Ан Райс
Вампирът Лестат (23) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

Както се изразяват вампирите, аз съм ранобудник. Ставам веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта и над него в небето все още грее червено сияние. Много вампири стават чак когато мракът се сгъсти, ето защо това е мое огромно преимущество, както и това, че те трябва да се връщат в гроба цял час преди мен. Не съм го споменавал преди, защото тогава не го знаех и то стана важно едва много по-късно.

Но следващата вечер небето още пламтеше, а аз вече бях на път за Париж.

Бях се пременил с най-почтеното облекло, което притежавах, преди да легна в саркофага и гонех слънцето на запад, към Париж.

Градът сякаш гореше, толкова ярка бе светлината за мен, и тъй ужасяваща. Най-сетне изтрополих по моста зад „Парижката Света Богородица“ и навлязох в „Ил Сен Луи“.

Не обмислях как ще се държа и какво ще говоря, или как бих могъл да се прикрия пред нея. Знаех само, че трябва да я видя, да я прегърна, да съм с нея, докато още има време. В действителност не можех да мисля за смъртта й. Тя бе съкрушителна като катастрофа и мястото й бе на пламналото небе. И може би бях обикновен простосмъртен във вярата си, че ако мога да сбъдна последното й желание, то ужасът ще попадне под моя власт.

Светлината изтичаше като кръв от сумрака, когато издирих къщата й на кея.

Беше доста стилна, голяма къща. Роже се бе справил добре. На входа ме чакаше чиновник, за да ме насочи нагоре по стълбите. Когато влязох в салона на апартамента, там имаше две прислужници и медицинска сестра.

— Мосю дьо Ланфан е при нея, мосю — рече сестрата. — Тя настоя да се облече, за да ви посрещне. Пожела да седне до прозореца и да гледа кулите на катедралата, мосю. Видя как каретата ви минава по моста.

— Угасете свещите в стаята, нека остане да гори само една — наредих. — И кажете на мосю дьо Ланфан и на адвоката ми да излязат.

Роже излезе веднага, а после се появи и Никола.

И той се беше наконтил за нея, цял в бляскаво червено кадифе, със старата си гиздава ленена риза и белите си ръкавици. От пиянството напоследък бе отслабнал, почти измършавял. Ала това правеше красотата му още по-ярка. Когато се погледнахме в очите, злобата се изля от него и жегна сърцето ми.

— Маркизата днес е събрала малко сили, мосю — рече Роже, — но има тежък кръвоизлив. Лекарят каза, че тя няма да…

Той млъкна и извърна очи към спалнята. Ясно разбрах мисълта му. Тя няма да доживее до сутринта.

— Върнете я отново в леглото, мосю, възможно най-бързо.

— С каква цел да я върна обратно в леглото? — попитах. Гласът ми бе глух, шепот. — Може би тя иска да умре до проклетия прозорец. Защо не, по дяволите?

— Мосю! — прошепна Роже, тихо и умолително.

Искаше ми се да му наредя да си тръгва, заедно с Ники.

Но нещо ставаше с мен. Влязох в коридора и погледнах към спалнята. Тя беше там, вътре. Усетих драматична психическа промяна в себе си. Не можех нито да помръдна, ни да проговоря. Тя беше там, вътре, и наистина умираше.

Всички малки звуци в апартамента се сляха в жужене. През двойната врата виждах прекрасна спалня, боядисано в бяло легло със златна драперия, завесите на прозорците бяха от същата златна материя, а в небето във високите стъкла витаеха само мимолетните дири на златисти облаци. Ала всичко това бе неразличимо и просто ужасно — разкошът, който исках да й дам, и тя, която чувстваше как тялото й всеки миг ще рухне. Запитах се дали това я подлудява или й става смешно.

Дойде лекарят. Сестрата влезе да ми каже, че са оставили само една свещ, както съм наредил. Натрапчивата миризма на лекарства се смесваше с аромата на рози и аз осъзнах, че чувам мислите й.

Глухото пулсиране на мислите й, докато тя очакваше, болките в костите й, обвити от измършавялата й плът — толкова силни, че дори и седенето до прозореца в мекото кадифено кресло, увита в одеялото, й причиняваше почти нетърпими страдания.

Но какви мисли се спотайваха под отчаяното очакване? Лестат, Лестат и Лестат — това го чувах. Ала под него…

„Нека болката се усили, защото само когато болките са наистина ужасни, изпитвам желание да умра. Дано болката се усили толкова, че да се радвам да издъхна и да не ме е толкова страх. Искам да стане толкова ужасна, че да не ме е страх.“

— Мосю… — лекарят докосна ръката ми. — Тя не желае да дойде свещеник.

— Не… Няма да го позволи.

Тя бе извърнала глава към вратата. Ако не влезех веднага, тя щеше да стане, колкото и да я болеше, и да дойде при мен.

Сякаш не можех да помръдна. И все пак се промъкнах покрай лекаря и сестрата, влязох в стаята и затворих вратите.

Мирис на кръв.

На бледата светлина, идваща от прозореца, тя седеше, облечена в прекрасна тъмносиня тафта, едната й ръка лежеше в скута, а другата — върху облегалката Hâ креслото, гъстата й руса коса бе прибрана зад ушите и къдрите й се разпиляваха по раменете й, прихванати горе с розови панделки. Бузите й бяха съвсем леко подчертани с руж.

В един призрачен момент тя ме гледаше, както когато бях малко момченце. Каква красота. Симетрията на лицето й не бе променена от времето и от болестта, както и косата й. И ме заля сърцераздирателно щастие, топла заблуда, че отново съм смъртен, и отново съм невинен, и съм с нея, и всичко е наред, наистина съвсем наред.

Нямаше смърт и нямаше ужас, само тя и аз в нейната спалня, и тя щеше да ме вземе в прегръдките си. Спрях.

Бях съвсем близо до нея, тя вдигна очи. Плачеше. Поясът на парижката й рокля я стягаше силно, а кожата на гърлото и ръцете й беше толкова тънка и безцветна, че не можех да ги погледна, а очите й ме гледаха, и плътта около тях бе почти разранена. От нея лъхаше на смърт. На разложение.

Но тя грееше, и беше моя. Бе такава, каквато винаги е била, и й казах мълчаливо и с цялата си мощ, че тя е прелестна като в най-ранния ми спомен за нея, когато все още носеше старите си разкошни одежди и се гласеше много внимателно, и ме вземаше в скута си в каретата на път за църквата.

И в този странен миг, когато й внуших това — каква силна обич лелея към нея, аз осъзнах, че тя ме чу и отговори, че ме обича и винаги ме е обичала.

Това бе отговор на въпрос, който дори не бях задал. И тя разбираше колко е важен той; погледът й беше чист, бистър.

И да разбираше колко странно е това, че можем да разговаряме помежду си без думи, тя с нищо не го издаваше. Без съмнение не го осъзнаваше напълно. Сигурно е почувствала само изблика на обич.

— Ела тук, за да те виждам — рече тя — такъв, какъвто си сега.

Свещта гореше до ръката й, на перваза на прозореца. И аз съвсем нарочно я угасих с пръсти. Забелязах, че тя се намръщи, русите й вежди се извиха, а сините й очи мъничко се разшириха, когато ме погледна, огледа лъскавия копринен брокат и обичайната дантела, която избрах да облека за нея, и меча на хълбока ми с внушителната, инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка.

— Защо не искаш да те виждам? — попита тя. — Дойдох в Париж, за да те видя. Запали отново свещта — но в думите й нямаше истински упрек. Аз бях там, с нея, и това бе достатъчно.

Коленичих пред нея. Възнамерявах да водя разговор като смъртен, да я убеждавам, че трябва да замине за Италия с Ники, но съвсем ясно, преди да заговоря, тя каза:

— Късно е вече, мили, аз няма да мога да завърша това пътешествие. Достатъчно далеч стигнах.

Болезнен спазъм я накара да млъкне, той стегна кръста й там, където го опасваше поясът, и за да го прикрие от мен, тя доби съвсем вяло изражение. Заприлича на момиче, и отново усетих мириса на болестта в нея, разядените й дробове и съсиреците кръв.

В мислите й избуя страх. Искаше й се да ми изкрещи, че се страхува. Искаше й се да ме моли да я задържа и да остана с нея, докато всичко свърши, ала не можеше, и за мое смайване осъзнах, че тя е убедена, че аз ще й откажа. Че съм твърде млад и неразумен и няма да я разбера.

Това бе мъчение.

Изобщо не осъзнавах, че съм се отдръпнал от нея, но бях минал чак в другия край на стаята. Глупави дребни подробности се врязваха в съзнанието ми: играещите нимфи на изрисувания таван, високо разположените позлатени дръжки на вратата и крехките сталактити от разтопен восък по белите свещи, които ми се искаше да отчупя и да мачкам в ръка. Мястото изглеждаше ужасно, претрупано. Омразно ли й беше? Дали искаше отново да се върне в голите каменни стаи?

Мислех за нея, сякаш съществуваше „безкрайно утре, утре, утре…“. Отново я погледнах, стройната й фигура, облегната на перваза. Мракът на небето зад нея се бе сгъстил и нова светлина, светлината на фенерите, преминаващите карети и близките прозорци нежно докосваше малкия обърнат триъгълник на слабото й лице.

— Няма ли да ми поговориш? — попита тя меко. — Няма ли да ми разкажеш как се случи всичко? Ти донесе толкова много щастие на всички ни — дори и говорът й причиняваше болка. — Но как върви при теб? При теб!

Мисля, че бях почти готов да я заблудя, да си докарам някакво силно предоволно излъчване, като впрегна всичките си способности. Да й разказвам лъжи на смъртен с безсмъртни умения. Да започна да говоря и да говоря, и да проверявам всяка своя дума, за да я изкажа съвършено. Но докато мълчахме, нещо се случи.

Надали не съм помръднал повече от миг, но нещо вътре в мен се промени. Настъпи някаква грандиозна промяна. В някакъв миг ми хрумна една огромна и ужасяваща възможност, и в същия този миг взех решение.

То не бе облечено в думи, не съдържаше никаква схема или план. И в този миг, ако някой бе ме запитал, аз щях да отрека. Щях да кажа: „Не, никога, не ми е и хрумвало! Вие за какъв ме мислите, що за чудовище съм според вас…“ И все пак, изборът бе направен.

Разбрах нещо абсолютно.

Думите й бяха заглъхнали, тя отново бе обзета от страх и болки, и въпреки болката тя се надигна от креслото.

Видях как одеялото се плъзна от тялото й и разбрах, че тя идва към мен и че трябва да я спра, ала не я спрях. Виждах как ръцете й се приближават, протягат се към мен, и след това тя изведнъж отскочи назад, сякаш блъсната от яростен вятър.

Бе се повлякла по килима и рухнала до креслото, до стената. Но много бързо замря и не помръдваше, сякаш я бях сковал с мисълта си, и по лицето й нямаше страх, въпреки, че сърцето й туптеше бясно. По-скоро по него се изписа почуда, а после — озадачено спокойствие.

И да съм имал някакви мисли в този момент, не зная какви са били те. Тръгнах напред също толкова непоколебимо, колкото тя бе вървяла към мен. Като следях всяка нейна реакция, аз се приближавах все повече, и най-накрая се приближихме един до друг толкова, колкото и когато тя отскочи назад. Тя се взираше в кожата и в очите ми, и изведнъж отново протегна ръка и докосна лицето ми.

— Нежив! — това си ужасно прозрение сподели тя безмълвно. — Превърнат в нещо. Но НЕЖИВ.

Тихо казах „не“. Това не беше вярно. И й изпратих хладен поток от образи, последователност от надниквалия в сегашното ми съществуване. Парченца, частици от тъканта на нощния Париж, усещането за острие, беззвучно врязващо се в света.

Тя въздъхна и въздухът излезе от гърдите й с леко свистене. Болката сви юмрук в нея, извади нокти. Тя преглътна, стисна устни, очите й действително ме прегаряха. Сега тя знаеше, че онова, което тя улавяше, не са усещания, а са мисли.

— Но как тогава? — попита тя.

И без да се усъмня как съм длъжен да постъпя, аз й разказах цялата история, звено по звено — счупения прозорец, през който ме извлече призрачната фигура, която ме бе следила в театъра, кулата и размяната на кръв. Разкрих й криптата, в която спях и съкровището й, моите скитания, моите сили и над всичко — природата на моята жажда. Вкусът на кръв и усещането за кръв, и какво означаваше всички страсти и цялата ми алчност да се изострят до предела си, слети в това единствено желание, и това единствено желание да бъде удовлетворявано отново и отново с кръвопийство и смърт.

Болката я разяждаше, ала тя вече не я усещаше. Само едни очи бяха останали от нея, и тя се взираше в мен. И въпреки, че нямах намерение да й разкривам всичко това, усетих, че съм я прегърнал и се обръщам така, че светлината от трополящите покрай кея карети долу да осветява лицето ми.

Без да откъсвам очи от нея, аз посегнах към сребърния свещник на перваза, вдигнах го и бавно започнах да огъвам метала, да го мачкам с пръсти и да оформям примки и усуквания.

Свещите изпопадаха на пода.

Тя подбели очи. Залитна назад, откъсна се от мен, и щом се хвана за завесите на леглото с лявата си ръка, от устата й бликна кръв.

Силна, беззвучна кашлица я изкарваше от дробовете й. Тя се строполи на колене и кръвта шурна по цялата страна на драпираното легло.

Гледах разкривеното сребро в ръцете си, идиотските примки, които не означаваха нищо, и го оставих да изпадне от тях. Взрях се в нея, тя се мяташе и се бореше с болката, бореше се да не изпадне в несвяст и внезапно избърса устата си в чаршафите с мудно движение, като пияница, който повръща, докато се свличаше на пода, неспособна да се задържи на крака.

Изправен над нея, аз я гледах и мимолетната й болка не значеше нищо пред клетвата, която сега изричах пред нея. Отново безмълвно — само мълчаливото доверие и въпросът, толкова необятен, че никакви думи не биха могли да го изразят. Искаш ли сега да дойдеш с мен?

Искаш Ли Сега Да Дойдеш С Мен И Да Станеш Като Мен?

Нищо не крия от теб ни невежеството си, ни страха си, ни най-обикновения ужас, че ако оттам, може и да се проваля. Дори не зная дали това е мое и мога ли да го дам повече от веднъж, нито на каква цена го давам, ала ще рискувам за теб, и ще открием заедно тайната и ужаса, каквито и да са те, както аз открих сам всичко останало.

С цялото си същество тя отвърна „Да“.

— Да! — изпищя тя внезапно като пияна, с глас, може би какъвто винаги е бил, ала въпреки това аз никога не бях го чувал. Очите й се затвориха, тя стисна клепачи, а главата й се замята наляво и надясно. — Да!

Наведох се и целунах кръвта по разтворените й устни. Тръпки плъзнаха по ръцете и краката ми и жаждата се хвърли към нея и се опита да я преобрази просто в плът. Ръцете ми обвиха крехкото й телце и я издигах все по-нагоре и нагоре, и застанах срещу прозореца, прегърнал я здраво във въздуха, косите й се сипеха по гърба й, и кръвта отново блъвна от дробовете й, ала вече нямаше значение.

Всички спомени от живота ми с нея витаеха около нас, тъчаха саван около нас и ни скриваха от света — тихите стихотворения и песни от детството, и усещането за нея отпреди да проговоря, когато съществуваше само трепкането на светлината по тавана над нейните възглавници, и ароматът й, който ме обгръщаше, и гласът й, който успокояваше моя плач, и после омразата към нея и нуждата от нея, и загубването й зад стотици затворени врати, и жестоките отговори, и ужасът от нея, и нейната сложност, и нейното безразличие, и неясната й сила.

И в този поток се втурна жаждата, и тя не заличи, а нажежи всяка представа за нея, и накрая тя се превърна в плът и кръв, и майка, и любовница, и всичко под жестокия натиск на моите пръсти и устни, във всичко, което нявга бях желал. Забих зъби в нея, усетих как тя се вцепени и изпъшка, и усетих как устата ми се разширява, за да улови горещия прилив на бликналата струя.

Сърцето и душата й се разтвориха. Тя нямаше възраст, за нея не съществуваше време. Знанията ми избледняха, затрепкаха и вече нямаше майка, нямаше дребнава нужда и дребнав ужас — тя беше просто тази, която е. Тя бе Габриел.

И целият й живот се притече в нейна защита, дългите години на страдания и самота, похабяването в онези влажни и празни стаи, в които бе затворена, и книгите — нейна утеха, и децата, които я поглъщаха и изоставяха, и болката, и болестта — последният й враг, който с обещанията си за избавление се преструваше на неин приятел. Отвъд думите и образите се разнесе тайното туптене на страстта й, привидната й лудост, отказа й от отчаянието.

Прегръщах я, бях я вдигнал във въздуха, с ръце, кръстосани зад тесния й гръб, подслонил в длан отпуснатата й глава, и надавах тъй силни стонове, докато усещах плисъците на кръвта й, че те се превърнаха в песен в такт с ударите на нейното сърце. Ала сърцето твърде бързо забавяше ударите си. Смъртта й идеше и с цялата си воля тя й се противеше, и с последния изблик на отричане аз я оттласнах от мен и я прегърнах, замряла в неподвижност.

Усещах, че изпадам в несвяст. Жаждата желаеше нейното сърце. Тя не беше алхимик, жаждата. А аз стоях там с разтворени устни и изцъклени очи и я държах — далеч, далеч от мен, сякаш бях две отделни същества, едното искаше да я смачка, а другото — да я привлече на гърдите ми.

Очите й бяха отворени и изглеждаха слепи. Дълго време тя сякаш беше някъде отвъд всички страдания, където нямаше нищо, освен сладост и дори някакво подобие на разбирателство. Чух я да ме вика по име.

Вдигнах дясната си китка към устата си, разкъсах вената и я долепих до устните й. Тя не трепна, когато кръвта се разля по езика й.

— Майко, пий! — призовах я неистово и притиснах ръката си към устните й, ала някаква промяна вече бе започнала да настъпва.

Устните й потръпнаха, устата й се прилепи към мен и болката ме шибна като камшик и внезапно улови в примка сърцето ми.

Тялото й се издължи и напрегна, щом преглътна първото бликване, лявата й ръка се вдигна и се вкопчи в китката ми. И болката се усилваше все повече и повече, и накрая едва сдържах вика си. Виждах я, сякаш беше разтопен метал, който течеше по кръвоносните ми съдове, разтичаше се по всяко мое сухожилие и крайник. Ала това бе единствено тя — тя притегляше, изсмукваше, изцеждаше от мен кръвта, която бях поел от нея. Вече стоеше на крака, едва-едва опряла глава на гърдите ми. И полека ме обзе вцепенение, и всмукванията прогаряха вцепенението, и сърцето ми туптеше гръмовно, и подхранваше болката, както подхранваше и нейната жажда с всеки удар.

Тя всмукваше все по-силно и по-силно, и все по-бързо, и аз усетих как хватката й се стяга, а тялото й крепне. Искаше ми се да я отблъсна, ала нямаше да го сторя, и когато краката ми се подгънаха, тя ме задържа и вдигна. Клатушках се и стаята се люлееше, ала тя продължи, и от мястото, където бях, във всички посоки се ширна безпределна тишина, а после, неволно и несъзнателно, аз я отблъснах назад.

Тя залитна и застана до прозореца, прилепила дългите си пръсти върху отворената си уста. И преди да се обърна и да рухна в близкото кресло, за миг се взрях в бялото й лице и в тялото й, което видимо крепнеше под тънката ципа на синята тафта, а очите й бяха като две кристални кълба, които събираха светлината.

Мисля, че в този миг промълвих „Майко“ като някой глупав смъртен, и затворих очи.