Ан Райс
Вампирът Лестат (2) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

През зимата на моята двайсет и първа година излязох сам на кон, за да избия глутница вълци.

Това се случи в земите на баща ми в Оверн, Франция, през последните десетилетия преди Френската революция.

Това бе най-лошата зима, която можех да си спомня — вълците крадяха овце от нашите селяни и дори нощем търчаха по улиците на селото.

Това бяха тежки години за мен. Баща ми беше маркизът, а аз бях седмият син и най-малкият от тримата оживели и възмъжали. Не можех да претендирам за титлата или за земята и нямах перспективи. Дори и в богатите семейства това можеше да се случи на по-малко момче, ала богатствата ни бяха пропилени отдавна. Най-големият ми брат Огюстен, наследник по право на цялото ни имущество, похарчи зестрата на жена си още щом се венча за нея.

Замъкът на баща ми, имението му и близкото село бяха цялата ми вселена. И се бях родил неспокоен — мечтателят, сърдитият, недоволстващият. Не исках да седя край камината и да разговарям за стародавни войни и за времето на Краля Слънце. Историята за мен нямаше стойност.

Но в този мрачен старомоден свят аз бях станал ловецът. Носех фазани, еленово месо и пъстърва от планинските потоци — всичко, което бе нужно и можеше да се хване, — за да изхранвам семейството. Такъв бе животът ми по онова време и не го споделях с никой друг — и беше много хубаво, че се бях заел с това, защото имаше и години, през които можеше да измрем от глад.

Разбира се, това бе благородно занятие — да ловуваш из наследствени земи, и единствено ние имахме право на него. И най-богатият буржоа не можеше да вдигне пушка в моите гори. Но пък на него не му се и налагаше да вдига пушка. Той имаше пари.

Два пъти през живота си се опитах да избягам от това съществуване, единствено за да ме върнат обратно с прекършени криле. Но за това ще разкажа повече по-късно.

Точно сега аз мисля за снега, покрил целите планини, и за вълците, които плашат селяните и крадат овцете ми. И мисля за старата поговорка, която бе популярна във Франция по онова време — че ако живееш в провинция Оверн, не можеш да стигнеш по-далече от Париж.

Разберете, че тъй като аз бях господарят, и вече единственият господар, който можеше да язди кон и да стреля с пушка, естествено беше селяните да дойдат при мен с оплаквания от вълците и да очакват аз да ги отстрелям. Това бе мой дълг.

Аз ни най-малко не се страхувах от вълците. Никога през живота си не бях виждал и чувал вълк да нападне човек. И бих ги изтровил, ако можех, ала месото просто бе твърде оскъдно, че да го подправям с отрова.

Рано-рано в една много студена януарска сутрин аз се въоръжих, за да избия вълците един по един. Имах три пушки кремъклийки и една отлична винтовка, които взех с мен, както и мускета си и бащиния ми меч. Но точно преди да напусна замъка, добавих към този малък арсенал едно-две древни оръжия, с които никога досега не си бях имал работа.

Нашият замък бе пълен със стари доспехи. Предците ми се бяха били в безброй благородни войни — от времената на кръстоносните походи със свети Луи насам. А на стените, над всичките тези дрънчащи тенекии, бяха окачени многобройни копия, бойни брадви, млатила и боздугани.

Онази сутрин взех с мен грамаден боздуган — което ще рече тояга с шипове, и едно доста голямо млатило: желязна топка, окачена на верига, с която можеше да халосаш с безмерна сила нападателя.

А сега си спомнете, че това става през осемнайсети век — времето, когато парижаните с бели перуки пристъпваха на пръсти с бели сатенени пантофки на висок ток, смъркаха енфие и си бъркаха в носа с бродирани кърпички.

И ето ме и мен — излизам на лов с ботуши от сурова кожа и палто от еленова кожа, с тези древни оръжия, окачени на седлото, и двата ми големи мастифа покрай мен с нашийници с шипове.

Такъв бе животът ми. Все едно го живеех в Средновековието. И знаех достатъчно за натруфените пътешественици по пощенския път, за да го усещам доста остро. Столичните благородници наричаха нас, провинциалните господари, „зайцеловци“. Разбира се, ние можехме да им се присмиваме и да ги наричаме лакеи на краля и кралицата. Нашият замък се издигаше от хиляда години и дори и великият кардинал Ришельо по времето на войната си с нашите хора не бе успял да събори древните ни кули. Но, както казах и преди, аз не обръщах особено внимание на историята.

Бях нещастен и освирепял, докато се изкачвах в планината.

Исках хубава битка с вълците. Глутницата наброяваше пет вълка според селяните, а аз имах пушките си и две кучета с челюсти толкова силни, че можеха да прекършат вълчи гръбнак за миг.

Изкачвах склоновете около час и стигнах до долчинка, която познавах толкова добре, че никакъв снегопад не можеше да я скрие. И щом поех през широкото пусто поле към изсъхналата гора, чух първия вой.

След секунди се разнесе и друг, а после и трети, и сега хорът виеше в такава хармония, че не можех да различа колко вълка наброява глутницата, а само че са ме видели и си дават знак един на друг да се съберат, тъкмо както се надявах.

Не мисля, че тогава почувствах и най-малък страх. Но усещах нещо, и то караше космите по ръцете ми да настръхват. Околността, колкото и обширна да беше, изглеждаше пуста. Подготвих пушките. Наредих на кучетата си да спрат да ръмжат и да ме последват и през ума ми мина неясната мисъл, че е по-добре да се махна от откритото поле, да навляза в гората и да побързам.

Кучетата ми нададоха плътен, проточен предупредителен вой. Погледнах през рамо и видях вълците на стотици метри назад да търчат право към мен по снега. Бяха три грамадни сиви вълка и настъпваха в колона.

Втурнах се към гората.

Като че лесно щях да я стигна, преди тримата да ме догонят, ала вълците са изключително умни животни и докато препусках към дърветата, видях останалите от глутницата — около пет възрастни животни — да ми заграждат пътя отляво. Това беше засада и никога не бих могъл да стигна навреме гората. Глутницата беше от осем вълка, а не от пет, както ми бяха казали селяните.

Дори и тогава нямах достатъчно разум, че да се уплаша. Не се и замислих за очевидния факт, че тези животни гладуват, инак никога не биха припарили до селото. Естественият им страх от хората бе изчезнал.

Подготвих се за битка. Затъкнах млатилото в пояса си и се прицелих с пушката. Застрелях голям мъжкар на метри от мен и имах време да презаредя, а кучетата ми и глутницата се нападнаха.

Вълците не можеха да захапят кучетата ми за вратовете заради нашийниците с шипове. В тази първа схватка моите кучета повалиха незабавно един от вълците с мощните си челюсти. Стрелях и повалих още един.

Но глутницата бе обкръжила кучетата. Докато стрелях отново и отново, презареждах възможно най-бързо и се стараех да не улуча моите животни, видях как по-малкото куче пада със счупени задни крака. Кръв струеше по снега; второто се отдръпна от глутницата, която се опитваше да изяде умиращото животно, но след две минути те разкъсаха корема му и го убиха.

Те бяха мощни зверове, както казах вече, тези мастифи. Сам ги бях отгледал и обучил. И всеки от тях тежеше близо сто килограма. Аз винаги ловувах с тях и въпреки че сега говоря за тях като за кучета, тогава ги знаех по имена и когато ги видях да умират, за първи път разбрах с какво се бях захванал и какво можеше да се случи.

Бяха минали едва няколко минути.

Четири вълка лежаха мъртви. Друг бе смъртоносно осакатен. Оставаха три, един, от които бе спрял да пирува дивашки с месото на кучетата и бе втренчил косо разположените си очи в мен.

Стрелях с винтовката, не улучих, стрелях с мускета и кобилата ми се вдигна на задни крака, когато вълкът се стрелна към мен.

Като на пружини другите вълци се обърнаха и зарязаха прясната плячка. Дръпнах силно юздите и оставих кобилата си да препусне на воля право към прикритието на гората.

Не се огледах назад дори когато чух ръмженето и щракането на челюсти. Но после усетих как зъбите одраскаха глезена ми. Грабнах другия мускет, обърнах се наляво и стрелях. Вълкът като че се изправи на задните си крака, но изчезна твърде бързо от поглед и кобилата ми отново се вдигна на задни крака. Едва не паднах. Усетих как задните й крака поддават под мен.

Почти бяхме стигнали гората и аз скочих от гърба й преди тя да се строполи на земята. Имах още една заредена пушка. Обърнах се, хванах я здраво с две ръце, прицелих се право в скачащия върху ми вълк и пръснах горната част на черепа му.

Останаха две животни. Кобилата надаваше дълбоко, гръмовно цвилене, което се издигна до рев и писък — най-ужасният звук, който бях чувал да издава нещо живо. Двата вълка я бяха заръфали.

Стрелнах се по снега — усещах колко е твърда каменистата земя под мен, и успях да стигна до дърветата. Ако успеех да презаредя, можех да ги застрелям оттам. Но нямаше нито едно дърво с достатъчно ниски клони, че да могат да ми служат за опора.

Скочих нагоре, като се опитвах да се покатеря, краката ми се подхлъзнаха по ледената кора и паднах долу, а вълците приближаваха. Нямаше време да презаредя единствената останала ми пушка. Оставаха ми млатилото и мечът — боздуганът отдавна бе загубен.

Мисля, че щом с мъка се изправих на крака, разбрах, че сигурно ще умра. Но и през ум не ми мина да се предавам. Бях се побъркал, побеснял. Почти с ръмжене се изправих лице в лице със зверовете и погледнах по-близкия вълк право в очите.

Разкрачих се, за да се закотвя. Стиснал млатилото в лявата си ръка, извадих меча. Вълците спряха. Първият, след като се взря в мен, наведе глава и се дръпна няколко крачки встрани. Другият чакаше, сякаш чакаше някакъв невидим знак. Първият отново ме погледна, пак с онова обезпокоително спокойствие, и се хвърли напред.

Замахнах с млатилото и топката с шипове се завъртя в кръг. Чувах собственото си ръмжащо дишане и усетих, че подгъвам колене, като че се готвя да скоча напред. Прицелих се с млатилото отстрани на челюстта на звяра, халосах я с всичка сила и само я одрасках.

Вълкът се стрелна назад, а вторият затича в кръг около мен — пристъпваше към мен с танцова стъпка и се отдръпваше. И двата скочиха достатъчно близо, че да ме накарат да завъртя млатилото и да размахам меча, а после отново избягаха.

Не зная колко време продължи това, но разбрах стратегията. Те смятаха да ме изтощят и притежаваха силата да го направят. За тях се бе превърнало в игра.

Аз се въртях, мушках, отбранявах се и едва не падах на колене. Вероятно това е продължило не повече от половин час. Но такова време няма как да се измери.

Краката ми поддаваха, и аз предприех един отчаян последен рискован ход. Замрях неподвижно с оръжията от двете ми страни. И този път те ме нападнаха, точно както се и надявах.

В последния миг замахнах с млатилото, усетих как кълбото строшава костта, видях как главата се отмята нагоре, надясно, и с широкото острие на меча прерязах вълчето гърло.

Другият обаче беше до мен. Усетих как зъбите му се забиха в брича ми. За миг щеше да изтръгне крака ми от ставата, но аз разцепих муцуната му отстрани и му разрязах окото. Кълбото на млатилото се стовари върху него. Вълкът се строполи. Аз отскочих назад, отново имах достатъчно пространство за меча и го забих право в гърдите на звяра — чак до дръжката, — а после го извадих.

Това беше краят.

Глутницата бе мъртва. Аз бях жив.

Единствените звуци в пустата заснежена долина бяха собственото ми дишане и гръмовният писък на моята умираща кобила, просната на метри от мен.

Не съм убеден, че бях с всичкия си. Не съм убеден, че онова, което минаваше през ума ми, бяха мисли. Исках да падна в снега, ала се отдалечавах от мъртвите вълци и вървях към своята агонизираща кобила.

Щом се приближих до нея, тя вдигна глава, помъчи се да се изправи на предни крака и отново изцвили — пронизително, гръмовно, умоляващо. Звукът отекна в планините, сякаш стигна до небето. А аз се взирах в нея, взирах се в тъмното й, съсипано тяло на фона на снежната белота, в мъртвите задни бутове и ритащите предни крака, в носа, издигнат към небето, прилепените назад уши и огромните невинни очи, които се подбелиха, когато разтърсващият вик се изтръгна от нея. Тя приличаше на насекомо, наполовина размазано на пода, ала не беше насекомо. Тя беше моята съпротивляваща се, страдаща кобила. Тя се опитваше да стане отново.

Свалих пушката от седлото. Заредих я. И докато тя лежеше и отмяташе глава и се мъчеше напразно да се изправи отново с пронизително цвилене, аз я прострелях в сърцето.

Сега тя изглеждаше добре. Лежеше мъртва и неподвижна и кръвта й изтичаше, а долината бе притихнала. Аз треперех. Чух как от мен се изтръгва грозен задавен звук, видях как повръщано се изля в снега и чак тогава разбрах, че е моето. Вонята на вълк и мириса на кръв ме обгръщаха. А когато се опитах да вървя, едва не се строполих.

Но без да спра дори и за миг, аз отидох сред мъртвите вълци и се върнах при онзи, който едва не бе ме убил — последният, метнах го на раменете си и поех по пътя към дома.

Отне ми може би два часа.

Отново не знам. Но каквото и да бях научил или усетил, докато се биех с вълците, продължаваше да се случва в ума ми и докато вървях. Всеки път, колчем залитнех и паднех, нещо в мен закоравяваше и ставаше по-лошо.

Когато стигнах портите на замъка, мисля, че не бях Лестат. Все още бях някой друг, когато влязох с клатушкане в голямата зала с вълка на раменете — сега топлината на трупа беше силно намаляла и внезапно лумналият огън дразнеше очите ми. Бях смъртно изтощен.

И въпреки че заговорих, щом видях братята ми да стават от масата, а майка ми да потупва баща ми, който вече беше ослепял и искаше да разбере какво става, не знам какво съм казал. Знам, че гласът ми беше много глух, и че имах усещане, че описвам съвсем простичко случилото се.

„И после… И после…“ — нещо такова.

Но брат ми Огюстен изведнъж ме накара да дойда на себе си. Той дойде при мен, огряван от светлината на огъня зад гърба му, и съвсем отчетливо прекъсна тихите ми монотонни думи със своите:

— Ти, копеленце — рече той студено. — Ти не си убил осем вълка!

На лицето му бе изписана грозна погнуса.

Но ето какво бе забележителното — още щом произнесе тези думи, той по някакъв начин разбра, че е сгрешил.

Може би по моя поглед. Може би по възмутеното мърморене на майка ми или по това, че другият ми брат изобщо не се обаждаше. Сигурно по лицето ми. Каквато и да бе причината, случи се почти мигновено и той доби странно смутен вид.

Започна да дърдори нещо — как не било за вярване и как сигурно едва не са ме убили, и дали прислугата да не ми стопли бульон незабавно, и всякакви такива, ала полза никаква. Онова, което се бе случило в онзи единствен миг, бе непоправимо и изведнъж се намерих сам на леглото в стаята си. Кучетата не бяха в него с мен, както винаги през зимата, защото те бяха мъртви, и въпреки че камината не беше накладена, аз се наврях, мръсен и окървавен, под завивките и потънах в дълбок сън.

Не напуснах стаята си дни наред.

Знаех, че селяните са се изкачили в планината, намерили са вълците и са ги донесли в замъка, защото Огюстен дойде и ми го разказа, но аз не отговорих.

Измина може би седмица. Когато можех да понеса присъствието на други кучета около себе си, слязох в моя кучкарник и доведох две кученца, вече едри животни, да ми правят компания. Нощем спях между тях.

Слугите идваха и си отиваха. Но никой не ми досаждаше.

А после майка ми тихо, почти крадешком, се промъкна в стаята ми.