Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (9)

9.

Късно следобед на петия ден вятърът зави като глутница вълци. Привечер всичко по кораба скърцаше, ножовете и вилиците на вечеря дрънчаха, а покривките се покриха с оранжеви петна от рибената супа. Трудно се ходеше, камо ли да се задържи храната в стомаха. Не всички устояха до края на вечерята. Първа с позеленяло лице излетя през вратата Шерилин.

Скоро по масите останаха шепа деца. Лампите се поклащаха и подрънкваха, а по стените се гонеха сенките на безформени чудовища. Мартина се чувстваше превъзходно и нямаше желание да се затваря в каютата с повръщащата Шерилин, нито пък да се мотае в стаята за почивка, където Клавдий си търсеше слушатели за историите от времето, когато семейството му притежавало океанска яхта, принадлежала някога на гръцки милионер, и как плавали с нея в ураган на Каймановите острови, и как вълните стигали двайсет метра, а баща му рекъл: „Сине, твоята ръка е по-стабилна, поеми кормилото, докато аз пресметна курс, който да ни отдалечи от окото на бурята…“.

Мартина излезе с гримаса и зави наляво, по наклонения коридор към камбуза. Стигна точно навреме, за да види как Бен изчезва по стълбите към машинното отделение. Това се беше превърнало в ритуал. След вечеря, докато останалите гледат филми или играят на разни игри, двамата с Бен отиваха в различни части на кораба, за да си приказват с екипажа.

Бащата на Бен беше моряк и момчето обожаваше корабите и всичко, свързано с морето. Мартина знаеше, че иска да научи как работи „Буревестникът“. Междувременно тя се сприятели с Алберто, а дружбата им се заздравяваше от ежедневните закуски с бекон и пържен банан и десертите от крем карамел и кокосов сладкиш след вечеря.

Третата вечер на кораба Мартина не можа да заспи, защото на вечеря госпожица Фокнър й каза, че е задължително да участва в плуването с шнорхели и в търсенето на дюгони край бреговете на Мозамбик. И не се интересуваше от оправдания. После разговорът се насочи към корабокрушенията и всевъзможните причини, поради които корабите потъват. Когато Мартина се мушна в койката, в главата й се въртеше единствено образът на огромна пералня, която я завърта, а носът и устата й се пълнят с вода.

Не можа да заспи часове наред или поне така й се стори, после тихичко се измъкна от каютата, за да не събуди Шерилин. Алберто не беше в камбуза, откри го горе на палубата. Пушеше и гледаше мастиленото море.

— Изглеждате твърде угрижена за толкова малко момиче — отбеляза готвачът.

Отначало Мартина отрече, но след кратко мълчание каза:

— Алберто, случвало ли ти се е да се страхуваш от океана или от дълбокото?

Мъжът се усмихна печално.

— На дховите — платноходки, които използваме на островите Базаруто, много пъти ме е било страх. Много пъти! Особено като бях малко момче. Дядо ми беше рибар. Една нощ циклон връхлетя островите. Изкореняваше дървета и вдигаше вълни като къщи. Дховата на дядо ми се обърнала и заедно с още четирима души той се озовал в морето. Тогава ги обградили делфини — матхани, така ги наричаме ние — които ги пазели от акулите. След тази случка повече не ме беше страх.

Той погледна Мартина с много обич.

— „Буревестникът“ е голям, солиден кораб — започна той с мек глас, за да я успокои, — трябва му бомба, за да потъне.

Отидоха в камбуза и Алберто й направи чаша мляко с шоколад, затопли ги в едно канче на печката. На Мартина й беше неудобно, защото всъщност не познаваше готвача добре, а тя седеше пред него по пижама и беше готова да му разкаже неща, които не би признала и пред собствената си баба.

Горещото сладко мляко й вдъхна кураж и Мартина заговори:

— Не знам какво ми става, Алберто. В Савубона, резервата за животни, където живея, съм яздила жирафа си посред нощ, заобиколена от лъвове, хипопотами и биволи. Веднъж едва не ме ухапа капска кобра, бягала съм от въоръжени бракониери и съм влизала в подземни пещери, пълни с прилепи. Но никога не ме е било толкова страх, както от дълбоката вода. Много ми хареса пробегът на сардините и особено делфините, но в океана не се чувствам на мястото си. Всичко беше наред, докато си мислех, че няма да се наложи да плувам, обаче госпожица Фокнър каза, че е задължително. А аз се страхувам, че нещо ще се обърка и ще се удавя, защото хич ме няма в плуването. Алберто, аз съм най-лошият плувец в цялото училище.

— Аз пък бих се уплашил, ако срещна жираф — отвърна Алберто.

— Защо? — озадачи се Мартина. — Жирафите са най-милите същества на света. Никога не биха те наранили. Освен ако не се почувстват застрашени, или ако защитават малките си.

— Сигурно си права, но аз никога не съм бил близо до друго диво животно, освен китове, делфини и дюгони и никога не съм ходил на сафари. Щеше да ме е страх, защото ми е непознато. Ти се боиш от морето, понеже не го разбираш, не ти е близко, но ще го опознаеш.

* * *

Всичко това се случи преди няколко дни. В нощта на бурята Мартина седеше на стоманената пейка в камбуза, клатеше крака и слушаше Алберто. Той разказваше за живота на острова и как се оцелява там. Тендай я беше научил да разбира законите на природата и да оцелява в саваната. Сега тя с интерес попиваше думите на Алберто за морското обкръжение на неговия дом.

— На Бенгуера — Алберто стоеше широко разкрачен, за да устои на засилващото се клатушкане на кораба, — рибарите учат децата си от малки да ловят риба по най-различни начини. Смятат, че това им помага да опознаят тайните на морето и да му бъдат признателни за неговите дарове.

На Алберто му беше интересно да научи повече за живота в Савубона, затова Мартина му разказа за Тендай, за лечителските умения на Грейс и за вълшебните й гозби. Лечителят на острова на Алберто, млад сангома, бил по-различен от Грейс. Според готвача той прекарвал повече време, облечен във футболна фланелка, отколкото с пера на главата, и никога не отказвал палмово вино. Алберто й разказа как един селянин отишъл при сангома с ужасно главоболие. Лечителят с футболната фланелка сложил един камък в огъня. После стрил някакви билки в купичка, издялана от специално дърво и с гравиран на нея кръст, след това добавил вода. Когато камъкът се нагрял до червено, той го пуснал в купичката, водата кипнала и се оцветила в зелено. Лечителят направил няколко малки разреза на челото на болния, втрил в тях от отварата и го пратил да си върви у дома с купичката на главата и остатъка от отварата в шишенце. „И вече никакво главоболие!“, ухили се Алберто.

Мартина изрази учтиво възхищение, но си мислеше, че Грейс е много по-добра лечителка. Нейните лекове не бяха фокус-бокус и купички на главата, а изпробвани и проверени от бабите й в продължение на стотици години. Мартина погледна изпитателно гладкото чело на Алберто и попита:

— И ти ли ходиш при този лечител, когато те заболи глава?

— Не — засмя се Алберто, — аз пия аспирин.

Прекъсна ги оглушителна гръмотевица, която прозвуча така, сякаш „Буревестникът“ се е сблъскал с айсберг. Корабът силно се олюля, а Мартина излетя от пейката и падна на пода. След миг чиниите от отсрещните рафтове изхвърчаха и се разбиха точно там, където бе седяла преди секунда. По главата й се посипаха керамични парченца. Алберто й помогна да стане, махна парченцата от косата й и я огледа за рани и синини. От смеха му нямаше и следа.

— Госпожице Мартина — рече той мрачно, — това прилича на циклона, който едва не уби дядо ми. Трябва да обезопася камбуза. Вървете при приятелите и учителите си.

Корабът се мяташе страшно и двамата с Мартина се хванаха за пейката, за да запазят равновесие. Мартина усети нарастваща тревога. В главата й изникна пещерната рисунка с акулите и делфините. Ами ако рисунката не се отнася до инцидента в Алеята на акулите? Ако пророчеството тепърва предстои да се сбъдне?

— Защо мислиш, че е циклон? — попита тя Алберто. — Най-вероятно е силна буря. А и ти каза, че на този кораб му трябва бомба, за да потъне.

Точно в този момент сирената зави.