Ан Райс
Вампирът Лестат (50) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

Събудих се на борда на кораб. Чувах скърцането на дъските, усещах морския мирис. Усещах мириса на кръвта на екипажа. И разбрах, че това е галера, защото чувах ритъма на греблата под приглушения громол на грамадните брезентови платна.

Не можех да си отворя очите, нито да размърдам крайници. Ала бях спокоен. Не усещах жажда. Всъщност бях обзет от необикновен покой. Тялото ми беше топло, сякаш току-що се бях напоил, и ми беше приятно да лежа там и да виждам сънища наяве, нежно люлян от морето.

После мислите ми започнаха да се проясняват.

Разбрах, че плаваме много бързо по много спокойни води, а слънцето съвсем наскоро е залязло. Привечерното небе помръкваше, вятърът утихваше, а плясъкът на веслата, потапящи се във водата и издигащи се над нея, бе тъй чист и утешителен.

Очите ми вече се бяха отворили.

Вече не лежах в ковчега. Бях излязъл от задната каюта на издължения кораб и стоях на палубата. Вдъхнах свежия солен въздух и съзрях чудното, жежко синьо на сумрачното небе и безбройните ярки звезди над мен.

И от двете ни страни се редяха тъмни острови, над които се извисяваха планини, и по канарите им трепкаха мънички светлинки. Мирис на зеленина, на цветя, на самата пръст витаеше във въздуха.

А малкият кораб с гладки линии устремно плаваше към тесен проход в скалите пред нас.

Разумът ми бе необикновено ясен, чувствах се необичайно силен. За миг се изкуших да се опитам да проумея как към попаднал тук, дали се намирам в Егейско или в самото Средиземно море, да узная кога сме напуснали Кайро и дали онова, което си спомнях, в действителност се е случило.

Но това ми намерение ми се изплъзна — спокойно приемах случващото се.

Марий стоеше по-нататък, на мостика пред главната мачта.

Отидох на мостика, застанах до нея и погледнах нагоре.

Той беше с дългото червено наметало, което носеше и в Кайро, а вятърът развяваше гъстата му бяло руса коса. Очите му се взираха в прохода пред нас, в опасните скали, стърчащи от плитката вода, а лявата му ръка стискаше парапета на малката палуба.

Той неустоимо ме привличаше, и покоят ме обгърна цял.

Нито в лицето, нито в стойката му имаше заплашително величие, нямаше надменност, която да ме смири и уплаши. Само кротко благородство — очите му, вперени напред, бяха широко отворени, устните, също както преди, загатваха за изключително нежен нрав.

Твърде гладко бе лицето, да. Лъскаво като тъканта, покриваща белезите — толкова гладко беше, и на тъмна улица би ме стреснало, дори подплашило. Излъчваше слаба светлина. Но изражението бе твърде топло, твърде човешко в своята доброта и единствено предразполагаше.

Да, Арман изглеждаше като бог, рисуван от Караваджо, Габриел — като мраморен архангел на прага на църква.

Но тази фигура, която се извисяваше над мен, бе фигурата на безсмъртен човек.

И безсмъртният човек с протегната напред десница насочваше кораба мълчаливо, ала безпогрешно между скалите на входа на прохода.

Водите наоколо блестяха като разтопен метал, проблясваха в лазурно, после в сребърно, а после в черно. Вълните се разбиваха в скалите на плиткото и пръскаха огромна бяла пяна.

Приближих се и тихомълком изкачих малката стълба към мостика.

Марий не откъсна очи от водите нито за миг, ала се пресегна с лявата си ръка и хвана моята, отпусната до тялото ми.

Топлина. Ненатрапчив натиск. Но сега не беше моментът за разговори и аз се учудих, че изобщо забеляза присъствието ми.

Веждите му се сключиха, очите му леко се присвиха и, сякаш по негова безмълвна заповед, гребците забавиха ритъма.

Бях омагьосан от гледката и когато и аз се съсредоточих още повече, осъзнах, че усещам излъчващата се от него сила, приглушени пулсации в такт с неговото сърце.

Чувах и смъртните по заобикалящите ни скали и по тесните островни брегове, простиращи се отляво и отдясно. Видях ги, събрани по носовете или тичащи към водата с факли в ръце. Чувах как мисли кънтят като гласове откъм тях, застанали в тънкия вечерен полумрак и взрени във фенерите на нашия кораб. Езикът беше гръцки и не ми бе известен, ала посланието бе ясно:

„Господарят преминава. Елате и вижте: господарят преминава!“

— И значението на думата „господар“ по някакъв смътен начин обхващаше и свръхестественото. И почтителност, примесена с възбуда, се носеше откъм бреговете като хор от многогласни шептения.

Дъхът ми секна, докато ги слушах! Спомних си за смъртния, когото бях изпълнил с ужас в Кайро, за отдавнашния разгром на сцената на театъра на Рено. Ала освен тези две унизителни случки, аз обикалях света невидим от десет години, а тези хора, тези облечени в тъмни дрехи селяни, събрали се да гледат как преминава корабът, знаеха какъв е Марий. Или поне нещичко за това какъв е. Те не произнасяха гръцката дума за вампир, която аз бях започнал да разбирам.

Но бреговете оставаха зад нас. От двете ни страни скалите настъпваха. Корабът се носеше с весла, вдигнати над водата. Високите стени затулваха небесното сияние.

След няколко мига пред очите ми се разкри обширен сребрист залив, а пред нас се издигна висока скална стена. По-полегати хълмове се спускаха към водата от двете ни страни. Скалата беше толкова висока и стръмна, че не можех да различа нищо на върха й.

Щом се приближихме, гребците спряха да гребат. Корабът започна леко да се извърта настрани. И докато се носехме към скалата, съзрях смътните очертания на стар каменен кей, обрасъл с лъщящ мъх. Гребците бяха вдигнали веслата си към небето.

Марий все така не помръдваше, ръката му нежно стискаше моята, а с другата посочи към кея и скалата, която се издигаше, черна като самата нощ, а фенерите ни хвърляха отблясъци по мокрия камък.

Щом наближихме на не повече от пет-шест крачки от кея — изглежда опасно близо за толкова голям и тежък кораб, — усетих как корабът спря.

После Марий ме хвана за ръка, тръгнахме по палубата и стигнахме страничния борд. Дойде тъмнокос прислужник и пъхна в ръката на Марий торба. И двамата с Марий прескочихме безмълвно над водата и се приземихме върху каменния кей.

Огледах се назад и видях, че корабът леко се разклати. Отново спуснаха веслата. Само след мигове той вече плаваше към далечните светлини на малко градче от далечната страна на залива.

С Марий стояхме сами в мрака, и когато корабът се превърна в тъмно петънце върху блещукащата вода, той посочи едно тясно стълбище, изсечено в скалата.

— Върви пред мен, Лестат.

Изкачването беше приятно. Приятно беше да се движа бързо нагоре по грубо изсечените стъпала и по зигзагообразните завои, все по-силно да усещам вятъра и да виждам как водата все повече се отдалечава и замръзва, сякаш е спряла да се вълнува.

Марий ме следваше само на няколко крачки зад мен. И отново усещах и чувах пулса на силата. Сякаш отекваше в костите ми.

Грубо изсечените стъпала свършиха още преди да сме стигнали до средата на скалата и скоро вече вървях по пътека, толкова тясна, че и планинска коза не можеше да премине по нея. От време на време балвани или стърчащи скали ни изтикваха още повече към ръба и беше още по-възможно да паднем във водата. Но през повечето време самата пътека беше единствената издатина върху лицето на скалата. Изкачвахме се все по-високо и по-високо и вече дори и аз се боях да погледна надолу.

Веднъж, стиснал един дървесен клон, се огледах назад и видях, че Марий върви с отмерена крачка подире ми, метнал торбата на рамо, а десницата му висеше свободно. Заливът, далечното градче и пристанището — всички те приличаха на играчки, на карта, измайсторена от дете върху масата, от огледало, пясък и парченца дърво. Дори виждах откритото море отвъд прохода и плътните мрачни сенки на другите острови, издигащи се над притихналото море. Марий се усмихна и зачака. А после прошепна много любезно:

— Продължавай.

Трябва да съм бил под властта на магия. Тръгнах отново и не спрях повече, докато стигнах върха. Прелазих върху последната скална издатина, обрасла с бурени, и се изправих в меката трева.

Пред мен отново се издигаха високи канари, от които сякаш израстваше грамадна къща крепост. Прозорците светеха, по кулите светеха фенери.

Марий обгърна раменете ми с ръка и се запътихме към входа.

Щом спря пред тежката врата, усетих как хватката му се отпусна. Чу се стърженето на плъзгащо се резе. Вратата се отвори и той отново ме прихвана силно и ме въведе в коридора, където две факли осигуряваха обилна светлина.

Леко се потресох, щом забелязах, че там нямаше никой, който да е свалил резето и да ни е отворил вратата. Той се обърна, погледна вратата и тя се затвори.

— Спусни резето — нареди.

Запитах се защо ли той не го спусна така, както бе извършил всичко останало. Ала се подчиних незабавно.

— Така е далеч по-лесно — отбеляза той и в изражението му се промъкна палавост. — Ще ти покажа стаята, в която можеш да спиш, без нищо да те застрашава. Можеш да идваш при мен, когато си пожелаеш.

Не долавях присъствието на никого другиго в къщата. Но тук бяха идвали смъртни, това можех да кажа. Бяха оставили тук и там миризмата си. И всички факли бяха запалени съвсем неотдавна.

Изкачихме едно малко стълбище отдясно, и когато влязох в стаята, която щеше да бъде моя, се слисах.

Тя беше огромна, и цяла една стена бе отворена към каменна тераса, надвиснала над морето.

Когато се обърнах, Марий бе изчезнал. И торбата я нямаше. Ала цигулката на Ники и торбата с моите вещи лежаха на каменната маса в средата на стаята.

Щом съзрях цигулката, в мен заструи тъга и облекчение. Боях се, че съм я загубил.

В стаята имаше каменни пейки и запалена маслена лампа, поставена върху стойка. А в една далечна ниша — тежка двойна дървена врата.

Отидох при нея, отворих я и открих малък коридор, който рязко завиваше под прав ъгъл. Зад завоя имаше саркофаг, капакът му беше без украса. Беше чисто изсечен от диорит — доколкото зная, един от най-твърдите камъни на земята. Капакът беше неизмеримо тежък, а когато огледах вътрешността, видях, че е обшита с желязо и имаше резе, което можеше да се спуска отвътре.

На дъното на самия сандък проблясваха няколко предмета. Щом ги вдигнах, те заискриха вълшебно на процеждащата се от стаята светлина.

Там имаше златна маска с грижливо изваяни черти — със затворени устни, с присвити, ала отворени очи, прикрепена към качулка от наслоени пластини от ковано злато. Самата маска беше тежка, но качулката бе много лека и много гъвкава, всяка пластинка бе прикрепена към другата със златна нишка. Имаше и чифт кожени ръкавици, целите покрити с още по-малки, крехки златни пластинки, подобни на люспи. И най-сетне, голямо сгънато одеяло от най-мека червена вълна, едната му страна бе обшита с по-големи златни пластини.

Разбрах, че ако сложа тази маска и тези ръкавици и се завия с одеялото, ще бъда защитен от светлината, ако някой отвори капака на саркофага, докато спя.

Но не изглеждаше вероятно някой да се добере до саркофага. А вратите на тази ъглова стая също бяха обшити с желязо и се залостваха с желязно резе.

И все пак, в тези тайнствени предмети имаше чар. Бяха ми приятни на допир и си представих как съм ги сложил и спя. Маската ми напомняше на гръцките маски на комедията и трагедията.

Всички тези неща загатваха за погребението на древен цар.

Оставих ги малко неохотно.

Върнах се в стаята, съблякох дрехите, с които бях облечен, докато лежах в пръстта през онези нощи в Кайро и облякох чисти. Струваше ми се доста нелепо да стоя сред това безвременно място, облечен във виолетово-син редингот с перлени копчета, обичайната дантелена риза и сатенени обувки с диамантени токи, но това ми бяха единствените дрехи. Вързах си косата с черна панделка като всеки истински благородник от осемнайсети век и тръгнах да търся господаря на дома.