Ан Райс
Вампирът Лестат (28) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

6

Докато крачеше напред-назад, тя внушаваше впечатлението за необуздана сила, ала изцяло сдържана от непокорна грация. Тя риташе цепениците и гледаше как черните руини на огъня припламнаха за миг и после пак угаснаха. Виждах небето. Оставаше може би час.

— Но кои са те? — попита тя. Стоеше над мен с разкрачени крака, а ръцете й плавно се движеха в призивни жестове. — Защо ни наричат отцепници и осквернители?

— Разказах ти всичко, което знам — признах. — Допреди тази вечер не знаех, че те притежават лица, крайници, истински гласове. Изправих се и изтупах дрехите си.

— Те ни проклинаха, задето сме влизали в църкви! — възкликна тя. — Ти улови ли образите, идващи от тях? И не знаят как сме успели. Те самите не смеят.

Едва сега забелязах, че тя трепереше. Имаше и други дребни признаци на тревога: трептенето на плътта около очите й и как отново отмяташе свободните кичури, паднали над челото й.

— Габриел… — опитах се да говоря властно, окуражително. — Сега най-важното е да се измъкнем оттук. Не знаем колко рано се пробуждат тези създания и колко скоро след залез-слънце ще се завърнат. Ще трябва да си намерим друго скривалище.

— Криптата в подземието! — извика тя.

— Тя е по-страшен капан и от този, ако успеят да проникнат през портата — отново погледнах небето и издърпах камъка от тесния проход. — Хайде — подканих я.

— Но къде отиваме? — попита тя. За първи път тази вечер изглеждаше крехка.

— В едно село на изток оттук — отвърнах. — Съвсем очевидно е, че най-безопасното скривалище е в самата селска църква.

— Ти би ли се скрил там? В църквата?

— Да, разбира се. Както знаеш, тия зверчета никога няма да посмеят да влязат! А криптата под олтара е тъмна и дълбока като гроб.

— Но, Лестат, да почиваме под самия олтар?

— Майко, ти ме смайваш! — възкликнах. — Та аз съм вземал жертви в основите на катедралата „Света Богородица“!

Но ми хрумна нещо друго. Отидох при сандъка на Магнус и започнах да ровя из купа съкровища. Издърпах две броеници, едната перлена, другата смарагдова, и двете — с обичайното малко разпятие.

Тя ме гледаше с пребледняло, измъчено лице.

— Ето, ти вземи тази — подадох й аз смарагдовата броеница. — Дръж я у себе си. И ако ги срещнем или когато ги срещнем, покажи им разпятието. Ако съм прав, ще побегнат от него.

— Но какво ще стане, ако не намерим убежище в църквата?

— Откъде да знам, по дяволите? Ще се върнем тук!

Усещах как в нея, докато се колебаеше, загледана през прозореца към гаснещите звезди, се натрупва и започва да се излъчва страх. Тя бе преминала през воала с обещанието за вечност, а сега отново бе в опасност.

Бързо взех от нея броеницата, целунах я и пъхнах броеницата в джоба на редингота й.

— Смарагдите означават вечен живот, майко.

Тя отново заприлича на момче, последното сияние на огъня очертаваше линията на бузата и устата й.

— Както аз казах преди… — прошепна тя. — Ти не се боиш от нищо, нали?

— Какво значение има дали се боя, или не? — свих рамене аз. Хванах я за ръка и я поведох към прохода. — Ние сме тези, от които другите се боят. Запомни го.

Когато стигнахме в конюшнята, видях, че момчето е убито зверски. Съсипаното му тяло лежеше сгърчено върху застлания със слама под, сякаш запокитено от някой титан. Тилът му бе разбит. И явно за да се изгаврят с него или с мен, те го бяха облекли в натруфен редингот на благородник. Червено кадифе. Тези думи бе промърморила тя, когато извършваха престъплението. Аз бях видял само смъртта. Извърнах очи, отвратен. Всички коне ги нямаше.

— Ще си платят за това — казах.

Хванах ръката й. Ала тя се взираше в тялото на нещастното момче, сякаш то я претегляше против волята й. Погледна ме.

— Студено ми е — прошепна. — Крайниците ми отпадат. Трябва, трябва да се скрия на тъмно. Усещам го.

Поведох я бързо нагоре към билото на близкия хълм и към пътя.

В двора на селската църква, разбира се, не се спотайваха виещи малки чудовища. Не ги и очаквах. Отдавна не бяха прекопавали земята на старите гробове.

Габриел вече не искаше да разговаря с мен за това.

Подкрепих я, почти я отнесох до страничната врата на църквата и тихо счупих резето.

— Цялата зъзна. Очите ми горят — промълви отново тя едва-едва. — На тъмно!

Ала тъкмо понечих да я вкарам вътре, и тя се спря.

— Ами ако те са прави? И мястото ни не е в Дома на Бога?

— Брътвежи и дивотии. Бог го няма в Дома на Бога.

— Недей! — изстена тя.

Издърпах я през сакристията и навън, пред олтара. Тя покри лицето си, и когато вдигна очи, погледът й попадна върху разпятието над дарохранителницата. Изпусна тиха, продължителна въздишка. Но пред витражния прозорец затули очи и обърна глава към мен. Изгряващото слънце, което аз дори не усещах, вече я изгаряше!

Вдигнах я на ръце, като миналата нощ. Трябваше да открия стара гробница, неизползвана от години. Втурнах се към олтара на благословената Дева, с почти изтритите надписи. Коленичих, забих нокти под една плоча и бързо я вдигнах — под нея се разкри дълбока гробница с един-единствен прогнил ковчег.

Издърпах я заедно с мен в гробницата и върнах плочата на мястото й.

Мастилен мрак. Ковчегът под мен се разцепи и дясната ми ръка напипа разпадащ се череп. Усетих под гърдите си острите ръбове на други кости. Габриел изрече, сякаш в транс:

— Да. Далеч от светлината.

— В безопасност сме — прошепнах.

Разбутах костите и направих гнездо сред гнилото дърво и праха, толкова стар, че бе изгубил всякакъв мирис на човешко разложение.

Но не заспах още цял час, или повече.

Отново и отново се сещах за конярчето, разкъсано и захвърлено, облечено в онзи натруфен редингот от червено кадифе. Бях виждал този редингот и преди, и не можех да си спомня къде. Дали не беше от моите? Проникнали ли бяха в кулата? Не, това беше невъзможно, не може да са проникнали. Дали бяха поръчали редингот, досущ същият като моя? Толкова усилия, само за да се изгаврят с мен? Не. Как подобни създания да сторят такова нещо? И все пак… Точно този редингот. Имаше нещо в него…