Ан Райс
Вампирът Лестат (35) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

4

Щом се пробудих, чух неговите викове. Той думкаше по дъбовата врата и ме проклинаше, че го държа в плен. Гласът му кънтеше в кулата и мирисът му пропиваше през каменните стени — сочен, ах, тъй сочен. Мирис на жива плът и кръв, неговата плът и кръв.

Тя все още спеше.

Не прави това.

Симфония на злобата, симфония на лудостта, преминаваща през стените, философия, която се напрягаше да побере ужасяващите картини, мъченията, да ги въплъти в думи…

Когато излязох на стълбището, сякаш ме понесе вихърът на неговите викове, на човешкия му мирис.

Ала с него се смесваха всички миризми, които помнех лъчите на следобедното слънце, огряващи дървена маса, червеното вино, димът от малкото огнище.

— Лестат! Чуваш ли ме! Лестат! — думкане на юмруци по вратата.

Спомен за приказка от детството: великанът казва, че усеща мириса на човешка кръв в леговището си. Ужас. Знаех, че великанът ще открие човека. Чувах го как приближава човека, стъпка по стъпка. Човекът бях аз.

Но сега вече — не.

Дим и солена плът, и туптяща кръв.

— Това е мястото на вещиците! Лестат, чуваш ли ме! Това е мястото на вещиците!

Глух трепет на стари тайни помежду ни, обичта, всичко онова, което само ние знаехме, чувствахме. Танците на лобното място на вещиците. Можеш ли да го отречеш? Да отречеш всичко, случило се между нас?

Да го изведа от Франция. Да го изпратя в Новия свят. И после какво? Цял живот ще е от онези донякъде интересни, но общо взето скучни смъртни, които са виждали духове, непрекъснато приказват за тях и никой не им вярва. Задълбочаваща се лудост. Дали най-накрая щеше да стане смешен умопобъркан от онези, за които дори главорезите и побойниците се грижат, и щеше да свири на цигулка, облечен в мръсно палто, на тълпите по улиците на Порт-о-Пренс?

— Стани пак кукловод — бе казала тя. Такъв ли бях? Никой никога няма да повярва на налудничавите му разкази.

Ала той знае къде е леговището ни, Майко. Той знае нашите имена, имената на рода ни — твърде много неща за нас. И никога не би заминал кротко за чужбина. И те може да го преследват, те вече никога няма да го оставят жив.

Къде са те?

Изкачих се по стълбите, подет от вихрушката на ехтящите му викове, проверих зарешетените прозорчета, гледащи към откритото поле. Те трябва да дойдат. Първо бях сам, после тя вече бе с мен, а сега имам тях!

Но къде бе затруднението? В това, че той го искаше? Че крещеше отново и отново, че го лишавам от силата?

Или в това, че сега имах оправдания, имах нужда да го доведа при мен, както желаех още от първия миг? Моят Никола, моята любов. Вечността очаква. Всички велики и разкошни наслади на това да си мъртвец.

Продължих да се изкачвам към него по стълбите и жаждата запя в мен. Да вървят по дяволите виковете му. Жаждата пееше, и аз бях инструмент на нейната песен.

А виковете му бяха станали нечленоразделни — чистата същност на проклятията му, унили означения на нещастието, което долавях, без да имам нужда от звуци. Имаше нещо божествено плътско в накъсаните срички, изтръгващи се от устата му, като тихото преливане на кръвта през сърцето му.

Вдигнах ключа, пъхнах го в ключалката и той млъкна, мислите му се отляха назад в него, сякаш океанът би могъл да се влее обратно в мъничките, тайнствени спирали на една-единствена раковина.

Опитах се да видя него в полумрака на стаята, не онова — обичта към него, тягостните, мъчителни месеци на копнеж по него, ужасната и непоколебима нужда от него, страстта. Опитвах се да видя онзи смъртен, който не знаеше какво говори, когато ме изгледа яростно:

— Ти и твоите приказки за доброта! — тих, клокочещ глас, блеснали очи. — Твоите приказки за доброто и злото, за това какво било правилно и какво — грешно, и за смъртта, о, да, смъртта, ужасът, трагедията…

Думи. Понесени от прилива на омразата, като цветя, които се разтварят в потока й, венчелистчетата се разлистват, а после опадат.

— … и ти я сподели с нея, синът на господаря поднесе на съпругата на господаря своя велик дар, Дарът на мрака. Онези, които живеят в замъка, споделят Дара на мрака — те никога не са били влачени до лобното място на вещиците, с локвите от човешка мазнина по земята в подножието на изгорелия кол, не, убийте дъртата вещица, която вече не вижда и затова не може да шие, и малоумното момче, което не може да оре нивата. И какво ни дава той на нас, господарският син, вълкоубиецът, онзи, който крещеше на лобното място на вещиците? Валутата на кралството! Толкова ни стига!

Трепереше. Ризата му бе подгизнала от пот. През разкъсаните дантели се мярка стегната плът. Мамеше, самата гледка мамеше — тесният торс със стегнати мускули, каквито скулпторите тъй обичат да ваят, розови зърна върху тъмната кожа.

— Тази сила… — ломотеше, сякаш цял ден бе повтарял тези думи отново и отново със същата страст и всъщност няма значение, че сега присъствам и аз. — Тази сила, която направи безсмислена всяка лъжа, тази тъмна сила, която се издигна над всичко, тази истина, заличила…

Не. Думи. Не истина.

Винените бутилки бяха опразнени, храната — изгълтана. Тънките му ръце бяха укрепнали и стегнати за боя. Но какъв бой? Кестенявата му коса се бе измъкнала от панделката, очите му — огромни, оцъклени.

Ала изведнъж той се блъсна в стената, сякаш се опитваше да мине през нея, за да избяга от мен — смътен спомен за това как те пият от него, вцепенението, екстазът, ала той начаса залитна отново напред, разпери ръце, за да се закрепи и да се хване за неща, които ги нямаше там.

Ала гласът му бе секнал.

Лицето му се разкриви.

— Как можа да го криеш от мен! — прошепна той. Мисли за древни магии, лъчезарни легенди, някакви огромни призрачни палати, в които всички тъмни създания живееха в разкош, опиянение от забранените знания, които правеха всички естествени неща маловажни. Вече нямаше чудо в падащите от дърветата листа, в слънцето, огряло овощната градина.

Не.

Мирисът лъхаше от него като уханието на благовония, като топлината и виещия се дим на църковните свещи. Сърцето туптеше под голата кожа на гърдите му. Стегнатият малък корем лъщеше от пот, петна от пот по дебелия кожен колан. Кръв, наситена със сол. Едва дишах.

А ние дишаме. Ние дишаме и усещаме вкус и мирис, и чувстваме, и изпитваме жажда.

— Всичко си разбрал погрешно — Лестат ли говори? Звучеше така, сякаш говори друг демон, презряна твар, за която гласът е подражание на човешкия глас. — Погрешно си разбрал всичко, което си видял и чул.

— Аз бих споделил с теб всичко, което притежавам! — гневът отново се надигна. Той протегна ръка. — Ти никога не разбираше! — прошепна.

— Вземай живота си и го живей. Бягай!

— Не виждаш ли, че това е потвърждение на всичко? Съществуванието му е потвърждение на чистото зло, на върховното зло! — тържество в погледа му. Внезапно той се пресегна и притисна длан в лицето ми.

— Не ме дразни! — възкликнах и го ударих толкова силно, че той се строполи назад, кротнал, притихнал. — Когато ми го предложиха, аз отказах. Отказах, уверявам те! С последния си дъх аз казах „Не“.

— Ти винаги си бил глупак — рече той. — Казвах ти го — ала се пречупваше. Трепереше и гневът му по алхимичен начин се превръщаше в отчаяние. Отново вдигна ръце, но се спря. — Ти вярваше в незначителни неща — каза, почти нежно. — Имаше нещо, което ти не виждаше. Възможно ли е сам да не знаеш какво притежаваш сега? — от изцъклените му очи изведнъж бликнаха сълзи.

Лицето му се сви. От него идеха неизговорени думи на обич.

И ме обзеха ужасни угризения. Мълчаливо и смъртоносно усетих как ме залива моята власт над него и неговото знание за нея. Обичта ми към него нажежи чувството за власт и го превърна в изгарящ срам, който внезапно се преобрази в нещо друго.

Пак бяхме зад кулисите в театъра; бяхме в селото в Оверн, в онова малко ханче. Долавях не просто мириса на кръвта му, а и внезапния ужас. Той бе отстъпил крачка назад. И самото му движение подхрани огъня в мен, също като гледката на покрусеното му лице.

Той се смаляваше, ставаше все по-уязвим. Ала никога не бе изглеждал по-силен и по-пленителен отсега.

Докато се приближавах, лицето му стана напълно безизразно. Очите му бяха чудно ясни. И съзнанието му се отвори, както се бе отворило и съзнанието на Габриел, и само за миг се мярнаха картини на двама ни в мансардата — разговаряхме ли разговаряхме, а луната огряваше снежните покриви, или вървяхме по улиците на Париж и си подавахме бутилка вино, навели глави, за да се защитим от първия полъх на зимния вятър, а пред нас се ширеше цяла вечност, в която ще съзреем и остареем, и толкова радост дори в несгодите, дори в несгодите — истинската вечност, истинското завинаги, тази смъртна мистерия. Ала тези картини избледняха в блещукащото изражение на лицето му.

— Ела при мен, Ники — прошепнах и вдигнах призивно ръце. — Трябва да дойдеш, ако го искаш…

Видях как една птица излита от пещера и се издига над откритото море. И имаше нещо ужасяващо в птицата и безкрая от вълни, над който летеше. Все по-високо и по-високо се издигаше тя и небето стана сребристо, а после постепенно среброто потъмня и небето стана черно. Вечерният мрак, нищо страшно, съвсем нищо. Благословен мрак. Ала той постепенно и неумолимо поглъщаше всичко, освен онова мъничко създание, което грачеше по вятъра над огромната пустиня, която бе светът. Празни пещери, пусти пясъци, пустинно море.

Всичко онова, което обичах да гледам или да слушам, или да докосвам с ръце, бе изчезнало или никога не бе съществувало, а птицата кръжеше и се рееше, летеше все по-надалече и по-надалече, нагоре, над мен или по-вярното беше — над никого, и побираше целия пейзаж без история и без смисъл в безжизнената чернота на едно малко око.

Изпищях — ала без да издам нито звук. Устата ми се изпълни с кръв и всяка глътка се плъзваше в гърлото ми и пропадаше в бездънната жажда. И ми се искаше да кажа, да, вече разбирам, разбирам колко ужасен, колко непоносим е този мрак. Не знаех. Не бих могъл да зная. Птицата се рееше в мрака над голия бряг, над безбрежното море. Мили Боже, спри това. По-ужасно и от ужаса в хана. По-ужасно от безпомощното цвилене на повалената в снега кобила. Ала все пак кръвта бе кръв и сърцето — сладкото сърце, любвеобилното сърце — беше там, повдигнало се на пръсти към устните ми.

Сега, обич моя, сега е мигът. Мога да преглътна живота, който тупти в сърцето ти и да те запратя в забравата, в която нищо не може да бъде разбрано и простено, или да те доведа при мен.

Отблъснах го назад. Притиснах го към мен, като да бе смазан. Ала видението не изчезваше.

Ръцете му се плъзнаха около шията ми, лицето му бе мокро, беше подбелил очи. После езикът му се стрелна навън и стръвно заблиза раната, която бях отворил за него в собственото си гърло. Да, страстно.

Ала моля те, премахни това видение. Спри полета нагоре, скрий ширналия се безцветен пейзаж, спри безсмисленото грачене, надвикващо воя на вятъра. В сравнение с този мрак болката не е нищо. Не искам… Не искам…

Но той се разпадаше. Бавно се разпадаше.

И най-сетне всичко свърши. Воалът на тишината се бе спуснал, също както когато преобразих нея. Тишина. Той се бе отделил от мен. И аз го държах далеч от мен, и той бе готов да се свлече, притиснал с ръце устата си, кръвта се стичаше на струйки по брадата му. Устата му зееше отворена и от нея се изтръгваше жаден звук — въпреки кръвта, жаден вик.

И зад него, отвъд спомена видение за металносивото море и самотната птица — негов единствен свидетел, аз видях на вратата нея. И косата й, стелеща се по раменете, бе златният воал на Дева Мария. И с лице, по което бе изписана огромна тъга, тя каза:

— Беда, сине мой.

 

 

В полунощ вече бе ясно, че той няма да проговори, да откликне на ничий глас или да помръдне по своя воля. Оставаше неподвижен и с безизразно лице там, където бе отнесен. И да го измъчваше смъртта, той с нищо не го показваше. И да го изпълваше с възторг новото видение, той го пазеше за себе си. Дори и жаждата не го накара да помръдне.

И Габриел бе тази, която, след като го оглежда мълчаливо часове наред, го хвана за ръка, изчисти го и го облече в нови дрехи. Избра черна вълна — една от малкото тъмни дрехи, които притежавах. И скромна ленена риза, която му придаваше странен вид на млад свещенослужител, малко прекалено сериозен, малко наивен.

И в тишината на криптата, докато ги гледах, аз разбрах без капка съмнение, че всеки от тях можеше да долавя мислите на другия. Безмълвно, тя го водеше, докато го измива и облича. Безмълвно го отпрати да седне на пейката до камината.

Най-сетне тя каза:

— Сега той трябва да излезе на лов — и щом го погледна, той стана, без да извърне очи към нея, все едно му бяха дръпнали конците.

Вцепенен, ги гледах как се отдалечават. Чувах стъпките им по стълбите. А после се промъкнах потайно подир тях и, стиснал решетката на портата, ги гледах как вървят, два котешки духа, през полето.

Нощната пустош бе непобедим студ, който ме обгръщаше и смазваше. Дори и огънят в камината не можа да ме стопли, когато се върнах при нея.

Пустота. И покоят, който си казвах, че желая — просто да остана сам след страшната борба в Париж. Покой и прозрението, което не можах да се принудя да й призная, прозрението, което ръфаше вътрешностите ми като прегладнял звяр — че сега той ми бе така противен, че не можех да го гледам.