Ан Райс
Вампирът Лестат (66) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

17

Не подозирах колко силно желая света, чак докато корабът ми най-сетне не заплава нагоре по мрачната река Сен Жан към града Ню Орлиънс и видях черните назъбени очертания на блатото върху сияйното небе.

Това, че никой от нас никога не бе прониквал в тази пустош едновременно ме въодушевяваше и смиряваше.

Преди слънцето да изгрее в тази първа сутрин, вече бях влюбен в равната, мочурлива земя, както се бях влюбил в сухата жега на Египет, и след време я обикнах повече от всяко място на земното кълбо.

Тук уханията бяха толкова силни, че усещаш свежия зелен мирис на листата, уханието на розовите и жълти цветове. И голямата кафява река, която се плиска край мизерния малък Плас д’Арм и миниатюрната му катедрала, хвърли в затъмнение всяка друга прочута река, която бях виждал.

Незабелязан и непредизвикван, аз изследвах разнебитената малка колония с калните й улици, тротоари с перила и мръсни испански войници, които се шляеха около пандиза. Губех се сред опасните крайбрежни бараки, пълни с лодкари, които играеха комар и вдигаха кавги, и прелестни тъмнокожи карибски жени, излизах отново навън, за да мярна безшумния проблясък на мълния, да чуя неясния рев на гръм, да усетя копринената топлина на летния дъжд.

Ниските покриви на малките къщички блестяха на лунната светлина. Лъчите се плъзгаха по железните врати на хубавите къщи в испанския квартал, блещукаха зад завесите от истинска дантела, окачени от вътрешната страна на прясно измити стъклени врати. Обикалях сред грубо скованите малки бунгала, които се простираха до укрепленията, взирах се през прозорците в позлатените мебели и емайлирани късчета богатство и цивилизация, които на това варварско място изглеждаха безценни и префинени и дори тъжни.

От време на време сред калта изникваше видение: истински френски благородник, пременен с белоснежна перука и натруфен редингот, съпругата му — с пание^[1], и черен роб, който носи чисти чехли за двамата високо над потоците от кал.

Знаех, че съм дошъл в най-изоставения преден пост на Дивата градина и че това е моята земя, и ще остана в Ню Орлиънс, стига Ню Орлиънс да успее да оцелее. Каквито и страдания да ме мъчеха, те трябваме да намаляват на това беззаконно място, а по каквото и да закопнеех, щях да изпитвам още повече наслада, домогна ли се до него.

И през онази първа нощ в този малък зловонен рай имаше мигове, когато се молех въпреки всичките си тайни сили някаква връзка да ме сродява с всеки смъртен. Може би аз не бях екзотичният изгнаник, който си представях, а просто неясният увеличен образ на всяка човешка душа.

Стари истини и древни магии, революции и изобретения, всички те заговорничат, за да ни отвлекат от страстта, която по един или друг начин побеждава всички ни.

И накрая, изнурени от цялата тази сложност, ние мечтаем за онези стародавни времена, когато сме седели на майчиното коляно и всяка целувка е била съвършеният връх на желанието. Какво ли ни остава, освен да търсим прегръдката, която сега трябва да обединява и рая, и ада — наша орис отново, и отново, и отново.