Ан Райс
Вампирът Лестат (36) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

Когато следващата вечер отворих очи, знаех какво възнамерявам да направя. Дали мога да го гледам, или не мога, не беше важно. Аз бях го направил такъв и аз трябваше да го извадя по някакъв начин от това вцепенение.

Ловът не бе го променил, въпреки че очевидно се бе справил успешно с пиенето и убиването. И сега от мен зависеше да го предпазя от погнусата, която изпитвах, да отида до Париж и да донеса единственото, което би го накарало да се освести.

Цигулката бе единственото, което той бе обичал някога като жив. Може би сега тя щеше да го пробуди. Аз щях да я сложа в ръцете му и той отново щеше да пожелае да засвири на нея, щеше да пожелае да свири с всичките си новопридобити умения, и всичко щеше да се промени, и мразът в сърцето ми щеше да се разтопи.

Щом Габриел се пробуди, аз й казах какво възнамерявам да направя.

— Ами другите? — попита тя. — Не можеш да влезеш сам в Париж.

— Мога — отвърнах. — Нужно е ти да останеш тук, с него. Ако онези дребни вредни твари се домъкнат, в това негово състояние те могат да го подмамят на открито. И освен това искам да разбера какво се случва под Гробището на невинните. Ако наистина сме сключили примирие, искам да го знам.

— Не ми допада идеята да отидеш — поклати глава тя. — Казвам ти, ако не бях убедена, че е нужно пак да говорим с водача, че има какво да научим от него и от старата жена, щях да се съглася тази вечер да отидем в Париж.

— И на какво толкова могат те да ни научат? — попитах ледено. — Че Слънцето наистина се върти около Земята? Че Земята е плоска? — но заради горчивината в думите си се засрамих.

Едно нещо, което те можеха да ми обяснят, бе защо вампирите, създадени от мен, можеха да долавят мислите си взаимно, а аз не можех. Ала бях твърде покрусен заради отвращението, което изпитвах към Ники, за да мисля за всичко това.

Само я гледах и си мислех колко великолепна бе гледката, докато Мрачната магия действаше в нея, да виждам как тя възкресява младежката й красота, отново я превръща в богинята, която бе за мен тя, когато бях малко дете. Докато гледах как Ники се променя, аз наблюдавах смъртта му.

Може би и без да прочете думите в душата ми, тя разбра всичко твърде добре.

Прегърнахме се бавно.

— Внимавай — рече тя.

Трябваше веднага да отида в апартамента и да потърся цигулката му. А трябваше да се оправя и с моя клет Роже. Да го излъжа. И заминаването от Париж все повече и повече изглеждаше най-уместната постъпка.

Но часове наред аз правех само каквото си искам. Ловувах в Тюйлери и по булевардите и се преструвах, че под Гробището на невинните няма никакво сборище, че Ники е още жив и се подвизава някъде здрав и читав, че цял Париж отново е мой.

Но постоянно се ослушвах за тях. Мислех за старата царица. И ги чух, когато най-малко очаквах — на булевард „Дю Тампл“, докато наближавах театъра на Рено.

Странно беше, че са излезли на светло, както се изразяваха те. Ала само след секунди вече знаех, че неколцина от тях се крият зад театъра. И този път нямаше злоба, а само отчаяна възбуда, когато усетиха, че съм наблизо.

После видях бялото лице на вампирката, онази, тъмнооката красавица с коса на вещица. Тя се спотайваше в уличката откъм вратата към сцената и се стрелна напред, за да ми махне.

Подкарах кобилата напред-назад. Булевардът представяше обичайната панорама за пролетна вечер: стотици разхождащи се сред потока от карета, много улични музиканти, жонгльори и акробати, осветените театри, разтворили врати, за да приканват тълпата. Защо трябваше да изоставя всичко това, за да разговарям с тези създания? Ослушах се. Те бяха четирима и отчаяно ме очакваха. Изпитваха ужасен страх.

Добре. Обърнах кобилата и навлязох в уличката, стигнах чак до дъното й, където те се навъртаха около каменната стена.

Сивоокото момче беше там със слисано изражение и това ме изненада. Висок рус мъж вампир стоеше зад него заедно с красива жена. И двамата бяха загърнати в дрипи като прокажени. Красавицата с тъмните очи, която се бе разсмяла на шегичката ми на стълбището под Гробището на невинните, бе тази, която заговори.

— Трябва да ми помогнеш! — прошепна тя.

— Нима? — опитах се да усмиря кобилата. Компанията им не й допадаше. — Защо да ти помагам?

— Той унищожава сборището — отвърна тя.

— Унищожава нас… — додаде момчето, но без да ме поглежда. Бе забило поглед в камъните пред себе си и в мислите му се мярнаха картини от случващото се — запалената клада, Арман, който принуждава следовниците си да влязат в огъня.

Опитах се да си ги избия от главата. Но сега картините заприиждаха откъм всички тях. Тъмнооката красавица ме погледна право в очите, докато се опитваше да избистри изображенията: Арман, размахал грамадна овъглена греда, подкарва другите към огъня, после ги блъсва с гредата в пламъците, докато те се мъчат да избягат.

— Боже мили, та вие бяхте дванайсет! — възкликнах. — Не можехте ли да се преборите?

— Преборихме се и сме тук — рече жената. — Той изгори шестима, а останалите избягахме. Обзети от ужас, ние търсехме странни места за почивка през деня. Никога досега не бяхме го правили — да спим далеч от нашите свещени гробове. Не знаехме какво ще се случи с нас. И когато се пробудихме, той беше там. Успя да унищожи още двама. Само ние останахме. Той дори разкърти дълбоките гробници и изгори гладуващите. Разкърти земята, за да засипе тунелите към нашето сборно място.

Момчето бавно вдигна поглед.

— Ти ни причини това — прошепна той. — Погуби всички ни.

Жената застана пред него.

— Трябва да ни помогнеш! — примоли се тя. — Създай ново сборище с нас! Помогни ни да съществуваме така, както съществуваш ти! — тя погледна нетърпеливо момчето.

— Ами старата жена, великата? — попитах.

— Точно тя го започна — отвърна ожесточено момчето. — Тя се хвърли в огъня. Каза, че щяла да отиде при Магнус. Смееше се. И тогава той подкара другите към огъня, а ние побягнахме.

Склоних глава. Значи нея вече я нямаше. И всичко, което бе видяла и узнала, бе изчезнало заедно с нея. И какво бе оставила след себе си? Простият, отмъстителният, поквареното дете, убедено, че нейните знания са неистински.

— Трябва да ни помогнеш! — настоя тъмнооката. — Виждаш ли, негово право като господар на сборището е да унищожава слабите, онези, които не могат да оцелеят.

— Той не можеше да позволи сборището да пропадне в хаоса — обади се другата вампирка, застанала зад момчето. — Без вярата в Мрачните обичаи другите можеше да сбъркат и да наплашат смъртното население. Но ако ти ни помогнеш да създадем ново сборище, да се усъвършенстваме по нови начини…

— Ние сме най-силните от сборището — додаде мъжът. — И ако успеем да го отблъскваме достатъчно дълго и да продължим да се справяме и без него, то с времето той може да ни остави на мира.

— Той ще ни унищожи! — измърмори момчето. — Той никога няма да ни остави на мира. Ще изчаква мига, в който се разделим…

— Той не е непобедим! — заяви високият мъж. — И е загубил всякаква вяра. Запомни го.

— А ти имаш кулата на Магнус, скривалище… — отчаяно извика момчето, вперило очи в мен.

— Не, нея не мога да споделя с вас — отвърнах. — Трябва сами да спечелите тази битка.

— Но ти несъмнено можеш да ни водиш… — възрази мъжът.

— Нямате нужда от мен — заявих. — Какво сте научили вече от моя пример? Какво научихте от онова, което казах снощи?

— Повече научихме от онова, което ти му каза после — отвърна тъмнооката. — Чухме те да му говориш за ново зло, за злото на сегашните времена, на което му е отредено да броди сред света под красива човешка маска.

— Сложете си маските тогава — рекох. — Вземайте дрехите на жертвите си, вземайте парите от джобовете им. И можете да се движите сред смъртните като мен. С времето ще натрупате достатъчно богатство, за да се сдобиете със своя собствена малка крепост, свое тайно светилище. И тогава няма вече да сте просяци или призраци.

Виждах отчаянието по лицата им. Ала въпреки това те слушаха внимателно.

— Ами кожата ни, тембърът на гласовете ни…? — попита тъмнооката.

— Можете да измамите смъртните. Много е лесно. Нужна е само малко сръчност.

— Ала как да започнем? — попита момчето безизразно, сякаш бе въвлечен във всичко това против волята си. — На какви смъртни да се престорим?

— Изберете сами! — отвърнах. — Огледайте се около вас. Маскирайте се на цигани, ако поискате — това няма да е толкова трудно. Или още по-добре — на артисти — погледнах към светлините на булеварда.

— Артисти! — възкликна тъмнооката и в очите й проблесна искрица на възбуда.

— Да, актьори. Улични артисти. Акробати. Станете акробати. Несъмнено сте ги видели навън. Можете да покриете белите си лица с грим, а екстравагантните ви жестове и изражения изобщо няма да ги забележат. Не бихте могли да изберете по-съвършено прикритие от това. На булеварда ще видите всевъзможните смъртни, които живеят в този град. Ще научите всичко онова, което имате нужда да знаете.

Тя се засмя и огледа другите. Мъжът се бе замислил дълбоко, другата жена размишляваше, момчето не бе уверено.

— С вашите умения лесно можете да станете жонгльори и гимнастици — продължих. — За вас това няма да е нищо. Могат да ви гледат хиляди, които никога не биха се досетили какви сте.

— Но не това се случи с теб на сцената на този малък театър — заяви хладно момчето. — Ти изпълни душите им с ужас.

— Защото аз реших така — отвърнах. Трепет на болка. — Това е моята трагедия. Но мога да измамя всеки, стига да поискам — и вие също.

Бръкнах в джобовете си и извадих шепа златни крони, които дадох на тъмнооката. Тя ги пое с шепи и се взря в тях, като че я изгаряха. Вдигна очи и в тях аз видях себе си на сцената на Рено, как изпълнявам онези страховити подвизи, прогонили тълпата на улицата.

Ала в ума й се въртеше и друга мисъл. Тя знаеше, че театърът е изоставен, че съм изпратил трупата някъде далече.

И за един миг се замислих, оставих болката да се удвои и да премине през мен, като се питах дали другите я долавят. В края на краищата, какво значение имаше?

— Да, моля — рече хубавицата и докосна ръката ми с хладните си бели пръсти. — Пусни ни в театъра! Моля те! — тя се обърна и погледна задния вход на театъра на Рено.

Да ги пусна вътре. Да ги пусна да танцуват на гроба ми.

Но там можеше да са останали стари костюми, зарязаните атрибути на трупа, разполагаща с всички пари на света, за да си купи нови труфила. Стари гърненца с бял грим. Вода в бъчвите. Хиляди. Съкровища, зарязани в бързината при заминаването.

Бях се вцепенил, не можех да мисля за всичко това, не исках да се връщам в миналото и да прегърна всичко, случило се там.

— Много добре — рекох и извърнах очи, сякаш нещо дребно бе отвлякло вниманието ми. — Можете да влезете в театъра, ако желаете. Можете да използвате всичко вътре.

Тя се приближи и внезапно долепи устни до опакото на дланта ми.

— Няма да забравим това — рече тя. — Моето име е Елени, това момче е Лоран, мъжът е Феликс, а жената с него — Йожени. Ако Арман тръгне срещу теб, той тръгва срещу нас.

— Дано преуспеете — отвърнах и странно — казах го съвсем искрено. Зачудих се дали някой от тях, с техните Мрачни обичаи и Мрачни обреди, изобщо е искал някога този кошмар, който всички деляхме. В действителност и тях ги бяха въвлекли в него също като мен. И сега всички ние бяхме Деца на мрака, за добро или за лошо.

— Но в действията си тук проявявайте ум — предупредих. — Никога не водете тук жертви и не убивайте наблизо. Бъдете умни и пазете скривалището си.

Беше три часът, когато преминах по моста към „Ил Сен Луи“. Достатъчно време бях пропилял. Сега трябваше да намеря цигулката.

Но щом наближих къщата на Ники на кея, забелязах, че нещо не беше наред. Прозорците бяха оголени. Всички завеси бяха смъкнати, ала въпреки това вътре светеше, сякаш горяха стотици свещи. Твърде странно. Роже все още не можеше да е сложил ръка на апартамента. Не беше минало достатъчно време, за да предположи, че Ники е бил зле изигран.

Бързо се качих на покрива и слязох по стената до прозореца, гледащ към двора, и видях, че и там са махнали завесите.

Свещи горяха във всички канделабри и във всички настенни светилници. Дори имаше свещи, залепнали в собствения си восък по пианото и писалището. В стаята цареше пълна неразбория.

Всички книги бяха свалени от лавиците. Някои от тях бяха накъсани, от тях бяха откъснати страници. Дори и нотните листове бяха захвърлени един по един върху килима, всички картини бяха пръснати по масите заедно с други дребни предмети — монети, пари, ключове.

Може би демоните бяха погромили къщата, когато са отвели Ники. Но кой бе запалил всички тези свещи? Беше нелепо.

Заслушах се. В апартамента нямаше никой. Или така изглеждаше. Но после чух не мисли, а едва доловими звуци.

Присвих очи, съсредоточих се и се досетих, че чувам прелистването на страници, а после захвърлиха нещо. Пак прелистване на страници, корави страници от стар пергамент. После книгата отново падна.

Вдигнах прозореца възможно най-безшумно. Слабите звуци не секнаха, но нямаше никаква миризма на човек, нито пулсиране на мисъл.

Но някакъв мирис витаеше, по-силен от мириса на застоял тютюн и восъка на свещите. Мирисът на гробищна пръст, който лъхаше от вампирите.

Още свещи в коридора. Свещи в спалнята, и същата неразбория, отворени книги, струпани в безредни купчини, омотани чаршафи, картини, натрупани накуп. Изпразнени шкафове, извадени чекмеджета.

И нямаше цигулка никъде — това успях да го отбележа.

Който и да бе той… И, разбира се, аз се досещах кой трябва да е… Той пет пари не даваше, че аз съм там! Дори не се спря, за да си поеме дъх.

Продължих надолу по коридора, застанах на вратата на библиотеката и вперих в поглед в него. Той продължаваше със заниманието си.

Бе Арман, разбира се. Ала изобщо не бях подготвен за гледката, която той представляваше там.

Восъкът от свещите капеше по мраморния бюст на Цезар, разтичаше се по ярко оцветените държави върху световния глобус. А книгите лежаха, натрупани в цели планини на килима, освен онези на последната лавица в ъгъла, където стоеше той, все още облечен в древните си дрипи, с прашна коса, не ме поглеждаше, докато прелистваше страница след страница, вперил очи в изписаните думи пред него, с полуразтворени устни и изражение, подобно на изражението на насекомо, съсредоточено гризящо листо.

Всъщност изглеждаше направо кошмарно. Изсмукваше всичко от книгите!

Най-сетне пусна тази, която държеше и взе друга, отвори я и започна да я поглъща по същия начин, като прокарваше пръст по изреченията със свръхестествена скорост.

И аз разбрах, че бе прегледал всичко в апартамента по този начин, дори и чаршафите и завесите, картините, свалени от куките си, съдържанието на шкафовете и чекмеджетата. Но от книгите той поемаше концентрирани знания. Всичко — от „Записки за галската война“ на Цезар до съвременни английски романи — се търкаляше на пода.

Но целият ужас не бе само в неговия маниер, а в разрухата, която оставяше след себе си, пълното незачитане на всичко, което използваше.

И пълното му незачитане към мен.

Той довърши последната книга или я захвърли и продължи със стария вестник на една по-ниска лавица.

Заотстъпвах и излязох от стаята, по-далече от него, като вцепенено се взирах в мръсната му фигура. Кестенявата му коса блестеше въпреки мръсотията по нея; очите му горяха като два фенера.

Изглеждаше гротескно сред всички свещи и разливащите се цветове на апартамента, това мръсно безпризорно дете на подземния свят, и въпреки това красотата му покоряваше. Нямаше нужда полумракът в „Света Богородица“ или мъждивата светлина на факлите в криптата да го ласкаят. И на тази ярка светлина в него се забелязваше една свирепост, която не бях забелязал преди.

Изпаднах в непреодолимо объркване. Той бе едновременно опасен и завладяващ. Можех да го гледам вечно, ала един инстинкт надделяваше и ми казваше: Махай се! Остави му това място, щом го иска. Какво значение има сега?

Цигулката! Отчаяно се мъчех да мисля за цигулката. Да спра да следя движението на пръстите му по думите пред него, безжалостната сила на очите му.

Ала тези неща ме вкарваха в транс.

Обърнах му гръб и влязох в салона. Ръцете ми трепереха. Знанието, че той се намира там, ми беше непоносимо. Претърсих навсякъде и не намерих проклетата цигулка. Какво ли би могъл да направи Ники с нея? Не се сещах.

Преобръщане на страници, шумолене на хартия. Тихият шум от падащия на пода вестник.

Връщай се незабавно в кулата.

Бързо тръгнах покрай библиотеката, когато без предупреждение беззвучният му глас се стрелна и ме спря — все едно ръка докосна гърлото ми. Обърнах се и видях, че той ме гледа.

Обичаш ли ги, твоите безмълвни деца? Те обичат ли те? — това ме питаше той, смисълът се разплиташе и измъкваше от безкрайното ехо.

Усетих как кръвта приижда към лицето ми. Горещината се разстла върху мен като маска, когато го погледнах.

Сега всички книги в стаята се въргаляха на пода. Той бе привидение сред руините, посетител, пратен от дявола, в когото вярваше. И все пак лицето му бе толкова нежно, толкова младо.

Тъмната магия никога не носи любов, виждаш ли, тя носи само безмълвие — гласът му сякаш бе по-мек сред това беззвучие, по-ясен, ехото се разпръсваше. — Ние казвахме, че такава е волята на Сатаната, господарят и новопосветеният да не дирят утеха един в друг. В края на краищата, трябваше да се служи на Сатаната.

Всяка дума ме пронизваше. Всяка дума бе приемана с тайно, унизително любопитство и уязвимост. Но аз не исках да му позволя да го види.

— Какво искаш от мен? — попитах сърдито.

Този въпрос бе разтърсващ. В този момент изпитвах повече страх от него, отколкото в предишните битки и спорове, а аз мразя тези, които ми внушават страх, които знаят неща, които аз имам нужда да знам, които с това са по-силни от мен.

— Това е все едно да не можеш да четеш, нали? — изрече той на глас. — А твоят създател, изгнаника Магнус, какво ли го е интересувало твоето невежество? Той не ти е обяснил най-простите неща, нали?

Докато говореше, нищо не трепна в изражението му.

— Не е ли било винаги така? Някога някой било ли го е грижа да те научи на нещо?

— Ти вадиш тези неща от мислите ми… — отвърнах. Бях погнусен. Видях манастира, в който бях живял като момче, безкрайните редици от книги, които не можех да прочета. Габриел, приведена над книгите й, с гръб към всички нас. — Престани! — прошепнах.

Като че мина страшно дълго време. Губех ориентация. Той отново заговори, ала безмълвно.

Те никога не те удовлетворяват — онези, които създаваш. В мълчание, отчуждението и ядът само растат.

Мъчех се да се принудя да се раздвижа, ала не помръдвах. Просто го гледах, а той продължи.

Ти копнееш за мен, и аз за теб, и само ние в цялото това царство сме достойни един за друг. Не го ли знаеш?

Беззвучните думи като че се разтягаха и отекваха като нота на цигулка, разтегляна до края на вечността.

— Това е лудост! — прошепнах. Замислих се за всичко, което той ми бе казал, за обвиненията му към мен и ужасите, описани от другите — че бе хвърлил следовниците си в огъня.

— Лудост ли е? — попита той. — Върви тогава при своите мълчаливци. Дори и сега те споделят помежду си онова, което не могат да кажат на теб.

— Ти лъжеш… — казах.

— И времето само ще укрепва тяхната независимост. Но, учи се сам. Ще ме намериш достатъчно лесно, когато поискаш да дойдеш при мен. В края на краищата, къде ли мога да отида? Какво ли мога да направя? Ти отново ме направи сирак.

— Не съм…

— Не, ти го направи! — възкликна той. — Ти. Ти го погуби — ала въпреки това в думите му нямаше гняв. — Ала аз мога да те изчакам да дойдеш, ще изчакам да ми зададеш въпросите, на които само аз мога да отговоря.

Дълго се взирах в него. Не зная колко дълго. Сякаш не можех да се помръдна, и не виждах нищо друго, освен него, и отново ме обземаше огромния покой, който бях изпитал в „Света Богородица“ — неговата магия отново действаше. Светлините в стаята бяха твърде ярки. Нищо друго не го обкръжаваше, освен светлина, и сякаш той се приближаваше към мен, а аз към него, ала никой от нас не помръдваше. Той ме изпиваше, притегляше ме към себе си.

Обърнах се, препънах се и изгубих равновесие. Но бях вън от стаята. Втурнах се по коридора, излязох навън през задния прозорец и се покатерих на покрива.

Препуснах през Ил дьо ла Сите, сякаш той ме преследваше. И когато вече бях оставил града зад гърба си, сърцето ми продължаваше да бие неистово.

 

 

Камбаните на ада бият.

Кулата тънеше в мрак на фона на първите проблясъци на утринните лъчи. Моето малко сборище вече бе полегнало в криптата в подземието.

Не отворих ковчезите да ги погледна, въпреки, че отчаяно ми се искаше — само да видя Габриел и да докосна ръката й.

Заизкачвах се сам към назъбените стени, за да погледам пламтящото чудо на наближаващата утрин, онова, чийто финал никога не биваше да виждам. Камбаните на ада бият, моята тайна музика…

Ала и друг звук стигаше до слуха ми. Разпознах го, докато се изкачвах по стълбите. И се удивих на неговата мощ — успяваше да стигне до мен чак дотук. Той бе като песен, която се издигаше над огромното разстояние, тиха, сладка песен.

Някога, преди години, чух едно селянче да пее, докато вървеше по главния път, който водеше от селото на север.

Той не знаеше, че някой го слуша. Мислеше си, че е сам сред откритото поле, и гласът му притежаваше съкровена сила и чистота, които му придаваха неземна красота. Думите на старата му песен нямаха значение.

И това бе гласът, който сега ме зовеше. Самотният глас, който се издигаше над милите, които ни разделяха, за да събере в себе си всички звуци.

Отново се уплаших. Ала въпреки това отворих вратата в горния край на стълбището и излязох на каменния покрив. Копринен бе утринният ветрец, мечтателно блещукаха последните звезди. Небето не беше балдахин, а по-скоро мъгла, която се издигаше в безкрая над мен, а звездите се възнасяха нагоре и се топяха в мъглата.

Далечният глас се избистряше като нота, изпята във високите планини, и докосна гърдите ми там, където бях положил дланта си.

Той ме прониза така, както лъчът пронизва мрака, и пееше: Ела при мен. Всичко ще е простено, само ела при мен. Сега съм по-самотен отвсякога.

И заедно с гласа дойде и усещането за безкрайни възможности, за почуда и очакване и то донесе със себе си видението на Арман, застанал сам на разтворените порти на „Света Богородица“. Времето и пространството бяха илюзии. Той стоеше, облян от бледа светлина, пред главния олтар — гъвкаво тяло в царствени дрипи, затрептя и се стопи, а в очите му нямаше нищо друго, освен търпение. Сега под Гробището на невинните нямаше подземие. Нямаше я гротескността на парцаливия гост в библиотеката на Ники, който захвърляше книгите, след като приключи с тях, сякаш бяха празни черупки.

Струва ми се, че коленичих и отпуснах глава върху ръбестите камъни. Видях луната да се разтваря като фантом и сигурно слънцето я докосна, защото тя ми причини болка и трябваше да затворя очи.

Но бях изпълнен с възторг и екстаз. Сякаш духът ми можеше да познае без течението на кръвта величието на Мрачната магия — в интимността на гласа, който ме разрязваше и издирваше най-нежните, най-съкровените кътчета на душата ми.

Какво искаш от мен? — искаше ми се да попитам пак. Как може да има прошка, когато съвсем скоро имаше такава ненавист? Твоето сборище — унищожено. Ужаси. Не искам да си представям… Исках отново да повторя всичко.

Ала и сега не можех да го изкажа по-добре отпреди. И този път знаех, че дръзна ли да се опитам, блаженството ще се стопи, ще ме изостави и терзанието ще е по-силно от жаждата за кръв.

Ала въпреки, че не помръдвах, обгърнат от тайнствеността на чувството, аз знаех, че странните образи и чувства не идват от мен.

Видях се как отново се оттеглям в тъмницата и вдигам на ръце безжизнените тела на онези сродни души изчадия, които обичах. Видях се как ги отнасям на покрива на кулата и ги оставям там, безпомощни на произвола на изгряващото слънце. Напразно Камбаните на ада биеха тревога за тях. И слънцето ги пое и ги превърна в пепелни фигури с човешка коса.

Душата ми побягна от тази картина ужасена, побягна в мъчително разочарование.

— Все пак си дете — прошепнах. Ах, болката от разочарованието, угасващата възможност… — Колко глупав си да мислиш, че аз съм способен на това.

Гласът утихна, отдръпна се от мен. И усетих своята самота с всяка пора на кожата си. Сякаш всяко покритие ми бе отнето завинаги и щях завинаги да остана тъй гол и нещастен, както сега.

И далече, далече усетих как една сила се сгърчи, сякаш духът, от когото идеше гласът, се извиваше и гънеше като огромен език.

— Предателство! — произнесох на глас. — Но, о, колко тъжна е тя, погрешната преценка. Как можеш да твърдиш, че желаеш мен!

И то изчезна. Стопи се напълно. И аз отчаяно го възжелах отново, дори и само за да се бори с мен. Желаех отново да изпитам чувството за възможност, онова прелестно сияние.

И видях лицето му в „Света Богородица“, момчешко и почти сладко, като лицето на светец, рисуван от да Винчи. И ме обзе ужасяващото чувство за предопределение.