Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (5)

5.

Когато се качиха на автобуса за Кейптаун, Мартина седна до Бен. Усмихна му се уморено, докато се отпускаше на мястото си, но нищо не каза. Бен никога не говореше в училище и тя уважаваше желанието му. Много хора го мислеха за ням, но някои деца твърдяха, че са го виждали да говори съвсем нормално с родителите си. Мартина се радваше, че споделя тайната му, и знаеше, че когато са насаме, Бен разговаря свободно с нея и е по-красноречив от всички, които тя познава.

Учителите нямаха нищо против мълчанието на Бен, защото той имаше безупречно поведение и винаги изпълняваше заданията навреме. Мартина не се учудваше, че Бен не общува със съучениците си — те говореха само за мода, попмузика, телевизия, за живота на богатите и известните. Бен не си пилееше енергията в празни приказки. Беше дете на природата като Тендай и се чувстваше най-щастлив на открито. На Мартина той донякъде й напомняше за нейния жираф — безмълвен, но изключителен.

Автобусът изпухтя, потегли бавно и напусна двора на училище „Каракал“. Край пътя се заредиха високи борове. Мартина потъна в потиснатото си настроение. Думите на баба й отекваха в главата й: „Когато се върнеш, ще обсъдим бъдещето ти в Савубона“. Какво ли значи това? Дали не е решила, че не желае да носи отговорност за единайсетгодишната си внучка и иска да я изпрати в дома за деца в сивата и дъждовна Англия? Или в пансион? Или у приемни родители?

Но кой може да я вини?

Повдигаше й се, като си спомни как крещя на баба си: „Мразя те, Гуин Томас!“. Искаше да превърти лентата на живота си назад. Пак щеше да е разстроена, че няма да вижда Джеми, но ако се беше извинила искрено и беше обещала, че повече няма да се измъква посред нощ, баба й щеше да й прости. Щеше да разбере, че като се опитва да държи Мартина и белия жираф далеч един от друг, все едно се мъчи да раздели сиамски близнаци.

А после, фантазираше си Мартина, двете щяха да се сбогуват с прегръдка и с онова невероятно чувство, което се появи след спасяването на делфина. Баба й нямаше да мисли, че внучката й я мрази. Напротив, Мартина я обича, просто не намери подходящ момент да й го каже.

В задната част на автобуса настана суматоха, която прекъсна размишленията й. Повечето деца наскачаха от местата си и с шумни викове сочеха навън.

— Какво става? — намеси се госпожица Фокнър. — Едва излязохме от училище и вече се разбесняхте. Какво, за бога…?

Мартина се извърна и с изумление видя през прашния прозорец Грейс. Тичаше след автобуса и махаше да спрат. Май носеше нещо. Грейс се движеше с впечатляваща скорост и грация за внушителната си фигура. Традиционна африканска рокля в червено, оранжево и черно се развяваше и правеше гледката още по-невероятна.

У Мартина се надигна чувство на облекчение. Може би Грейс носи съобщение от баба й? Мартина отвори един страничен прозорец и извика:

— Грейс! Грееейс!

Госпожица Фокнър повдигна вежди.

— Познаваш ли тази жена, Мартина?

— Това е Грейс, тя е моя приятелка.

— Странни дружки имаш! — подигравателно отбеляза Луси ван Херден и отметна копринено русите си коси през рамо. — Но ти си падаш по особняци — и хвърли презрителен поглед към Бен.

Мартина не й обърна внимание.

— Мълчи, Луси! — скастри я госпожица Фокнър. — Не знам защо твоята приятелка преследва автобуса, Мартина, но мисля, че не можем да спрем. Ако си забравила нещо, съжалявам, ще трябва да минеш без него.

— О, трябва да спрете автобуса, госпожице Фокнър — настоя панически Мартина, — просто трябва!

— Нищо не трябва да правя, Мартина! Разбери, че ако не стигнем навреме, корабът ще отплава без нас. Това ли искаш?

— Аз ще бъда много бърза! Грейс не би дошла, ако не е спешно! А тя дори тича! Ами ако е станало нещо в Савубона?

Госпожица Фокнър стисна устни.

— Съмнявам се, че в този половин час, откакто напусна Савубона, всички животни са избягали…

Тя замлъкна.

— О, добре! Имаш една минута! Но точно една минута и нито секунда повече!

Учителката извика на шофьора и автобусът закова толкова рязко, че Мартина щеше да излети през прозореца. Вратите се отвориха и тя изскочи навън.

Росната трева измокри чорапите и маратонките й. Грейс едва си поемаше дъх. Яркият тюрбан на главата й се беше размотал и откриваше лъскавата й кафява кожа. Грейс държеше в ръцете си малко жилаво растение с оранжеви цветове.

— Какво има, Грейс? — попита Мартина бързо. — Всичко наред ли е? Да не се е случило нещо в Савубона? С баба ми ли говори?

Грейс оправи тюрбана си, огледа цветето и не бързаше да отговаря. Секундите летяха. Мартина погледна през рамо към госпожица Фокнър, която почукваше часовника си.

— Пази се! — каза накрая Грейс.

— Да се пазя? — повтори Мартина. — От какво да се пазя?

— От оградата на кораба. Внимавай с оградата!

— Не разбирам. Каква ограда?

— Това е! — прекъсна ги госпожица Фокнър. — Качвай се в автобуса на секундата или ще ти изхвърля багажа и продължаваме без теб!

Грейс мушна цветето в ръцете на Мартина.

— Подарък за теб.

Мартина несигурно го пое.

— Ъъ… благодаря, Грейс. Но какво имаш предвид…?

— Да разбирам ли, че нямаш нищо против да си останеш тук? — загуби търпение госпожица Фокнър. — Шофьор, отворете багажника да извадим сака на Мартина.

Грейс стисна Мартина в прегръдките си и я бутна да върви.

— Тръгвай, дете! Когато му дойде времето, ще знаеш какво да правиш.

Мартина скочи в автобуса и той потегли. Огнените одежди на Грейс изчезнаха сред вихрушка от прах.

* * *

Мартина мина през шпалир от любопитни очи с цветето в ръка. Беше озадачена от предупреждението на Грейс и доста ядосана на госпожица Фокнър, защото не я остави да чуе какво има да й каже сангома. Очевидно е нещо важно. И сега щеше да се наложи да плава по един от най-опасните морски маршрути на света, без да знае от какво се опитва да я предпази Грейс.

— Други спирки, Мартина? — подвикна Клавдий. — Дали да не минем през резервата? Или ще посетиш роднините и познатите си, които не си виждала напоследък? Не се притеснявай за нас! Ние сме с теб!

Мартина усети как почервенява като цвекло. Опита се да мине бързо покрай мъчителя си, но кракът й се заплете в презрамките на някаква раница. Спъна се и цветето полетя във въздуха. Без малко и тя да го последва, но успя да се хване за облегалката. Клавдий вдигна цветето от пода, хвана го гнусливо с палеца и показалеца си и го погледна с комично изражение на погнуса.

— Не знаех, че си вегетарианка. Хей, Шерилин, искаш ли да си хапнеш от това? — Той подхвърли цветето през пътечката. Покритите с пясък корени на растението се оплетоха в косата на Шерилин. Тя изписка, грабна го и го запрати напосоки. После го хвана Люк и също го подхвърли. Цветето обиколи буквално целия автобус, съпроводено от смях и подсвирквания. Мартина се опита да ги помоли да й го върнат, но се отказа и си седна на мястото с насълзени очи.

— Не знам какво става там отзад, но на мен ми стига толкова за една сутрин! — предупреди госпожица Фокнър от мястото си до шофьора. — Ако чуя и гък до Кейптаун, обръщаме и се връщаме в „Каракал“, където ще бъдете наказани до края на месеца.

Мартина седеше до Бен. Тази отвратителна сутрин й дойде в повече. Няколко сълзи капнаха по кожената седалка, тя се смути и грубо разтърка очи. Когато ги отвори, Бен й подаваше избеляла червена кърпичка. Мартина притисна мекия плат до лицето си и някак веднага се почувства по-добре, сигурно заради вниманието на Бен. Понечи да му върне кърпичката, но той поклати глава и й подаде две листенца и част от коренче — това беше останало от цветето на Грейс. Мартина искаше да му благодари, но той се обърна и отново потъна в книгата.

Автобусът летеше по магистралата. Саваната отстъпи място на островърхи планини, обвити в мъгла. Мартина се опитваше да подреди в главата си събитията от последните осем часа — първо рисунките в пещерата, а сега и неясното предупреждение на Грейс за „оградата на кораба“. За какво говори? И защо й подарява цвете?

Мартина разтвори шепа и погледна зелените остатъци от растението. По накъсаните краища на нежните листенца се процеждаха капчици млечен сок. Май нямаше смисъл да ги пази, но сърце не й даваше да изхвърли подаръка от Грейс. Уви листенцата в кърпичката на Бен и ги прибра в комплекта за оцеляване. Водонепропускливото пакетче беше подарък от Тендай, задето му помогна да открие двете изчезнали бебета леопардчета. Щеше да носи комплекта на кръста си през цялата екскурзия. Знаеше, че най-вероятно ще й се подиграват, но реши да не обръща внимание.

„Повечето хора държат комплекта си за оцеляване в някое чекмедже у дома, в кашон в гаража или на някое друго място, което ще е доста далеч, ако им се наложи да го използват при спешен случай — казваше Тендай. — Мислят си, че ще предугадят опасността. За съжаление, това почти никога не става. Затова, малката, научи се да носиш комплекта за оцеляване със себе си, така че да ти е подръка, когато потрябва.“

Зулусът й помогна да подбере най-необходимото за тази екскурзия. Освен розовото фенерче „Маглайт“ Мартина носеше кибритени клечки — направи ги водоустойчиви с помощта на восък, швейцарско ножче, макара със здрава рибарска корда и кукичка, три шишенца със специалните настойки за рани, главоболие и разстроен стомах от Грейс, свирка, парче корен от джинджифил, което да дъвче, в случай че я хване морска болест, и ламаринена капачка с дупка в средата за сигнализиране на самолети.

„Не ми трябват всички тези неща — възразяваше Мартина. — Защо ми е да сигнализирам на самолет например?“

Тендай обаче отвърна, че точно това е идеята на комплекта за оцеляване: да носиш неща за всеки случай! Най-вероятно нито едно от тях няма да потрябва, но ако изпаднеш в беда, ще знаеш, че си подготвен.

Когато пред очите им се появиха обгърнатите в облаци скали на планината Тейбъл, децата в автобуса вече пееха африкански песни, а духът на свободата, на усещането, че заминават на морско приключение и че са далеч от училище, беше заразителен. Мартина обаче все още не можеше да се отърси от усещането за надвиснала заплаха. Тя сложи ръка на комплекта за оцеляване, стори й се, че ще й потрябва скоро.