-широк замах, по-продължително и по-бавно, отколкото би могъл да издържи всеки човек танцьор.

Някой кресна зад кулисите и го сгълчаха да мълчи. Музикантите и публиката от предните редове започнаха да подвикват. Хората се обезпокоиха и си зашепнаха, ала сганта от галерията продължи да ръкопляска.

Внезапно се метнах към публиката с намерението да ги сплаша за назидание за проявената грубост. Няколко души толкова се стреснаха, че скочиха и се опитаха да побегнат в проходите. Един от тръбачите изтърва инструмента си и се изкатери навън от ямата.

Виждах възбудата и дори гнева по лицата им. Какви бяха тези илюзии? Изведнъж бях престанал да ги забавлявам — те не можеха да проумеят уменията ми, и нещо в сериозното ми държание ги плашеше. За един ужасен миг усетих тяхната безпомощност.

Усетих и че са обречени.

Огромна орда от тракащи скелети, увити в плът и дрипи — това бяха те, ала в тях пламтеше кураж, и те ми крещяха в своята неудържима гордост.

Бавно вдигнах ръце, за да привлека вниманието им, и с много силен, нетрепващ глас запях песничката за Фламиния, моята прелестна Фламиния, глупав малък куплет се преля в друг куплет, и гласът ми кънтеше все по-силно и по-силно, и изведнъж хората пред мен започнаха да стават и да крещят, ала аз пеех все по-силно, докато заглуших всеки друг шум, гласът ми премина в непоносим рев и аз ги виждах всичките, стотици, как стават и преобръщат пейки, стиснали главите си.

Устите им бяха изкривени в гримаси, от тях се изтръгваха беззвучни викове.

Пандемониум. Писъци, проклятия, всички се препъваха и напираха към вратите. Съдираха завеси от окачалките им.

Мъже скачаха от галерията, за да побегнат на улицата.

Спрях да пея ужасяващата песен.

Стоях и ги гледах в кънтящата тишина — слабите изпотени тела, които се щураха тромаво във всички посоки. Вятърът нахлуваше през отворените врати, и аз усетих как сърнен студ сковава всичките ми крайници, а очите ми сякаш бяха стъклени.

Без да погледна, аз вдигнах меча си и пак го закопчах, закачих с пръст кадифената яка на смачканата ми, прашлясала пелерина и я вдигнах от пода. Всички тези жестове изглеждаха гротескни, като всичко останало досега, и ми се струваше маловажно, че Никола се опитваше да се изтръгне от хватката на двама актьори, които го удържаха, уплашени за живота му, а той крещеше моето име.

Ала нещо сред хаоса привлече вниманието ми. Стори ми се важно — всъщност ужасно, ужасно важно — че една фигура се бе надигнала в едната от отворените ложи и тя не се мъчеше да избяга, дори не помръдваше.

Бавно се обърнах и го погледнах, сякаш го предизвиквах да остане там. Той беше старец и угасналите му сиви очи се впиваха в мен с упорита наглост, и аз се взирах в него и чух как от зяпналата ми уста се изтръгна мощен рев. Той сякаш излизаше от дълбините на душата ми, този рев. И ставаше все по-силен и по-силен, докато малцината, останали долу, отново се разтрепериха и запушиха уши и дори Никола, устремен напред, се преви, стиснал главата си.

И все пак мъжът не помръдваше от ложата — намръщен, гневен, стар и упорит, с рунтави вежди, надничащи изпод сивата му перука.

Засилих се и прескочих празния театър, приземих се в ложата право пред него. Ченето му увисна против волята му, а очите му се разтвориха отвратително широко.

Изглеждаше обезобразен от възрастта — с прегърбени рамене и разкривени пръсти, ала духът в погледа му бе над всякакви суета и компромис. Устата му се сви, брадата му щръкна. Из пазвата на редингота си той извади пистолет, стисна го с две ръце и се прицели в мен.

— Лестат! — изкрещя Ники.

Ала изстрелът гръмна и куршумът ме удари с пълна сила. Не помръднах. Стоях също тъй неподвижно като стареца преди. Вълна от болка ме заля и утихна, и остави подире си ужасно туптене във вените ми.

Кръвта бликна. Тя шуртеше така, както не бях виждал кръв да шурти. Попи в ризата ми и усещах как потече по гърба ми. Но туптенето нарастваше все повече, и по гърба и гърдите ми се разля топло, парещо чувство.

Мъжът гледаше втрещен. Пистолетът падна от ръката му. Главата му се отметна назад, очите му се подбелиха и тялото му се свлече, сякаш му беше излязъл въздухът, и той се строполи на пода.

Ники бе изтичал по стълбите и сега нахлу в ложата. От устата му излизаше тихо, истерично мърморене. Мислеше, че е станал свидетел на моята смърт.

А аз стоях и продължавах да се вслушвам в тялото си, обзет от онази ужасна самота, която бе моя, откакто Магнус ме бе преобразил във вампир. И знаех, че раните вече ги няма.

Кръвта засъхваше по копринената жилетка, засъхваше по гърба на разкъсаното ми сако. Тялото ми пулсираше там, където куршумът бе преминал през мен, и онова туптене отново разтърсваше вените ми, ала раната вече я нямаше.

Никола, когато дойде на себе си и ме погледна, видя, че съм невредим, въпреки че разумът го убеждаваше, че не може да е вярно.

Промъкнах се покрай него и тръгнах към стълбището. Той се хвърли върху мен и аз го блъснах. Не можех да го гледам, не можех да понеса мириса му.

— Махни се от мен! — извиках.

Ала той отново се хвърли върху мен и сключи ръце около шията ми. Лицето му бе подпухнало, и издаваше някакъв ужасен звук.

— Пусни ме, Ники! — креснах заплашително. Ако го бутнех твърде грубо, щях да изтръгна ръцете му от ставите, да му строша гръбнака.

Да му строша гръбнака…

Той хленчеше и пелтечеше. И само за една мъчителна частица от секундата звуците, които издаваше, бяха също тъй ужасни, както и цвиленето на умиращото ми животно в планината, моята кобила, смазана като насекомо в снега.

Не осъзнавах какво върша, когато разкъсах хватката му. Тълпата се разбяга с писъци, когато излязох на булеварда.

Рено се втурна напред, въпреки, че се мъчеха да го удържат.

— Мосю! — той сграбчи ръката ми, понечи да я целуне и спря, втренчен в кръвта.

— Няма нищо, драги ми Рено — казах му, изненадан от спокойствието и мекотата в гласа си. Ала нещо ме разсея, когато заговорих отново. „Трябва да се вслушам в това нещо“ — помислих си, ала продължих. — Изобщо не мисли за това, драги ми Рено. Фалшива кръв — сценичен реквизит, илюзия, нищо повече. Всичко беше илюзия.

Нов вид театър. Драма на гротеската, да, на гротеската.

Ала същото онова отново ме разсея, нещо, което усещах в мелето край себе си — хората се скупчваха и се натискаха да дойдат по-близо, ала не твърде близо, слисаният Никола ме гледаше.

— Продължавайте с вашите представления — говорех, но едва успявах да се съсредоточа върху думите си. — С вашите акробати, с вашите трагедии, с вашите по-цивилизовани спектакли, ако желаете.

Извадих банкнотите от джоба си и ги пъхнах в разтрепераната му ръка. Разсипах монети по плочника. Актьорите страхливо се стрелнаха да ги събират. Заоглеждах тълпата — търсех с очи източника на това странно разсейване, какъв бе той? Не бе Никола, който ме гледаше с покрусена душа, застанал на вратата на опустелия театър.

Не, беше нещо друго, познато и непознато едновременно, свързано с тъмнината.

— Наемете най-добрите артисти — бръщолевех аз. — Най-добрите музиканти, великите сценографи — още банкноти. Гласът ми отново добиваше сила, вампирският глас, отново виждах гримасите и ръцете, които се вдигаха нагоре, ала те се бояха да ги видя, че запушват уши. — Няма никакви ограничения, НИКАКВИ ОГРАНИЧЕНИЯ пред онова, което можете да вършите тук!

Освободих се от тълпата, повлякъл пелерината подире си, а мечът дрънчеше странно, защото не бе закопчан както трябва. Създание на мрака.

И когато се втурнах в първия изникнал пред мен сокак и побягнах, разбрах какво съм чул, какво ме е разсеяло — в тълпата аз неопровержимо бях доловил присъствието!

И когато го осъзнах със сигурност, се заковах на място.

Намирах се само на миля от булеварда и кривият сокак около мен бе тесен и тъмен като всички сокаци, които бях виждал някога. И ги чух, преди те, съвсем нарочно и много рязко, да млъкнат.

Бях твърде измъчен и нещастен, за да си играя с тях! И твърде зашеметен. Изкрещях стария въпрос:

— Кои сте вие? Говорете ми! — стъклата на близките прозорци се раздрънчаха. Смъртните се размърдаха в стаичките си. Тук нямаше гробище. — Отговорете ми, банда страхливци! Говорете, ако имате глас, или веднъж завинаги ме оставете на мира!

И тогава разбрах, ала как го разбрах, не мога да ви кажа, че те ме чуваха и можеха да ми отговорят, ако решат. И разбрах, че онова, което винаги бях долавял, бе непоклатимото доказателство за тяхната близост и сила, което те не можеха да прикрият. Ала можеха да потулват мислите си — и ги бяха потулили. Т.е. Те имаха разум, имаха и реч.

Въздъхнах тихо и продължително.

Бях жегнат от мълчанието им, ала стотици пъти по-силно ме бе жегнало онова, което се случи, и, както толкова пъти в миналото, аз им обърнах гръб.

Те ме последваха. Този път ме последваха и колкото и бързо да се движех, те ме застигаха.

И аз продължавах да усещам този техен странен беззвучен трепет чак докато стигнах Плас дьо Греви влязох в катедралата „Света Богородица“.

* * *

Останалата част от нощта прекарах в катедралата, сгушен в едно тъмно кътче до дясната стена. Жадувах за изгубената кръв, и всеки път, щом смъртен се приближеше, усещах силно изопване и парене там, където бяха раните.

Ала чаках.

И когато една млада просякиня с детенце се приближи, разбрах, че мигът е дошъл. Тя видя засъхналата кръв и започна трескаво да настоява да ме отведе в близката болница „Хотел Дьо“. Лицето й бе измършавяло от глад, ала тя се опита да ме повдигне с крехките си ръце.

Загледах я в очите, докато видях как се изцъклят. Усетих топлината на гърдите й, изпъкващи под дрипите. Мекото й сочно тяло рухна върху моето, отдаде ми се, и аз я обвих с кървавите брокат и дантела. Целунах я, всмуках топлината й, махнах мръсния шал от гърлото й и се наведох да отпия толкова умело, че сънената й рожба изобщо не видя. После с предпазливи, треперещи пръсти разтворих дрипавата риза на детето. И това, и това тъничко вратле бе мое.

Няма думи, с които да опиша това опиянение. Преди бях изпитал целия екстаз, който насилието можеше да ми даде. Но тези жертви ми се отдадоха в съвършено подобие на любов. Самата кръв сякаш бе стоплена от тяхната невинност, обогатена с добротата им.

После ги гледах как спят един до друг в смъртта. Тази нощ катедралата не бе светилище за тях.

И разбрах, че видението ми за градината на дивата красота е истина. В думите имаше смисъл, да, и в законите, и в неизбежността, ала те бяха свързани единствено с естетиката. А в тази Дива градина мястото на тези, невинните, бе в прегръдките на вампира.

Хиляди други неща могат да се кажат за света, ала само естетическите принципи могат да бъдат потвърдени и само тези неща остават завинаги едни и същи.

Вече бях готов да се прибера у дома. И когато излязох навън в ранната утрин, разбрах, че е паднала и последната преграда между мен и моята жажда.

Сега вече никой не бе в безопасност от мен, колкото и да бе невинен. И това включваше и скъпите ми приятели от театъра на Рено, и моя обичен Ники.