Ан Райс
Вампирът Лестат (56) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

7

Щом прекрачих прага, друидите затвориха вратата. И разбрах, че стоя на върха на дълго каменно стълбище. Тази форма в последвалите векове щях да виждам отново и отново — ти вече я видя два пъти, и пак ще я виждаш: стъпалата, водещи надолу в Майката Земя към покоите, където винаги се крият Кръвопиещите.

В самия дъб имаше издълбана стая, схлупена и все още недовършена — факлата ми осветяваше грубите белези, оставени навсякъде о дървото от длетата, но онова, което ме извика, беше на дъното на стълбите. И отново ми каза, че не бива да се боя.

Но когато стигнах дъното на тясното стълбище, онова, което видях, ме ужаси — ужаси ме и ме отблъсна, страхът и омразата ме заляха така рязко, че усетих как в гърлото ми се надига буца — или щях да се задуша, или да започна да повръщам неудържимо.

Създанието седеше на каменна пейка срещу стълбището и на светлината на пламтящата факла видях, че има лице и членове на мъж. Но цялото бе обгорено и почерняло, ужасно обгорено — кожата му се бе сгърчила и залепнала за костите. Всъщност приличаше на жълтоок скелет, овалян в катран, и само буйната му грива от бяла коса бе недокосната. То отвори уста да проговори и видях белите му зъби, острите му зъби, и стиснах здраво факлата, като се мъчех да не се разпищя като глупак.

— Не се приближавай твърде много до мен — рече то. — Застани там, където да мога да те виждам — не както те виждат другите, а както моите очи все още са способни да виждат.

Преглътнах и се опитах да успокоя дъха си. Никое човешко същество не би могло да обгори така и да оцелее. И все пак това чудовище бе живо — голо, съсухрено, черно. Гласът му бе нисък и прекрасен. То стана и тръгна из стаята.

Посочи ме с пръст, жълтите очи се отвориха по-широко и на светлината се обагриха в кървавочервено.

— Какво искаш от мен? — прошепнах, преди да успея да се удържа. — Защо ме доведоха тук?

— Беда — отвърна то със същия глас, наситен с истинско чувство, не стърженето, което бях очаквал от подобно същество. — Аз ще ти дам своята сила, Марий, ще те направя бог и ти ще станеш безсмъртен. Но когато всичко свърши, ти трябва да напуснеш това място. Трябва някак да избягаш от верните ни поклонници и да заминеш за Египет, за да разбереш защо това… това… ме сполетя.

Той сякаш се рееше сред мрака, косата му се стелеше около него като бяла слама, когато говореше, челюстите разтягаха обгорената жилава кожа, залепнала за черепа му.

— Виждаш ли, ние сме врагове на светлината: — ние, боговете на мрака, ние служим на Свещената майка и живеем и властваме само на лунната светлина. Но нашият враг, слънцето, се отклони от своя естествен път, и ни издири в мрака. Из цялата северна шир, където ни се кланят, от свещените гори на ледено снежните земи, та чак тук, долу, в този плодороден край, и на изток, слънцето е намерило начин да прониква денем в светилищата, или нощем в света, и да изгаря боговете живи. Най-младите изгинаха, някои избухнаха като комети пред поклонниците си! Други умряха тъй нажежени, че самите свещени дървета се превърнаха в техни погребални клади. Само древните, онези, които отдавна служат на Великата майка, продължават да се движат и говорят като мен, ала в агония, и вдъхват страх на верните си поклонници, щом се появят.

Трябва да се появи нов бог, Марий, силен и красив, какъвто бях аз, любим на Великата майка, ала още по-вярно е, че трябва да е достатъчно силен, че да избяга от поклонниците, да излезе някак от дъба, да слезе в Египет и да издири древните богове, за да разбере защо ни сполетя тази беда. Трябва да слезеш в Египет, Марий, да заминеш за Александрия и за древните градове и да призовеш боговете с беззвучния глас, който ще добиеш, след като те сътворя, и да откриеш кой все още е жив и кой все още се движи, и защо ни сполетя тази беда.

Чудовището затвори очи. Стоеше неподвижно, лекото му тяло трепереше несдържано, сякаш бе направено от черна хартия, и внезапно, неволно, пред очите ми се изля порой от страшни картини — как тези горски богове избухват в пламъци. Чух писъците им. Моят разсъдлив ум на римлянин им устояваше, опитваше се да ги запамети, да ги побере, да не им се поддава, ала техният създател, това чудовище, бе търпеливо и образите продължаваха да ме заливат. Видях страна, която би могла да бъде единствено Египет — всичко изглеждаше попарено от жегата и пожълтяло, пясъкът засипваше всичко, прашеше го и му придаваше еднакъв цвят, и видях още стълбища, водещи надолу в земята, и още светилища…

— Открий ги — изрече той. — Открий защо и как ни сполетя това. Погрижи се нивга повече да не ни сполети. Приложи уменията си по улиците на Александрия, за да откриеш древните. Моли се древните все още да ги има, както ме има мен.

Бях толкова потресен, че не можех да отговоря, твърде смирен пред тази мистерия. И може би за миг дори приех тази орис, приех я напълно, ала не съм сигурен.

— Зная — рече той. — От мен не можеш да имаш тайни. Ти не желаеш да станеш Бог на дъбравата и търсиш изход за бягство. Но виждаш ли, тази беда може да те изнамери, където и да си, освен ако не откриеш причината й и как да я предотвратиш. Затуй знам, че ще заминеш за Египет, инак и ти, в утробата на нощта, или в утробата на черната земя можеш да бъдеш изпепелен против естеството от това слънце.

Той пристъпи към мен — тътреше крака по каменния под.

— Помни ми думата, трябва да избягаш още тази нощ. Аз ще кажа на поклонниците, че трябва да слезеш в Египет за спасението на всички ни, но на тях ще им бъде омразно да се разделят с новия си, здрав и силен бог. Ала ти трябва да заминеш. И след празника не бива да им се оставяш да те затворят в дъба. Трябва бързо да заминеш. И преди изгрев-слънце се зарови в Майката земя, за да избягаш от лъчите. Тя ще те пази. Ела сега при мен. Ще ти дам Кръвта. И се моли все още да съм способен да ти предам древната си сила. Ще бъде бавно, и дълго. Ще вземам и ще давам, ще вземам и ще давам, ала съм длъжен да го сторя, а ти си длъжен да станеш бог, и си длъжен да сториш точно каквото ти казах.

И без да чака моето съгласие, внезапно той скочи върху мен, черните му пръсти се вкопчиха в мен и факлата изпадна от ръцете ми. Паднах назад, върху стълбите, ала той вече бе забил зъби в гърлото ми.

Знаеш какво се случи, знаеш какво е чувството, когато ти изсмукват кръвта и изпадаш в несвяст. В тези мигове видях гробниците и храмовете на Египет. Видях две сияйни фигури, седящи една до друга като на трон. Видях и чух други гласове, които ми говореха на други езици. А под всичко това звучеше една и съща заповед: Служи на Майката, вземи принесената в жертва кръв, властвай над вярата, вечната вяра на дъбравата.

Борех се, както човек се бори насън, неспособен да извикам, неспособен да избягам. И когато осъзнах, че вече съм свободен, не съм прикован на пода, отново видях бога, пак тъй черен като преди, ала този път — силен, сякаш огънят едва го бе опърлил и той бе възобновил пълната си сила. Лицето му бе добило очертания и дори красота, чертите му бяха добре оформени под напукания изгорял кожен калъф — неговата собствена кожа. Около жълтите очи се бяха появили естествените гънки на плътта, които ги превръщаха в прозорци на душата. Но той бе все тъй сакат и се измъчваше, почти неспособен да помръдне.

— Стани, Марий — рече той. — Ти имаш жажда, и ще ти дам да пиеш. Стани и ела при мен.

И знаеш какъв екстаз ме разтърси, когато неговата кръв се вля в мен, когато потече по всяка вена, по всеки член. Ала ужасното махало едва се бе люшнало.

Часове изминаха в дъба, докато той ми изпиваше кръвта и ми я връщаше отново и отново. Пресъхнал, лежах на пода и ридаех. Съсухрях се също като него. И той отново ми даваше да пия от кръвта, и аз се надигах, обезумял от прекрасно чувство, само за да ми я отнеме той отново.

С всяка размяна идваха и уроците: че съм безсмъртен, че могат да ме убият само слънцето и огънят, че денем ще спя в земята, че нивга няма да позная болест или естествена смърт. Че душата ми никога няма да се пресели от моето тяло в друго, че съм слуга на Майката и че луната ще ми дава сили.

Че ще заяквам от кръвта на злодеите и дори на невинните, принесени в жертва на Майката, че между жертвоприношенията трябва да гладувам, за да изсъхне и да се опразни тялото ми като мъртвата пшеница в полята зиме, само за да се изпълни с жертвената кръв и отново да стане здраво и прекрасно като новоизбуялите растения напролет.

Всичко това научих, всичко това разбрах. Но онова, на което ме научиха през тези часове бе същото, което научаваме в мига, когато Пием от Кръвта — че вече не съм смъртен човек, че съм се преобразил от всичко онова, което ми бе познато, в същество толкова могъщо, че тези стародавни учения едва можеха да го обуздаят или обяснят, че моята орис, както казваше Маел, бе отвъд всякакво познание, в което някой, смъртен или безсмъртен, би могъл да ме просвети.

Най-сетне богът ме подготви да изляза от дървото. Този път бе изпил толкова кръв от мен, че едва успях да се изправя. Бях вейка. Ридаех от жажда, виждах кръв, подушвах кръв, и ми идеше да го нападна, да го хвана и да го пресуша, ако имах силите. Ала силата, разбира се, бе у него.

— Ти си опразнен, какъвто винаги ще бъдеш, щом дойде празникът — рече той. — За да можеш да се напиеш до насита с жертвената кръв. Ала запомни какво ти казах. След като се възцариш, трябва да намериш начин да избягаш. Що се отнася до мен, опитай се да ме спасиш. Кажи им, че аз трябва да бъда пазен, редом с теб. Ала, както изглежда, времето ми изтича.

— Защо, как така? — попитах.

— Ще видиш. Тук трябва да има само един бог, един добър бог. Ако можех да сляза с теб в Египет, щях да мога да пия от кръвта на древните, и тя можеше да ме изцели. Но инак изцелението ми би отнело стотици години. И не бива това време да ми се дава. Ала запомни — върви в Египет. Направи всичко, както ти казах.

И той ме обърна и ме побутна към стълбите. Факлата пламтеше, захвърлена в ъгъла, и докато се изкачвах нагоре към вратата, мирисът на кръвта на очакващите ме друиди нахлу в ноздрите ми, и едва не се разридах.

— Те ще ти дадат цялата кръв, която можеш да поемеш — изрече той зад гърба ми. — Предай се в техните ръце.