Ан Райс
Вампирът Лестат (63) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

14

Марий замълча.

За пръв път отмести поглед от мен към небето зад прозорците, сякаш се вслушваше в гласове откъм острова, които аз не чувах.

— Имам да ти казвам и още няколко неща — заговори той.

— Неща, които са важни, макар и чисто практически… — но се разсея. — Има и обещания; които трябва да изпълня — рече той най-накрая.

А после се заслуша мълчаливо. Лицето му силно наподобяваше лицата на Акаша и Енкил.

Исках да му задам стотици въпроси. Но още по-важно може би беше, че имаше стотици негови твърдения, които исках да повторя, сякаш за да ги разбера, трябваше да ги изкажа на глас. Ако проговорех, нямаше да мога да кажа нищо разумно.

Отпуснах се върху хладния брокат на креслото, събрал длани във формата на островърха кула, и се загледах напред, сякаш разказът му се разгръщаше там, за да го прочета, и се замислих над истинността на неговите твърдения за доброто и злото и как те можеха да ме ужасят и разочароват, ако се бе опитал да ме убеди в правилността на философията на ужасните богове на Изтока, в това, че можем да се гордеем с онова, което вършим.

И аз бях дете на Запада и през целия си кратък живот се бях борил със западната неспособност да приеме злото или смъртта.

Но под всички тези размишления се криеше отвратителният факт, че Марий можеше да унищожи всички ни, като унищожи Акаша и Енкил. Марий можеше да убие всички ни до един, ако изгори Акаша и Енкил и по този начин се освободи от една стара, грохнала и безполезна форма на злото в света. А и ужасът, който внушаваха самите Акаша и Енкил… Какво можех да кажа за това, освен, че и аз бях почувствал първия проблясък на неговото някогашно чувство — че бих могъл да ги пробудя, да ги накарам отново да проговорят, да се раздвижат. Или, по-вярно, когато ги видях бях почувствал, че някой трябва да го стори и е способен на това. Някой би могъл да прекъсне съня им с отворени очи.

А какви ли щяха да бъдат те, ако някога отново проходят и проговорят? Древноегипетски чудовища. С какво ли биха се занимавали?

Внезапно две възможности ми се сториха изкусителни — да ги пробудя или да ги погубя. И двете изкушаваха ума. Исках да проникна в тях и да общувам с тях, и все пак ми бе понятно и неустоимото безумие — да се опиташ да ги унищожиш. Да излезеш с тях на ярката светлина, която щеше да умори с тях и цялата наша обречена порода.

И двете позиции бяха свързани с властта и с триумфа над хода на времето.

— Ти изобщо ли не се изкушаваш да го сториш? — попитах с глас, натежал от болка. Зачудих се дали и те чуват долу, в своя параклис.

Той се сепна от своя унес, обърна, се към мен и поклати глава. Не.

— Въпреки че знаеш по-добре от всеки друг, че за нас няма място?

Той отново поклати глава. Не.

— Аз съм безсмъртен — рече той. — Действително безсмъртен. Ще бъда пределно честен — не зная какво би могло да ме убие сега, ако изобщо нещо е способно. Но смисълът е в друго. Аз дори не се замислям над това. Аз сам по себе си съм вечно съзнание, разумът, за който съм копнеел години и години наред, докато бях жив, и съм все така влюбен, както винаги, във великия прогрес на човечеството. Искам да видя какво ще се случи сега, когато светът отново поставя боговете под въпрос. Та аз сега дори не мога да бъда убеден да си затворя очите, по каквато и да било причина!

Кимнах разбиращо.

— Но аз не страдам, както страдаш ти — продължи той. — Дори и в дъбравата в северна Франция, когато бях преобразен, аз не бях млад. Оттогава съм бил самотен, бил съм на ръба на безумието, изпитвал съм неописуеми страдания, ала никога не съм бил безсмъртен и млад. Аз бях приключил отдавна с онова, което на теб тепърва ти предстои, онова, което много, много скоро ще те откъсне от мен.

— Да ме откъсне? Но аз не искам…

— Трябва да заминеш, Лестат — настоя той. — И то много скоро, както казах. Ти не си готов да останеш тук с мен. Това е едно от най-важните неща, които ми остава да ти кажа, и ти трябва да го изслушаш със същото внимание, с което изслуша и останалото.

— Марий, дори не си представям как да замина сега. Дори не мога… — внезапно ме преизпълни гняв. Защо той ме е довел тук, за да ме отхвърли? И аз си спомних всички напътствия, които ми отправи Арман. Само у старите можем да намерим взаимност, не с онези, които сътворяваме. И аз бях открил Марий. Ала това бяха само думи и те не докосваха сърцевината на чувствата ми, внезапната покруса и страхът от раздялата.

— Изслушай ме — рече нежно той. — Преди галите да ме отведат, аз си бях поживял, почти толкова, колкото траеше човешкият живот по онова време. И след като отведох Онези, които трябва да бъдат пазени, от Египет в Антиохия, отново живях години наред, както живеят богатите римски учени. Имах дом, роби и любовта на Пандора. В Антиохия ние имахме свой живот, ние бяхме наблюдатели на всичко, което отминаваше. А след този живот, във Венеция светът беше мой, както знаеш. Имах силата да властвам над този остров, както властвам и сега. Ти, като мнозина, които рано влизат в огъня на слънцето, изобщо не си живял.

Като младеж ти си вкусил истинския живот за не повече от шест месеца в Париж. Като вампир ти беше странник, чужденец. И в скитанията си от място на място надзърташе в къщите и в чуждия живот.

Ако искаш да оцелееш, трябва да изживееш един цял живот, и то възможно най-скоро. Да предугадиш какво е да загубиш всичко, да се отчаеш и отново да се заровиш в земята, за да не се надигнеш никога. Или още по-лошо…

— Искам го. Разбирам — отвърнах аз. — И все пак, когато ми го предложиха в Париж — да остана в театъра, аз не можех.

— Там не беше мястото за теб. Освен това, Театърът на вампирите е сборище. Той не е светът — не повече, отколкото това мое островно убежище е светът. А и твърде много ужасни неща са ти се случили там.

Но в тази пустош на Новия свят, към която си се запътил, в това малко варварско градче, наречено Ню Орлиънс, ти можеш да навлезеш в света както никога досега. Можеш да се заселиш там като смъртен, както толкова пъти се опита по време на странстванията си с Габриел. Там няма да има стари сборища, които да те безпокоят, нито единаци, които ще се опитат да те погубят от страх. И когато сътворяваш други — а ти, от самота, ще сътворяваш други — сътворявай ги и ги запазвай колкото се може по-човечни. Пази близките си като членове на семейство, не на сборище, и разбери века, в който живееш, десетилетията, през които преминаваш. Разбери стила на облеклото, което украсява тялото ти, стила на постройките, в които прекарваш времето за забавления, мястото, където ловуваш. Разбери какво означава да чувстваш хода на времето!

— Да, и да изпитам цялата болка, докато гледам как всичко умира… — всичко онова, срещу което ме бе съветвал Арман.

— Разбира се. Ти си създаден, за да възтържествуваш над времето, не да бягаш от него. И ще страдаш, че трябва да криеш тайната на своята чудовищност и че ти се налага да убиваш. И може би ще се опиташ да се храниш само със злодеи, за да успокояваш съвестта си, и може и да успееш, а може и да се провалиш. Но ти можеш да се приближиш силно до живота, стига да заключиш тайната в себе си. Ти си създаден такъв, че да си близо до него, както някога ти сам каза на членовете на старото парижко сборище. Ти си имитация на човек.

— Искам го, наистина го искам…

— Тогава послушай съвета ми. И разбери също и това. В действителност вечността е просто изживяването на един човешки живот след друг. Разбира се, може да има и дълги периоди на оттегляне, на дрямка или просто на наблюдение. Но отново и отново ние се гмуркаме в потока и плуваме, докъдето можем, докато трагични времена не ни съкрушат, както съкрушават и смъртните.

— Ти ще го сториш ли пак? Да напуснеш това убежище и да се гмурнеш в потока?

— Да, със сигурност. Когато ми се предостави точния момент. Когато светът отново е станал толкова интересен, че не мога да му устоя. Тогава аз ще тръгна по градските улици, ще приема име. Ще върша нещо.

— Ела тогава с мен! — ах, болезнено ехо от Арман. И от напразните молби на Габриел десет години по-късно.

— Тази покана е по-изкусителна, отколкото си представяш — отвърна той. — Ала ако дойда с тебе, ще ти сторя много лоша услуга. Ще застана между теб и света. Не бих могъл да се удържа.

Поклатих глава и извърнах очи, изпълнен с огорчение.

— Ти искаш ли да продължиш да съществуваш? — попита той. — Или искаш предсказанията на Габриел да се сбъднат?

— Искам да продължа — отвърнах.

— Тогава трябва да заминеш — рече той. — Един век по-късно от сега, а може би и по-малко, ние ще се срещнем отново. Аз няма да бъда на този остров. Ще съм отвел Онези, които трябва да бъдат пазени, на друго място. Ала където и да се намирам аз, и където и да се намираш ти, ще те намеря. И тогава аз ще съм този, който няма да иска ти да го напуснеш. Аз ще съм този, който ще те умолява да останеш. Аз ще се влюбя в твоята компания, в твоите разговори, просто в това да те виждам, в твоята издръжливост, в твоята безразсъдност и в твоята липса на вяра в каквото и да било — във всичко онова в теб, което вече твърде силно обичам.

Не можех да слушам това — то ме съсипваше. Искаше ми се да му се моля да ми позволи да остана.

— Напълно невъзможно ли е това сега? — попитах. — Марий, не можеш ли да ми спестиш този живот?

— Напълно невъзможно — отвърна той. — Мога цяла вечност да ти разказвам истории, ала те не могат да заместят живота. Повярвай, опитвал съм се да го спестя на други. И никога не съм успявал. Не мога да те науча на онова, на което ще те научи един живот. Не биваше да преобразявам Арман тъй млад и дори и днес се кая за преживените от него векове наред безумства и страдания. Ти му стори милост, като го накара да навлезе в Париж от днешния век, ала се боя, че вече му е късно. Повярвай ми, Лестат, когато ти казвам, че това трябва да се случи. Ти трябва да изживееш този живот, защото лишените от него пропадат в неудовлетворение, докато най-сетне го изживеят някъде или бъдат унищожени.

— Ами Габриел?

— Габриел е изживяла живота си, тя почти изживя и смъртта си. Тя има силата да влезе отново в света, когато реши, или до безкрай да живее в периферията му.

— А мислиш ли, че тя някога отново ще влезе в него?

— Не зная — отвърна той. — Не съм способен да проумея Габриел, въпреки опита си — тя твърде много прилича на Пандора. Но аз никога не съм разбирал Пандора. Истината е, че повечето жени са слаби — и смъртни, и безсмъртни. Ала когато са силни, те са напълно непредвидими.

Поклатих глава. Притворих очи. Не исках да мисля за Габриел. Габриел си бе отишла, независимо какво си говорехме ние тук.

И аз все още не можех да приема това, че трябва да замина. Това място ми изглеждаше рай. Ала вече не възразявах. Знаех, че той е твърдо решен, знаех и че няма да ме принуждава. Той щеше да ме накара да се разтревожа за своя смъртен баща, да отида при него и да му кажа, че трябва да замина. Оставаха ми няколко нощи.

— Да — отвърна той меко. — Има и други неща, които мога да ти разкажа.

Отново отворих очи. Той ме гледаше търпеливо, с обич. Усетих болката на любовта тъй силно, както някога по Габриел. Усетих как в очите ми бликват неизбежните сълзи и положих големи усилия да ги потисна.

— Ти научи много от Арман — заговори той с отмерен глас, сякаш за да ми помогне в тази малка мълчалива борба. — А сам научи много повече. Ала все още има неща, на които бих могъл да те науча.

— Да, моля те!

— Е, първо, твоите сили са необикновени, ала не очаквай тези, които ще сътвориш в близките петдесет години, да са равни на теб или на Габриел. Второто ти дете не притежаваше и половината от силата на Габриел, а следващите ще са още по-слаби. Кръвта, която ти дадох аз, ще промени това донякъде. Ако пиеш… ако пиеш от Акаша и Енкил, а ти можеш да решиш да не пиеш… това също ще го промени донякъде. Но без значение на това, един от нас може да създаде само толкова Деца за един век. И новите потомци ще бъдат слаби. Ала това не е непременно лошо. В правилото на старите сборища се съдържаше мъдрост — че силата трябва да идва с времето. А съществува и старата истина: ти можеш да създадеш и титани, и малоумници, но никой не знае защо й как.

Каквото има да се случва, то ще се случи, но подбирай грижливо спътниците си. Избирай ги, защото ти е приятно да ги наблюдаваш, приятно ти е звученето на гласовете им и в себе си те таят дълбоки тайни, които ти се иска да разгадаеш. С други думи, избирай ги, защото ги обичаш. Инак не би могъл да понесеш дълго време компанията им.

— Разбирам — рекох аз. — Създавай ги в любов.

— Точно така, създавай ги в любов. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Това е най-тежкото престъпление, което съм извършил срещу собствения си род — преобразяването на младото момче, детето Арман.

— Ала ти не си знаел, че Децата на мрака ще дойдат и ще те разделят с него.

— Не. Ала въпреки това трябваше да изчакам. Самотата ме подтикна да го сторя. И безпомощността на Арман — неговият смъртен живот бе изцяло в ръцете ми. Запомни, пази се от тази власт и от властта, която притежаващ над умиращите. Самотата в нас и чувството за власт могат да бъдат също толкова силни, колкото и жаждата за кръв. Ако го нямаше Енкил, сигурно нямаше да я има и Акаша, а ако я нямаше Акаша, нямаше да го има и Енкил.

— Да. И от всичко казано от теб, изглежда, че Енкил копнее за Акаша. Акаша е тази, която понякога…

— Да, вярно е — изведнъж лицето му потъна в печал, а очите му гледаха доверително, сякаш си шепнехме и се бояхме, че някой може да ни чуе. Той изчака, сякаш премисляше какво да каже. — Кой знае какво би могла да стори Акаша, ако не бе Енкил да я удържа? — прошепна той. — И защо се преструвам, че той не може да чуе това, когато си го мисля? Защо шептя? Той може да ме погуби, когато си пожелае. Може би Акаша е единственото, което го удържа. Но пък какво ли щеше да се случи с тях, ако ме премахнеха?

— Защо са позволили да бъдат изгорени от слънцето? — попитах.

— Как ли можем да узнаем? Може би са знаели, че няма да им навреди, че ще уязви и накаже единствено онези, които са им сторили това. Може би в състоянието, в което живеят, те бавно осъзнават какво се случва извън самите тях. И не са имали време да съберат сили, да се пробудят от своите сънища и да се спасят. Може би движенията им след това — движенията на Акаша, които видях с очите си — са били възможни единствено защото са били пробудени от слънцето. А сега те отново спят с отворени очи. И отново сънуват. И дори не пият.

— Ти какво искаше да кажеш с това… ако аз реша да не пия от тяхната кръв? — попитах. — Как бих могъл да не реша?

— Това е нещо, над което трябва да помислим и двамата — рече той. — А и винаги съществува възможността те да не ти позволят да пиеш.

От мисълта ръката на някой от тях да замахне към мен и да ме запокити на двайсет стъпки от тях в параклиса, или направо да пробия каменния под, се разтреперих.

— Тя ти каза името си, Лестат — рече той. — Мисля, че тя ще ти даде да пиеш. Но ако поемеш нейната кръв, ще станеш още по-издръжлив и отсега. Няколко капки ще те укрепят, но ако тя ти даде повече, даде ти да се напиеш, след това надали ще има сила на земята, способна да те унищожи. Трябва да бъдеш сигурен, че го искаш.

— Защо да не го искам?

— Искаш ли да бъдеш изпепелен и да продължиш да живееш в агония? Искаш ли да бъдеш посечен с ножове стотици пъти или прострелян отново и отново с пушки и да продължиш да живееш, разкъсана люспа, която не е в състояние да се грижи за себе си? Повярвай ми, Лестат, това може да бъде ужасно. Ти би могъл да устоиш дори на слънцето и да го преживееш, изгорял до неузнаваемост, и да желаеш смъртта им, също като старите богове в Египет.

— Но няма ли изцелението ми да е по-бързо?

— Не непременно. Не и без ново вливане на тяхна кръв, докато си ранен. Времето с постоянното постъпление на човешки жертви или кръвта на древните — това са възстановителните средства. Ала може и да ти се прииска да си умрял. Помисли за това. Не бързай.

— Ти как би постъпил на мое място?

— Бих пил от Онези, които трябва да бъдат пазени, разбира се. Бих пил, за да стана по-силен, да се приближа до безсмъртието. Бих молил Акаша на колене да ми позволи, а после бих паднал в прегръдките й. Но е лесно да се говори така. Тя никога не ме е заплашвала. Никога не ми е забранявала и сега аз знам, че искам да живея вечно. Пак бих издържал на огъня. Бих издържал на слънцето, и на всякакви страдания, за да продължа да живея. Ти може и да не си толкова убеден, че онова, което желаеш, е вечността.

— Желая я — отвърнах. — Мога да се престоря, че размишлявам над това, да се престоря на умен и мъдър и че претеглям всичко. Но защо, по дяволите? Теб не бих могъл да измамя, нали? Ти знаеше какво ще кажа аз.

Той се усмихна.

— Тогава, преди да потеглиш, ще отидем в параклиса и ще я помолим смирено, и ще видим какво ще каже.

— А още отговори ще ми дадеш ли сега? — попитах.

Той ми направи знак да питам.

— Виждал съм духове — рекох. — Виждал съм демоните злосторници, които ми описа. Виждал съм ги да обсебват смъртни и постройки.

— За това знам не повече от теб. Повечето духове като че са просто привидения, които не знаят, че ги наблюдават. Никога не съм разговарял с дух, нито дух ме е заговарял. Що се отнася до демоните злосторници, какво ли мога да добавя към древното обяснение на Енкил — че те беснеят, защото нямат тела? Но има и други безсмъртни, по-интересни.

— Какви са те?

— Има поне двама в Европа, които не пият и никога не са пили кръв. Те могат да излизат не само нощем, но и денем, имат тела и са много силни. Приличат досущ на хора. Имаше един в древен Египет, известен в египетския двор като Рамзес Прокълнатия, въпреки че, доколкото аз мога да кажа, надали бе прокълнат. След като изчезна, името му бе премахнато от всички царски паметници. Знаеш, че египтяните са постъпвали така — заличавали са името, когато са искали да убият създанието. И не зная какво се е случило с него. В старите свитъци не бе описано.

— Арман го спомена — рекох. — Арман ми разказа за легенди, според които Рамзес е бил древен вампир.

— Не, не е. Ала аз не вярвах в онова, което бях чел за него, докато не видях другите със собствените си очи. И пак ще ти кажа, че с тях не съм общувал. Само съм ги виждал — те се ужасяваха от мен и побягваха. Аз се боя от тях, защото те излизат на слънце. Те са могъщи и безкръвни, и кой знае на какво са способни? Но ти може да живееш векове наред и никога да не ги видиш.

— Ала колко стари са те? От колко време съществуват?

— Много стари, сигурно колкото мен. Не мога да ти кажа. Те живеят като богати и могъщи люде. Възможно е да съществуват и още като тях, те може и да разполагат с някакъв начин да се плодят, не съм сигурен. Пандора каза, че някога е имало и такава жена. Но пък с Пандора не можехме да постигнем съгласие за нищо, свързано с тях. Пандора каза, че те са били като нас и са древни, и са спрели да пият, когато Майката и Бащата са спрели да пият. Аз не мисля, че те изобщо някога са имали нещо общо с нас. Те са нещо друго, безкръвно. Те не отразяват светлината като нас, те я поглъщат. Те са само с една отсянка по-тъмни от смъртните. И са плътни и силни. Ти може и никога да не ги видиш, но аз ти го казвам, за да те предупредя. Никога не бива да им позволяваш да узнаят къде е леговището ти. Те могат да бъдат по-опасни от хората.

— Но опасни ли са хората наистина? Аз открих, че е много лесно да ги измамиш.

— Опасни са, разбира се. Хората биха могли да ни заличат от земята, ако изобщо разбираха какво сме. Те биха могли да ни нападнат денем. Никога не подценявай това им предимство. Отново ще ти кажа, че правилата на старите сборища притежават своя мъдрост. Никога, никога не разказвай на смъртните за нас. Никога не казвай на смъртен къде е леговището ти, нито къде е леговището на някой вампир. Пълна глупост е да си мислиш, че можеш да управляваш смъртните.

Кимнах, макар и да имах големи затруднения да изпитвам страх от смъртните. Никога не бях изпитвал.

— Дори и вампирският театър в Париж не показва наяве най-простите истини за нас — предупреди ме той. — Той се заиграва с фолклора и илюзиите. На публиката се пробутва пълна измама.

Разбрах, че това е истина. И че дори в писмата си до мен Елени винаги завоалираше смисъла и никога не използваше пълните ни имена.

И нещо в тази потайност ме потискаше, както винаги.

Но аз напрягах ум и се мъчех да се сетя дали някога съм виждал безкръвните създания… Истината бе, че можеше и да съм ги объркал с вампири единаци.

— Има и още едно нещо, което искам да ти кажа за свръхестествените създания — рече Марий.

— И какво е то?

— Не съм сигурен в това, но ще ти кажа какво мисля. Подозирам, че след като изгорим, след като бъдем напълно унищожени, ние можем да се върнем под друга форма. Сега не говоря за човека, за човешкото прераждане. Аз нищо не зная за съдбата на човешките души. Ала ние наистина живеем вечно, и мисля, че се завръщаме.

— Кое те кара да го кажеш? — не можех да се сдържа, мислех за Никола.

— Същото, което кара и смъртните да говорят за прераждане. Съществуват и такива, които твърдят, че помнят друг живот. Те са дошли при нас като смъртни и са твърдели, че знаят всичко за това, че са били като нас и са молели да им дадем отново Мрачния дар. Пандора беше от тях. Тя знаеше много неща и за знанията й нямаше обяснение, освен че си ги е въобразявала или ги е извлякла несъзнателно от моя ум. Това е реална възможност — те да са просто смъртни, чийто слух им позволява да долавят нашите безпосочни мисли.

Какъвто и да е случаят, те не са много. Ако са били вампири, то несъмнено те са само малцина от онези, които са били унищожени. На другите може би не им достига сила, за да се завърнат. Или решават да не се завръщат. Кой може да знае? Пандора бе убедена, че е умряла, когато Майката и Бащата са били изнесени на слънце.

— Мили Боже, те се прераждат като смъртни и желаят отново да станат вампири?

Марий се усмихна.

— Млад си, Лестат, и си противоречиш. Какво смяташ ти наистина, че е отново да бъдеш смъртен? Помисли си за това, когато пред очите ти застане твоят смъртен баща.

Заразмишлявах мълчаливо над това. Но онова, което бях изградил във въображението си за смъртността, аз не исках да губя. Исках да продължа да скърбя за изгубената си смъртност. И знаех, че моята любов към смъртните е неразривно свързана с липсата ми на страх от тях.

Марий отново се загледа разсеяно нанякъде, отново съсредоточено се заслуша. А после пак извърна лице към мен.

— Лестат, разполагаме с не повече от две или три нощи — рече той тъжно.

— Марий! — прошепнах и прехапах устни, за да спра напиращите да се излеят думи.

Единствената ми утеха бе изражението му и сега ми се струваше, че по лицето му никога не е минавала дори и сянка на безчовечност.

— Ти не знаеш колко много искам да останеш тук — призна той. — Ала животът е там, навън, не тук. Когато се срещнем отново, ще ти разкажа и още, но засега ти знаеш всичко, което ти е нужно. Трябва да заминеш за Луизиана и да бъдеш с баща си до края на живота му, и да научиш от това каквото можеш. Аз съм виждал цели легиони от смъртни да остаряват и умират. Ти — нито един. Ала повярвай ми, млади приятелю, аз отчаяно желая ти да останеш с мен. Нямаш представа колко държа на обещанието си да те намеря, когато му дойде времето.

— Но защо аз не мога да се върна при теб? Защо ти трябва да напуснеш това място?

— Време е — отвърна той. — Вече твърде дълго управлявам тези хора. Будя подозрения, а и освен това европейците вече плават в тези води. Преди да дойда тук, се бях скрил в погребания град Помпей под Везувий и ме прогониха смъртните, когато започнаха да се ровят и да копаят сред руините. И сега се случва същото. Трябва да си потърся друго убежище, по-затънтено, което вероятно ще остане затънтено за дълго време. И, честно, никога не бих те довел тук, ако възнамерявах да остана.

— Но защо не?

— Ти знаеш защо. Не мога да позволя нито ти, нито някой друг да знае къде се намират Онези, които трябва да бъдат пазени. Което ни довежда сега до нещо много важно: обещанията, които трябва да получа от теб.

— Всичко ще ти обещая — отвърнах. — Но какво би могъл да поискаш ти, та да мога да ти го дам?

— Просто е: никога не бива да казваш на други всичко онова, което ти казах. Никога не разказвай за Онези, които трябва да бъдат пазени. Никога не разказвай легендите за старите богове. Никога не разказвай на други, че си ме видял.

Кимнах сериозно. Бях го очаквал, ала без дори да се замислям, знаех, че това може да се окаже много трудно.

— Ако разкажеш дори само едно нещо, ще последва и друго, и с всяко разкриване на тайната на Онези, които трябва да бъдат пазени, ти увеличаваш и риска да бъдат открити.

— Да — съгласих се. — Ала легендите, нашият произход… Ами децата, които ще създам? Не мога ли да им разкажа…

— Не. Както ти казах, разкажеш ли едно, накрая всичко ще разкажеш. Освен това, ако тези новопосветени са деца на християнския бог, ако и те са били отровени като Никола с християнската идея за първородния грях и вината, тези стари предания ще им докарат единствено безумие и разочарование. Всичко това за тях ще е ужас, който те не могат да приемат. Случайности, езически богове, в които те не вярват, обичаи, които не могат да проумеят. Човек трябва да е готов за тези знания, колкото и оскъдни да са те. По-скоро се вслушвай внимателно във въпросите им и им казвай онова, което си длъжен, за да останат доволни. И ако откриеш, че не можеш да ги лъжеш, то не им казвай нищичко. Опитай се да ги направиш силни, както днес са силни безбожниците. Но помни ми думата, никога не им разказвай старите легенди. Тях мога да разказвам аз и само аз.

— А какво ще ми сториш, ако ги разкажа?

Това го стресна. Той загуби самообладание почти за цяла секунда, а после се разсмя.

— Проклета, ама проклета твар си ти, Лестат — измърмори той. — Работата е там, че ако ги разкажеш, мога да ти сторя каквото си ща, и ти несъмнено го знаеш. Мога да те стъпча така, както Акаша стъпка Старейшината. Мога да те запаля със силата на мисълта си. Ала не искам да сипя подобни заплахи. Искам ти да се върнеш при мен. Ала няма да позволя тези тайни да се разчуят. Няма да позволя банда безсмъртни да връхлети върху мен като във Венеция. Няма да стана известен на себеподобните си. И ти никога, умишлено или случайно, не бива да изпращаш някого да дири Онези, които трябва да бъдат пазени, или Марий. Никога няма да произнасяш името ми пред други.

— Разбирам.

— Дали? — попита той. — Или, в края на краищата, е нужно да те заплаша? Нужно ли е да те предупреждавам, че моята мъст може да е страшна? Че моето наказание няма да се простре само върху теб, а и върху онези, на които си поверил тайните? Лестат, погубвал съм други наши себеподобни, когато са идвали да ме търсят. Погубвал съм ги просто защото знаят старите легенди и името Марий и никога не биха се отказали да дирят.

— Не мога да понеса това — промърморих. — Няма да кажа на никого, никога, кълна се. Но се боя, естествено, от това какво могат да разчетат в мислите ми другите. Боя се, че те биха могли да извлекат някакви образи от ума ми. Арман би могъл. Ами ако…

— Ти можеш да прикриеш образите. Знаеш как. Ти можеш да хвърлиш отгоре им други образи, за да ги объркаш. Можеш да заключиш мислите си. На това умение ти вече си се научил. Но хайде да приключваме със заплахите и наставленията. Към теб аз изпитвам обич.

Дълго не отговорих. Мислите ми прескачаха напред към всякакви забранени възможности. Най-сетне го изказах с думи:

— Марий, ти никога ли не изпитваш желанието да разкажеш всичко това на всички тях! Да го направиш известно на всички наши себеподобни на света и да ги обединиш?

— Боже милостиви, не, Лестат! Защо ми е това? — той изглеждаше искрено озадачен.

— За да станат нашите легенди наше притежание, за да можем поне да се замисляме над загадките от нашата история, също като хората. За да можем да си обменяме нашите истории и да споделяме нашата сила…

— … и да продължим да я използваме така, както я използваха Децата на мрака, срещу хората?

— Не… Не така.

— Лестат, във вечността сборищата всъщност се срещат рядко. Повечето вампири са недоверчиви самотници и не обичат другите. Имат не повече от един-двама добре подбрани спътници от време на време и пазят своите ловни полета и своето уединение така, както аз пазя своите. Те не биха пожелали да се обединят и ако някога действително преодолеят злобата и подозренията, които ги разделят, тяхното обединение ще завърши със страшни битки и борби за върховенство, също като онези, които ми разкри Акаша, случили се преди хиляди години. В края на краищата, ние сме създания на злото. Ние сме убийци. По-добре е онези, които се обединяват на тази земя, да са смъртните, и най-сетне те да се обединят в името на доброто.

Приех това, засрамен от вълнението, което то пораждаше в мен, засрамен от цялата си слабост и невъздържаност. Ала едно друго царство на възможностите вече ме обсебваше.

— Ами на смъртните, Марий? Никога ли не ти се е искало да им се разкриеш и да им разкажеш всичко отначало докрай?

Отново той изглеждаше съвсем стъписан от идеята.

— Никога ли не ти се е искало светът да узнае за нас, за добро или за лошо? Никога ли не ти се е струвало по за предпочитане пред живота в тайна?

Той сведе очи и подпря брадичка на свитата си ръка. За първи път улових последователност от образи, които идваха от него, и усетих, че той ми позволява да ги видя, защото не бе уверен в отговора си. Спомняше си и силата на спомена му бе тъй могъща, че пред нея моите сили изглеждаха крехки. И онова, което си припомняше, бяха най-ранните времена, когато Рим все още е управлявал света, а неговото собствено съществуване не било надхвърлило обичайната продължителност на човешкия живот.

— Ти си спомняш как си искал да разкажеш на всички — рекох. — Да сториш тъй, че чудовищната тайна да бъде узната.

— Може би — отвърна той. — В началото изпитвах отчаян порив да споделям.

— Да, да споделяш — повторих аз, като се наслаждавах на думата. И си спомних онази тъй отдавнашна нощ на сцената, когато бях уплашил толкова много парижката публика.

— Ала това бе в смътното начало — произнесе той бавно. Говореше за себе си. Очите му бяха присвити и далечни, сякаш проникваше с поглед назад, през всички векове. — Това ще е глупост, ще е безумство. Ако някога човечеството действително се убеди в съществуването ни, то ще ни погуби. Не искам да бъда погубен. Подобни опасности и беди не са ми интересни.

Не отговорих.

— И ти самият не чувстваш порив да разкриваш тези неща — рече ми той, почти утешително.

Ала аз го чувствам, помислих си. Усетих докосването на пръстите му по опакото на дланта ми. Гледах отвъд него, към моето кратко минало — театърът, моите приказни фантазии. Тъгата ме сковаваше.

— Чувствата ти са предизвикани от самотата и съзнанието, че си чудовище — рече той. — А ти си невъздържан и дързък.

— Вярно е.

— Ала какво значение би имало, ако разкриеш нещо на някого? Никой не може да прости. Никой не може да изкупи вината. Да си го въобразяваш, е детинска илюзия. Да се разкриеш и да те погубят — и какво си направил? Дивата градина ще погълне останките ти мълчаливо и с буйна жизненост. Къде в това има справедливост или разбиране?

Кимнах.

Почувствах как ръката му захлупи и стисна моята. Той бавно се надигна. Отстъпчиво се изправих и аз, макар и с неохота.

— Късно е — рече нежно той. Погледът му бе мек и изпълнен със състрадание. — Достатъчно си поговорихме засега. А аз трябва да сляза при своя народ. Станаха неприятности в едно близко село, както и се боях, че ще се случи. И това ще ми отнеме времето до зори, а също и утре вечер. Утре може би ще успеем да поговорим едва след полунощ…

Той пак се отнесе — наклони глава и се заслуша.

— Да, трябва да вървя — рече. Прегърнахме се леко и без всякакво стеснение.

И въпреки че ми се искаше да тръгна с него и да видя какво се случва в селото и как той щеше да уреди работите си там, също толкова ми се искаше да се прибера в покоите си и да гледам морето, и най-сетне да заспя.

— Когато се надигнеш, ще си гладен — рече той. — Приготвил съм ти жертва. Имай търпението да ме изчакаш.

— Да, разбира се…

— И докато ме чакаш утре, прави в къщата каквото си пожелаеш. Старите свитъци са в сандъци в библиотеката. Можеш да ги прегледаш. Обиколи всички стаи. Единствено не бива да припарваш в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Не бива да слизаш долу по стълбището сам.

Кимнах.

Искаше ми се да го попитам за още едно нещо. Кога щеше да излезе на лов? Кога щеше да пие? Неговата кръв ми бе помогнала да издържа две нощи, може би и още. Но чия кръв поддържаше него? Дали бе повалил жертва по-рано. Сега щеше ли да ловува? Все повече се усилваше подозрението ми, че на него кръвта вече не му бе толкова нужна, колкото на мен. Че също като Онези, които трябва да бъдат пазени, той бе започнал да пие все по-малко и по-малко. И отчаяно исках да узная дали това е вярно.

Ала той ме напускаше. Селото със сигурност го викаше. Той излезе на терасата, и после изчезна. За миг ми се стори, че се е дръпнал вдясно или вляво от вратата. После отидох до вратата и видях, че терасата е пуста. Отидох до парапета, погледнах надолу и видях далече долу цветно петънце — неговия редингот, открояващо се на фона на скалите.

И тъй, всичко това можем да очакваме, помислих си аз — кръвта да не ни е нужна, лицата ни постепенно да загубят всякакъв човешки израз, да можем да местим предмети със силата на мисълта си, всичко да можем, само дето няма да можем да летим. Една нощ, след хиляди години, ние ще седим в пълно мълчание, както сега седят Онези, които трябва да бъдат пазени. Колко често тази вечер Марий бе заприличвал на тях? Колко дълго седеше той, без да помръдне, когато тук нямаше никой?

И какво ли означаваше за него този половин век, през който аз трябваше да изживея този смъртен живот отвъд океана?

Обърнах се, преминах през къщата и се върнах в спалнята, в която ме бяха настанили. Седнах и се загледах в морето, докато започна да се зазорява. Когато отворих малкото скривалище на саркофага, вътре имаше свежи цветя. Сложих си златната маска с качулка и ръкавиците и легнах в каменния ковчег, и когато затворих очи, усещах аромата на цветята.

Идваше страшният миг. Загубата на съзнание. И между будуването и съня чух женски смях. Тя се смя леко и продължително, като че бе много щастлива и разговаряше с някого, и точно преди да потъна в тъмата, видях бялата й шия и тя отметна глава назад.