Ан Райс
Вампирът Лестат (13) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

4

Стори ми се, че съм лежал години наред на пода, загледан в догарящия огън, от който най-сетне останаха само овъглени цепеници. Стаята бе изстинала. През отворения прозорец влизаше мразовит въздух. Собствените ми ридания отекваха в ушите ми, докато вече не можех да издържам. И не ме утешаваше знанието, че в това състояние всичко се възприема преувеличено, дори и преизпълващата ме несрета.

От време на време отново започвах да се моля. Молех за прошка, но прошка за какво, не бих могъл да кажа. Молех се на Блажената майка, на светците. Мърморех молитвите отново и отново, докато накрая те се превърнаха в безсмислено монотонно нареждане.

А сълзите ми бяха кървави, и оставяха петна по ръцете ми, когато бършех лицето си.

После лежах, проснат върху каменните плочи, и вече не мърморех молитви, а онези нечленоразделни молби, които редим пред всичко могъщо, всичко свещено, всичко, което съществува или не под всякакви имена. Не ме оставяй тук самичък. Не ме изоставяй. Аз съм на лобното място на вещиците. Това е лобното място на вещиците. Не ме оставяй да пропадна още повече, отколкото пропаднах тази нощ. Не позволявай това да се случи… Лестат, събуди се.

Но думите на Магнус се върнаха при мен, отново и отново — „Да намеря ада, ако има ад… Ако съществува Княз на мрака…“

Най-накрая се надигнах на четири крака. Чувствах се замаян и сърдит, зашеметен. Погледнах огъня и видях, че бих могъл отново да го раздухам до пламтящ пожар, и да се хвърля в него.

Но дори и когато се насилих да си представя агонията, знаех, че нямам намерение да постъпя така.

В края на краищата, защо да го правя? Какво бях сторил, та да заслужа участта на вещиците? Не исках да попадна в ада нито за миг. Адски сигурно беше, че няма да отида там само за да се изплюя в лицето на Княза на мрака, който и да се окаже той!

Напротив, ако бях прокълнато създание, то нека тогава този кучи син ме преследва! Нека той ми каже защо са ми отредени страдания. Много бих искал да знам.

Що се отнася до забравата, е, да, нея можем да поизчакаме малко. Можем да го пообмислим това… малко поне.

Някакво непознато ми спокойствие бавно ме обзе — мрачно, изпълнено с огорчение и все по-пленително.

Аз вече не бях човек.

И докато клечах там и мислех за това, и гледах гаснещите въглени, в мен се натрупваше грамадна сила. Постепенно момчешките ми ридания утихнаха. И аз започнах да разучавам белотата на кожата си, остротата на двата малки зли зъба и начина, по който ноктите ми лъщяха в тъмното като лакирани.

Всички малки познати болки изтичаха от тялото ми. И остатъчната топлина, която лъхаше от пушещите цепеници, бе добра към мен, сякаш нещо ме завиваше или се увиваше около мен.

Времето течеше, ала и не течеше.

Всяка промяна в полъха във въздуха бе милувка. И когато приглушен хор от черковни камбани се разнесе откъм осветения с приглушени светлини град и отмери часа, те не отмериха хода на смъртното време. Те бяха само най-чиста музика и аз лежах зашеметен, със зейнала уста, загледан в преминаващите облаци.

Но в гърдите си започнах да усещам нова болка, пареща и жива.

Тя потече по вените ми, стегна главата ми в обръч, а после сякаш се събра в корема и червата ми. Присвих очи. Килнах глава настрани. Осъзнах, че не ме е страх от тази болка, по-скоро ми се струваше, че се вслушвам в нея.

И тогава прозрях причината й. Моите отпадъци ме напускаха — малък порой. Не бях способен да го овладея. Ала докато гледах как нечистотиите цапат дрехите ми, това не ме отврати.

Плъховете, които се промъкваха тук, в тази стая, и приближаваха към тези нечистотии с безшумни стъпки, дори и те не ме отвращаваха.

Тези твари не можеха да ме докоснат, дори и когато ме полазиха, за да изгълтат моите отпадъци.

Всъщност в тъмното не можех да си представя нищо такова, дори и слузестите гадини от гроба, което да предизвика погнуса у мен. Нека си лазят по ръцете и лицето ми, сега вече това нямаше значение.

Аз не бях част от света, у който тези твари предизвикват треперене. И с усмивка осъзнах, че аз принадлежа на онова мрачно племе, което кара другите да треперят. Бавно и с голяма наслада, се разсмях.

И все пак моята скръб все още не бе ме изоставила напълно. Тя витаеше като идея и в тази идея имаше чиста истина.

Свършено е с мен, аз съм вампир. И създания ще умират, за да живея аз — аз ще пия тяхната кръв, за да живея. И никога, никога вече няма да видя нито Никола, нито майка си, нито някого от човеците, които съм познавал и обичал, никого от моето човешко семейство. Аз ще пия кръв. И ще живея вечно. Точно тъй ще бъде. А онова, което ще бъде, е едва в началото си — то току-що се роди! И родилните мъки, в които се роди, бяха опиянение, каквото досега не бях познал.

Изправих се. Усещах се лек и могъщ и странно вцепенен, отидох при угасналия огън и минах през изгорелите въглени.

Кости нямаше. Сякаш демонът се беше разпаднал. Пепелта, която успях да събера в шепи, отнесох на прозореца. И щом вятърът я понесе, аз прошепнах сбогом на Магнус и се питах дали той би могъл все още да ме чуе.

Най-сетне останаха само овъглените цепеници и саждите, които изтрих с ръце и разпилях в тъмното.

Време беше да огледам вътрешната стаичка.