Ан Райс
Вампирът Лестат (44) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Още преди да напуснем Франция, Габриел прекъсваше пътешествието ни, като зачезваше за по няколко нощи подред. Във Виена често прекарваше разделена от мен и по две седмици, а когато се установих във венецианския дворец, тя вече ме напускаше за цели месеци. При първото ми посещение в Рим изчезна за половин година. А после ме заряза и в Неапол. Завърнах се във Венеция без нея — сърдит я оставих сама да намери обратния път към Венеция. Успя.

Разбира се, влечеше я извън градовете — към горите или планините, към острови, необитавани от човешки същества. И се връщаше толкова опърпана — с изтъркани обувки, със съдрани дрехи, с безнадеждно оплетена коса, беше точно толкова страшна на вид, колкото и парцаливите вампири от старото парижко сборище. После бродеше из стаите ми с мръсните си неугледни дрехи и се взираше в пукнатините в мазилката или в лъчите, пречупени от кривините на ръчно изработените издухани стъкла на прозорците.

Защо безсмъртните да се задълбочават във вестници, питаше ме тя, или да живеят в дворци? Или да носят злато в джобовете си? Или да пишат писма на изоставеното си смъртно семейство?

С призрачен, скорострелен полуглас тя разказваше за скалите, които е катерила, снежните преспи, в които се е търкаляла, пещерите, пълни с тайнствени знаци и древни вкаменелости, които е открила.

После мълчаливо си отиваше така, както бе дошла, а аз оставах и я търсех с очи, и я чаках, и й се сърдех жестоко, и роптаех срещу нея, когато най-сетне се завърнеше.

Една нощ, при първото ни посещение във Верона, на една тъмна улица тя ме стресна.

— Баща ти жив ли е още? — попита ме тя. Този път я нямаше два месеца и ужасно ми липсваше, и ето, сега най-сетне ме питаше за тях, все едно проявява интерес. Но когато й отговорих „Да, и е много болен“, тя като че ли не ме чу. Опитах се да й обясня, че положението във Франция е много безрадостно. Несъмнено се задаваше революция. Тя тръсна глава и махна презрително.

— Не мисли повече за тях. Забрави ги — и после отново изчезна.

Истината бе, че аз не исках да ги забравя. Никога не престанах да пиша на Роже и да го питам за новини от семейството си. Пишех му по-често, отколкото на Елени в театъра. Молех за портрети на племенниците и племенничките ми. Изпращах във Франция подаръци от всяко място, където се спирах. И революцията наистина ме тревожеше, както сигурно тревожеше всеки смъртен французин.

И най-сетне, когато отсъствията на Габриел бяха все по-дълги, а когато бяхме заедно, между нас имаше напрежение и несигурност, аз започнах да споря с нея за тези неща.

— Времето ще прибере семейството ни. Времето ще ни отнеме Франция такава, каквато я познаваме. Защо да се отказвам от тях сега, когато все още ги имам? Аз имам нужда от всичко това, казвам ти. За мен животът е това!

Но това бе само половината от всичко. Защото и нея имах толкова, колкото имах и останалите. Тя явно разбираше какво всъщност й казвам. Явно чуваше скритите обвинения.

Изказвания като това я натъжаваха. Предизвикваха у нея нежност. Тя ми позволяваше да й чистя дрехите, да й реша косата. А после ловувахме заедно и разговаряхме. Дори понякога идваше с мен в казиното или на опера. За кратко се превръщаше във велика, прекрасна дама.

И тези мигове все още ни свързваха. Те крепяха вярата ни, че все още сме малко сборище, двойка любовници, които надделяват над света на смъртните.

Докато седяхме край камината в някоя провинциална вила, яздехме заедно на капрата на каретата и аз държах поводите, разхождахме се заедно из среднощната гора, все още понякога обменяхме свои наблюдения.

Дори заедно претърсвахме изоставени къщи, за които разправяха, че са обитавани от призраци — ново вълнуващо развлечение и за двама ни. Всъщност случваше се Габриел да се върне от някое свое пътуване тъкмо защото е чула за поява на призраци и иска да отида с нея и да проверим на място.

Разбира се, повечето пъти не откривахме нищо в празните постройки, в които уж се явяваха духове. А клетниците, уж обсебени от дявола, най-често бяха обикновени умопобъркани.

Ала понякога се случваше да видим мимолетни привидения или необяснима неразбория — разхвърляни предмети, ревове, изтръгващи се от устата на обсебени от зли духове деца, леден полъх, който гасеше свещите в заключена стая.

Ала така и нищо не научихме от всичко това. Не видяхме нищо повече от вече описаното от стотина смъртни учени.

Накрая това вече бе за нас само игра. И когато сега си го припомням, знам, че сме продължавали само защото това ни крепеше заедно, даваше ни дружески мигове, каквито иначе нямаше да имаме.

Ала не само отсъствията на Габриел съсипваха нашата взаимна обич с отминаващите години, а и държанието й, когато беше с мен и идеите, които излагаше.

Тя все още имаше навика да говори точно каквото мисли и малко повече.

Една нощ в малката ни къща на Виа Гибелина във Флоренция тя се появи след едномесечно отсъствие и веднага се впусна в обяснения.

— Знаеш ли, създанията на нощта са съзрели да ги оглави велик водач — рече тя. — Не някакъв суеверен дърдорко, изпълняващ вехти обреди, а велик мрачен монарх, който ще ни разпали с нови принципи.

— Какви принципи? — попитах, но тя пропусна въпроса ми и продължи:

— Представи си, не да се храним от смъртните така омразно и скришом, а нещо величествено като Вавилонската кула, преди да я разруши гневът Божи. Един водач в сатанински дворец, който изпраща своите следовници да насъскват брат срещу брата, да карат майки да убиват децата си, да изгорят на клада всички прекрасни постижения на човечеството, да изпепелят самата земя, та всички да умрат от глад, и невинни и виновни! Където и да се появиш, да сееш страдания и хаос и да громиш силите на доброто, та хората да изпаднат в отчаяние! Ето, това е достойно да бъде наречено зло! Това е истинско дяволско творение! Ние с теб сме нищо, ние с теб сме само екзотика в Дивата градина, както ти ми казваше. А светът на хората и сега не е ни повече, ни по-малко същият като онзи, за който четях в своите книги в Оверн преди години.

Този разговор ми беше неприятен. И въпреки това се радвах, че тя е тук, в стаята с мен, че разговарях с някого, различен от някой заблуден смъртен клетник. Че не бях сам с писмата от дома.

— Ами твоите естетически въпроси? — попитах. — Онова, което преди обясняваше на Арман — че искаш да узнаеш защо съществува красотата и защо тя продължава да ни влияе?

Тя вдигна рамене.

— Когато светът на човека рухне, красотата ще надделее. Дърветата отново ще израснат там, където е имало улици; цветята отново ще покрият поляната там, където сега се ширят влажни коптори. Това трябва да е целта на сатанинския господар. — Да види как буйната трева и гъстата гора покриват всяка следа от някога великите градове, докато не остане нищичко от тях.

— И защо наричаш всичко това сатанинско? — попитах. — Защо не го наречеш хаос? Защото то ще е именно това, и нищо повече.

— Защото така ще го нарекат човеците — отвърна тя. — Сатаната са го измислили те, нали? „Сатанински“ е просто думата, с която наричат поведението на онези, които разтурят реда, в който човеците искат да живеят.

— Не разбирам.

— Е, използвай свръхестествения си ум, синеоки мой — отвърна тя, — златокоси сине мой, прекрасни ми вълкоубиецо.

Твърде вероятно е Бог да е създал света, както твърдеше Арман.

— Това ли си открила сред гората? Листакът ли ти го разкри?

Тя ми се присмя.

— Разбира се, не е задължително Бог да е антропоморфен. Или пък такъв, какъвто с нашите колосални егоизъм и сантименталност бихме нарекли „порядъчен“. Но Бог сигурно има. Сатаната обаче е човешка измислица, име, което са дали на силата, стремяща се да отхвърли цивилизования ред. Първият човек, създал закони — независимо дали е Мойсей или някакъв си древен цар Озирис, този законодател е създал дявола. „Дявол“ е означавало онзи, който те изкушава да нарушаваш закона. И ние сме действително сатанински създания, защото не спазваме никакви закони, създадени за закрила на човека. Защо тогава да не рушим истински? Защо да не разпалим пожар на злото, който да погълне всички цивилизации на земята?

Това така ме ужаси, че не можех да отговоря.

— Не се тревожи — разсмя се тя. — Аз няма да го направя. Но се питам какво ли ще се случи в идните десетилетия. Дали няма някой да го стори?

— Надявам се, че не! — възкликнах. — Или нека го кажа така: ако някой от нас се опита, ще има война.

— Защо? Всички ще го последват.

— Аз — не. Аз ще тръгна на война.

— Ах, Лестат, толкова си забавен.

— Дребнаво е! — заявих.

— Дребнаво! — тя бе извърнала очи и гледаше навън, към двора, но отново ме погледна и лицето й поруменя. — да срутиш всички градове на земята? Когато нарече Театъра на вампирите дребнав, те разбрах, но сега си противоречиш.

— Дребнаво е да разрушиш всичко само заради едната разруха, не мислиш ли?

— Невъзможен си! Някога в далечното бъдеще може да се появи такъв водач. Той ще смаже човека и ще го върне към голотата и страха, от които е дошъл. И ние ще се храним от него без усилия, както винаги е било, и Дивата градина, както тия наричаш, ще покрие света.

— Направо ми се иска някой да се опита — отвърнах. — Защото аз ще се вдигна насреща му и ще направя всичко, за да го победя. И може би ще бъда спасен, ще стана отново добър в собствените си очи, когато се заема да спася човека от това.

Бях вбесен. Станах от стола и излязох на двора.

Тя ме следваше по петите.

— Току-що излезе с най-древния аргумент на християнския свят за съществуването на злото — заяви тя. — То съществува, за да можем да се борим с него и да творим добро.

— Каква скука и глупост — отвърнах.

— Ето какво не разбирам аз в теб! Ти си се вкопчил в своята вяра в доброто с упоритост, която е непоклатима. Ала си толкова добър във всичко онова, което си! Ти преследваш жертвите си като мрачен ангел. Ти убиваш безмилостно. Когато поискаш, по цяла нощ пируваш с жертвите си.

— Е, и? — погледнах я студено. — Не умея да съм лош в лошотията си.

Тя се засмя.

— Като младеж бях добър стрелец — рекох. — Бях добър актьор на сцената. А сега съм добър вампир. Толкова за това как разбираме думата „добър“.

* * *

След като тя си тръгна, аз легнах по гръб на каменните плочи в двора, загледах се в звездите и се замислих за всички картини и скулптури, които бях видял само във Флоренция. Знаех, че мразя местата, където се извисяват само дървета, и най-нежната и сладка музика за мен бяха човешките гласове. Но какво ли значение имаха всъщност мислите и чувствата ми?

Ала тя невинаги ме мъчеше със странна философия. Понякога, когато идваше, говореше за практически неща, които е научила. Тя беше по-храбра и по-голяма авантюристка от мен, и ме учеше на различни неща.

Ние можехме да спим в земята — тя го установи още преди да напуснем Франция. Ковчезите и гробовете не бяха важни. И установи, че се надига естествено от земята по залез още преди да се пробуди.

А онези смъртни, които се натъкваха на нас в часовете на деня, бяха обречени, освен ако не ни изложат веднага на слънце. Например, извън Палермо преспала в мазето на изоставена къща и когато се пробудила, очите и лицето й парели като обгорени, а в десницата си стискала смъртен, съвсем мъртъв — очевидно опитал се да наруши покоя й.

— Беше удушен — обясни тя. — Ръката ми продължаваше да го стиска за гърлото. А лицето ми е било обгорено от лъчите, промъкнали се през отворената врата.

— Ами ако бяха няколко смъртни? — попитах. Изпитвах неясно възхищение от нея.

Тя тръсна глава и вдигна рамене. Сега тя неизменно спеше в пръстта, не в мазета или в ковчези. Никой повече нямаше да наруши покоя й. Това не я засягаше.

Не го казах, но бях убеден, че има някакво изящество в това да спиш в криптата. Имаше романтика в надигането от гроба. Всъщност аз изпадах в точно противоположната крайност — поръчвах си ковчези там, където се задържахме, и спях не в църковното гробище, както бе най-разпространеният сред нас обичай, а в скривалища вътре в къщата.

Не мога да кажа, че тя понякога не ме изслушваше търпеливо, докато й обяснявах всичко това. Изслушваше ме, когато решавах да й опиша великите творения на изкуството, които съм видял във Ватиканския музей, или хора, който бях чул в катедралата, или сънищата, които ме спохождаха в последния час преди пробуждането — сънища, сякаш породени от мисълта на смъртни, преминаващи покрай леговището ми. Ала може би тя само наблюдаваше как мърдат устните ми. Кой ли можеше да каже? А после отново изчезваше без обяснения, и аз обикалях из улиците сам и шепнех на глас на Марий, и му пишех предългите си послания, които понякога ми отнемаха по цяла нощ.

Какво исках от нея — да бъде по-човечна, да е като мен? Предсказанията на Арман не ми даваха мира. И как можеше тя да не мисли за тях? Тя трябваше да е наясно какво се случва, че ние все повече се отчуждаваме, че сърцето ми се къса, а гордостта ми бе твърде голяма, че да й го призная.

— Моля те, Габриел, не издържам на самотата? Остани с мен!

Когато напуснахме Италия, аз си играех опасни игрички със смъртните. Виждах жена или мъж — човешко същество, чийто дух ми изглеждаше съвършен, и започвах да го следвам навсякъде. Следвах ги може би около седмица, после месец, понякога дори и по-дълго. Влюбвах се в това създание. Представях си дружбата, разговорите, близостта, която никога нямаше да имаме. В някакъв вълшебен въображаем миг казвах: „Но ти виждаш какво съм аз“, и това човешко същество проявяваше върховно духовно разбирателство и отвръщаше: „Да, виждам. Разбирам.“

Пълни нелепости. Съвсем като в приказката, в която принцесата отдава безкористната си любов на принца, който е омагьосан и той отново става себе си, и вече не е чудовище. Само че в тази мрачна приказка аз се сливах със своята смъртна любов. И ставахме едно, и аз отново добивах плът и кръв.

Прелестна мисъл! Само че все повече и повече се замислях за предупрежденията на Арман, че ще приложа отново Мрачната магия по същите причини като преди. И спрях изцяло играта. Просто излизах на лов, с цялата предишна отмъстителност и жестокост, и погубвах далеч не само злодеи.

В Атина написах следното послание до Марий:

Не зная защо продължавам. Не търся истината. Не вярвам в нея. Не се надявам да ми разкриеш древни тайни, каквито и да са те. Но вярвам в нещо. Може би просто в красотата на света, из който се скитам, или в самата воля за живот. Твърде рано ми бе даден този дар. И причината, заради която ми го дадоха, не бе добра. И сега, на възраст трийсет смъртни години, аз вече донякъде съм разбрал защо толкова много от нашите себеподобни са го пропилели, отказали са се от него. Ала аз продължавам. И те търся.

Колко време можех да бродя из Европа и Азия така, не знаех. Въпреки всичките ми жалби, че съм самотен, аз бях свикнал на всичко това. И имаше нови градове, и нови жертви, нови езици и нова музика за слушане. Колкото и да ме мъчеше болката, аз съсредоточавах мислите си върху нова цел. Исках да опозная всички градове на света до един, дори и далечните столици на Индия и Китай, където и най-простите предмети щяха да изглеждат чужди, а мислите, в които прониквам — странни като на същества от друг свят.

Но когато продължихме на юг от Истанбул към Мала Азия, Габриел се поддаде още по-силно на примамливостта на тази нова и странна земя, и затова почти не се завърташе край мен.

А във Франция всичко вървеше към ужасяваща кулминация, не само в света на смъртните, за който все още скърбях, но и при вампирите от театъра.