Ан Райс
Вампирът Лестат (22) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

13

Исках те да заминат от Париж. Исках да свалят афишите, да залостят вратите. Исках тишина и мрак да се възцарят в малкия театър мишеловка, където бях познал най-голямото и трайно щастие в живота си на смъртен.

Дори и дузина невинни жертви на вечер не можеха да ме накарат да спра да мисля за тях, не можеха да накарат болката ми да се разтвори и изчезне. Всяка улица в Париж водеше към техния вход.

И ме обземаше мъчителен срам, когато си мислех как ги уплаших. Как можах да им го причиня? Защо имах такава яростна нужда да си докажа, че никога повече не бих могъл да съм един от тях?

Не. Аз купих театъра на Рено. Аз го бях превърнал във витрина на булеварда. Сега щях да го затворя.

Не че те подозираха каквото и да било. Те вярваха в простите и глупави оправдания, които им пробутваше Роже — че току-що съм се завърнал от жарките тропически колонии, че хубавото парижко вино ме е ударило в главата. Пак хвърлих много пари, за да поправя вредата.

Само Бог знае какво са си помислили наистина. Факт бе, че те възобновиха редовните представления още на следващата вечер, а преситените тълпи на булевард „Дю Тампл“ несъмнено бяха измислили десетина разумни обяснения за безобразието. Под кестеновите дървета се виеше опашка.

Само Ники не вярваше на нищо от това. Бе влязъл в тежък запой и отказваше да се върне в театъра и да продължи да изучава музика. Когато Роже го навестяваше, той го обсипваше с оскърбления. Ходеше в най-долните кафенета и кръчми и се скиташе сам из опасните нощни улици.

Е, това е общото между двама ни, мислех си аз.

Всичко това Роже ми разказа, докато аз се разхождах напред-назад, достатъчно далеч от горящата на масата му свещ, а лицето ми бе маска, прикриваща истинските ми мисли.

— Този младеж никак не държи на парите, мосю — говореше той.

— През живота си младежът е разполагал с много пари — ми напомняше. — Той говори неща, които ме тревожат, мосю. Никак не ми харесва как звучат.

Роже приличаше на герой от детско стихче с фланелените си шапчица и нощница, с боси крака и ръце, защото пак го бях вдигнал посред нощ и не му бях оставил време дори да си обуе чехлите и да се среше.

— Какво казва той? — настоях.

— Говори за магии, мосю. Казва, че притежавате необикновени способности. Говори за Ла Воасин и Шамбр Ардент, стар случай на магьосничество от времето на Краля Слънце, вещицата, която изготвяла талисмани и забърквала отрови на придворните.

— Кой би повярвал сега на тези дивотии? — разиграх пълно озадачение. Истината бе, че космите по тила ми настръхнаха.

— Мосю, той сипе тежки обиди — продължи той. — Че вашата пасмина, както той се изразява, винаги е имала достъп до големи тайни. Непрекъснато споменава някакво място във вашия град, което са наричали Мястото на вещиците.

— Моята пасмина!

— Това, че сте аристократ, мосю — каза Роже. Беше му малко неловко. — Когато човек е сърдит, колкото е сърдит мосю дьо Ланфан, тези неща стават важни. Ала той не подшушва подозренията си на другите. Споделя ги само с мен. Казва, че вие ще разберете защо той ви презира. Отказали сте да споделите с него откритията си! Да, мосю, вашите открития. Постоянно говори за Ла Воасин, за неща, съществуващи между небето и земята, за които няма разумни обяснения. Твърди, че знае защо сте плакали на лобното място на вещиците.

Не можех да погледна Роже. Така прелестно бе извратено всичко! И все пак уцелваше истината право в сърцевината. Колко великолепно и напълно несъстоятелно. По свой начин Ники бе прав.

— Мосю, вие сте най-милостивият човек… — поде Роже.

— Спестете ми това, моля…

— Но мосю дьо Ланфан разправя фантасмагории, неща, които изобщо не бива да разправя в днешно време, в нашата епоха — че видял как куршум минава през тялото ви, куршум, който е трябвало да ви убие.

— Куршумът не ме улучи — казах. — Роже, зарежете това. Изведете ги от Париж, всичките.

— Да ги изведа? — възкликна той. — Но вие вложихте толкова много пари в това малко начинание…

— Е, и какво? Кой дава пет пари? — отвърнах. — Изпратете ги в Лондон, на „Друри Лейн“. Предложете на Рено сума, достатъчна да открие собствен театър в Лондон. Оттам те биха могли да заминат за Америка — Сен Доминик, Ню Орлиънс, Ню Йорк. Направете го, мосю. Не ме интересува колко ще струва. Затворете моя театър и ги разкарайте оттук!

И тогава болката щеше да си отиде, нали? Щях да спра да ги виждам, скупчени около мен зад кулисите, да спра да мисля за Лелио, момчето от провинцията, което им изливаше кофите с помия и бе във възторг от това.

Роже изглеждаше изключително плах. Какво ли е да работиш за добре облечен умопобъркан, който ти плаща три пъти повече от всички, за да забравиш разумните си преценки?

Никога няма да узная. Никога повече няма да узная какво е да си човек — във всякакъв смисъл, тялом и духом.

— Що се отнася до Никола — продължих, — ще го убедите да замине за Италия, и аз ще ви обясня как.

— Мосю, дори да го убедя да се преоблече би изисквало доста усилия.

— Това ще е по-лесно. Знаете колко болна е майка ми. Е, накарайте го да я заведе в Италия. Така ще е идеално. Той може да изучава музика в Неаполската консерватория, а точно там ще замине майка ми.

— Той действително й пише… Много е привързан към нея.

— Именно. Убедете го, че без него тя няма да преживее пътуването. Уредете му всичко необходимо. Мосю, трябва да успеете в това. Той трябва да напусне Париж. Давам ви време до края на седмицата, а после ще се върна, за да ми съобщите новината, че е заминал.

Исках много от Роже, разбира се. Но за друг начин не се сещах. Никой не би повярвал на приказките на Ники за магия, това не ме тревожеше. Ала вече заех, че ако Ники не напусне Париж, той бавно ще загуби разсъдъка си.

Нощите минаваха, и всеки миг, в който бях буден, аз се борех със себе си да не тръгна да го диря, да не рискувам с един последен разговор.

Само чаках, и бях съвсем наясно, че го губя завинаги и че той нивга няма да научи причините за нищо от случилото се. Аз, който някога се бях бунтувал срещу безсмислието на нашето съществуване, го пропъждах без обяснение — несправедливост, която може би щеше да го измъчва до края на дните му.

По-добре това, отколкото истината, Ники. Може би сега разбирам всички илюзии малко по-добре. И дано да успееш да накараш майка ми да замине за Италия, ако тя все още има време…

Междувременно сам можех да се погрижа Домът на театралите на Рено да бъде затворен. В съседното кафене дочух да се говори, че трупата заминавала за Англия. Така че тази част от плана бе изпълнена.

 

 

Вече наближаваше зората на осмата нощ, когато най-сетне се появих на прага на Роже и дръпнах звънеца.

Той отвори по-скоро, отколкото очаквах. Изглеждаше замаян и тревожен в обичайната си бяла фланелена нощница.

— Тази ваша одежда почва да ми допада, мосю — казах уморено. — Не мисля, че щях да ви се доверявам толкова, ако бяхте облечен с риза, бричове и палто…

— Мосю! — прекъсна ме той. — Нещо съвсем неочаквано…

— Първо ми отговорете. Рено и останалите заминаха ли благополучно за Англия?

— Да, мосю. Те вече са в Лондон, но…

— А Ники? Заминал е при майка ми в Оверн. Кажете ми, че не греша. Заминал е.

— Но, мосю! — възкликна той, и млъкна. И съвсем неочаквано съзрях образа на майка ми в мислите му.

Ако се бях замислил, щях да се досетя какво означава това. Доколкото знаех, майка ми никога не се бе появявала пред очите на този мъж — как той можеше да си я представя наум? Ала аз не прибягнах до разума си. Всъщност той се бе изпарил.

— Нали тя не е… Нали не ми казвате, че вече е късно?

— Мосю, нека си взема палтото… — изрече той необяснимо и посегна да дръпне звънеца.

И ето го пак нейният образ, нейното лице, изпито и бледо, и толкова живо, че не можех да го понеса.

Сграбчих Роже за раменете.

— Вие сте я видели! Тя е тук!

— Да, мосю. Тя е в Париж. Сега ще ви заведа при нея. Младият дьо Ланфан ми каза, че тя пристига. Ала не можех да се свържа с вас, мосю! Нямам представа как да се свържа с вас. И вчера тя пристигна.

Бях твърде слисан и не можех да му отговоря. Свлякох се на стола и образът й в моята памет така засия, че затъмни всичко, което се излъчваше от него. Тя беше жива, и беше в Париж. А Ники все още беше тук и беше с нея.

Роже се приближи до мен и протегна ръка, сякаш искаше да ме докосне.

— Мосю, вие тръгвайте, докато аз се облека. Тя е в Ил дьо Сен Луи, третата врата вдясно от вратата на мосю Никола. Трябва незабавно да тръгнете.

Погледнах го глупашки. Дори не го виждах. Пред очите ми бе тя. Оставаше по-малко от час до изгрев-слънце. Три четвърти от това време щеше да ми отнеме прибирането до кулата.

— Утре. Утре вечер — стори ми се, че изпелтечих. — Сетих се за онзи стих от „Макбет“ на Шекспир. „Това безкрайно утре, утре, утре^[1]“.

— Мосю, вие не разбирате! Майка ви няма да пътешества до Италия. Тя е предприела последното си пътуване, за да дойде тук да ви види.

Аз не отговорих и той ме награби и се опита да ме разтърси. Никога досега не бях го виждал такъв. За него аз бях едно тяло, и той беше човекът, който трябваше да ме накара да дойда на себе си.

— Настанил съм я в жилище — рече той. — Сестри, лекари, всичко, което бихте могли да пожелаете. Но не те я поддържат жива. Вие я поддържате жива, мосю. Тя трябва да ви види, преди да склопи очи. А сега забравете колко е часът и вървете при нея. Дори и силна воля като нейната не може да твори чудеса.

Не можех да отговоря. Не можех дори да оформя в главата си една свързана мисъл.

Станах и тръгнах към вратата, като повлякох и него със себе си.

— Отидете сега при нея — наредих му — и й кажете, че ще дойда там утре вечер.

Той тръсна глава. Беше гневен и отвратен. И се опита да ми обърне гръб.

Нямаше да му го позволя.

— Вървете там веднага, Роже! — заповядах. — Останете с нея през целия ден, разбирате ли, и се погрижете тя да изчака… да ме изчака да дойда! Пазете я, ако заспи. Събудете я и й говорете, тръгне ли да си отива. Ала не й позволявайте да умре, докато не пристигна там!