Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (26)

26.

Мартина и Бен решиха да останат в катера колкото издържат — иначе казано, десет минути, защото миризмата на бензин и клаустрофобията бързо ги прогониха. За щастие, бе вечер и наоколо нямаше никого. Подскачаха по пясъка и вдишваха чистия, солен океански въздух. След кошмарното пътуване наистина се почувстваха като в рая. Пред очите им, под бледата светлина на изгряващата луна, се простираше дълъг бял плаж. Някъде по средата беше закотвена дховата. В далечината се виждаше силуетът на нисък хотел.

— Може би за този хотел говореше Луси! — с надежда каза Мартина. Мислите й препускаха към мига, в който отзивчивият управител ще им предложи безплатна нощувка и ще им позволи да се обадят у дома. Представяше си как се потапя във вана с пухкава пяна, а после се гощава с печено пиле, хрупкави картофи и купища пресни сочни зеленчуци, последвани от кафе и защо не, плодова пита за десерт.

— Не се вълнувай толкова! — предупреди я Бен. — Може и да не са пирати, но не приличат на хотелски служители.

— Може би използват острова като база за операциите си и нямат нищо общо с хотела — възпротиви се Мартина. — Собственикът на хотела може да се заинтригува от новината, че на Райския остров се подвизават похитители на деца.

Тръгнаха натам, а пясъкът скърцаше под босите им нозе. Островът беше наполовина по-малък от Дюгон, с по-меки форми и не толкова стръмни дюни. Децата решиха да обиколят по брега и да подходят отзад, така нямаше опасност лошите да ги видят по-рано от необходимото.

— Доста е неосветено за хотел — отбеляза Бен трийсет минути по-късно, докато двамата надничаха между изкривените от вятъра стволове на няколко бора.

— В Мозамбик е зима — напомни му Мартина. — Може би има само неколцина клиенти или всички са на вечеря.

Изчакаха още малко, преди да излязат на открито. Едва тогава, вгледани в двуетажната сграда със стаи за гости и зловещата фасада на самия хотел, надвиснала над океана, видяха, че това наистина е само фасада. Черупка на поне трийсетгодишна руина. Нещо беше прогонило туристите — може би гражданска война, може би нещо по-тривиално като лош мениджмънт например.

В пълното си отчаяние Мартина не знаеше дали да плаче, или да изпадне в ярост. Единайсет дни тя и останалите се мъчеха да избягат от един остров, само за да се озоват в наказателната колония, за която й разказваше Алберто. Още чуваше думите му: „С годините Санта Каролина стана любимо място за богати туристи. Наричат я Райския остров. Но ако знаеха, госпожице Мартина, какво е видял този рай! Стотици гладни, изтерзани затворници, измъчвани жестоко, а после отвеждани на Острова на смъртта, за да ги погълне морето“.

По пътя Мартина разказа тази история на Бен. Макар да бе подготвен за нещо неочаквано, на лицето му се изписа шок.

— Затова ли възрастните казват да не вадиш тигана, докато рибата е в морето? — горчиво попита Мартина.

Бен се окопити достатъчно, за да проговори.

— Все пак така е по-добре отпреди — каза той. — Ако тук има хора, дори да са престъпници, ще намерим храна и някакъв начин да се свържем с външния свят. Но при всички положения трябва да се махнем от този остров до изгрев-слънце. Мисля, че ще мога да подкарам дховата. Ще опитаме да спасим Клавдий, но ако не успеем, ще го оставим и ще идем да потърсим помощ. Заловят ли ни тук, няма да сме от полза нито за него, нито за делфините, нито за някого другиго.

Мартина охотно се съгласи, особено с частта за отплаването преди зори. Двамата започнаха усилено да претърсват района около хотела. Стаите бяха празни, с напукани стени, но със странно чисти оголени жици, сякаш всеки миг някой ще пусне тока. Най-зловещо изглеждаше балната зала. В ъгъла още стоеше пиано, съсипано от времето. На Мартина й се стори, че дочува мелодията на клавишите и вижда бляскаво облечени танцьори, които се въртят под светлината на диамантения полилей. На терасата липсваше част от пода и през дупката се виждаше как вълните се блъскат в ронещите се основи на хотела.

Другата постройка също беше изоставена, но близо до плажа, откъдето дойдоха, се виждаха светлини между палмите. Алея отделяше двете места, минаваше почти по цялата ширина на острова. По средата имаше пилон без знаме, а отстрани — бетонни кашпи, пълни с тръстики, в които може би някога са цъфтели рози и местни цветя. Мартина и Бен тъкмо се канеха да притичат, когато се появи пазач. Той размахваше палка и с тих, тъжен глас пееше африканска песен. Когато светлината падна върху лицето му, видяха, че е млад и красив мъж. Той се отдалечи по алеята и изчезна сред палмите на плажа.

— Сега! — каза Бен и двамата се завтекоха към сградата.

За първи път от десет дни се намираха близо до хора. Прозорците на стаите светеха в жълто, виждаше се простряно пране. Носеше се ухание на готвено.

Децата последваха гласовете и стигнаха до един страничен прозорец със заковано парче плат, вместо завеса. Прозорецът беше леко открехнат и платът висеше свободно, оставяйки малка пролука в единия край. Мартина и Бен се надигнаха на пръсти, за да видят хората в някогашната трапезария или ресторант. Четирима мъже бяха насядали около дървена маса, отрупана с димящи ястия. Отзад просветваше телевизор с лош образ. Тримата мъже ядяха и гледаха шкипера, който беше прав и явно тормозеше някого, като буташе под носа му чиния с ориз и скариди, а после я дърпаше и сам лапаше пълната вилица. Шкиперът направи крачка назад и Мартина прехапа устни, за да не извика.

На стола седеше Клавдий, завързан с въже.

* * *

— Лъжеш! — обвини го шкиперът. — Ти си шпионин. Кой те изпраща?

— Вижте, много ми се иска да можех да си призная, че съм шпионин, за да ми дадете храна — отговори Клавдий, проследявайки жадно скаридите с очи, — само че съм най-обикновено дете от Кейптаун. Колко пъти да ви го казвам?

Чинията пак се озова под носа му. Той затвори очи и преглътна.

В студената нощ навън Мартина също преглътна от солидарност.

— Нико от Бенгуера ли те прати? — настоя шкиперът. — Той постоянно се опитва да попречи на хората от континента да идват и да изкарват пари на островите. Тези островни старци нищо не отбират от бизнес. Живеят си някъде в миналото. Имаме едно момче, което работи за нас — Фернандо се казва, от остров Базаруто. Само на осемнайсет е, но знае, че човек трябва да се възползва от предоставените му възможности и да не се тревожи толкова за опазването на животните и растенията. Той е млад човек, ала с амбиции. Има още какво да учи, но…

Зад гърба на шкипера единият мъж изквича, скочи от стола си, удари два пъти по телевизора и увеличи звука. Стаята се изпълни с пращене. Картината леко се проясни и се появи надпис „Мистерията на «Буревестникът» — ден 11“, под снимката на Клавдий. Изглеждаше по-малък, по-пълен и блед, със старата си лукава усмивка, но определено беше той.

— А! — не можа да повярва шкиперът и само местеше поглед от телевизора към Клавдий и обратно.

Другите мъже реагираха по същия начин.

„Добър вечер — чу се гласът на водещия. — Преди единайсет дни седем деца от Кейптаун паднаха от борда на кораб по време на силна буря край брега на Мозамбик. Оттогава насам те се смятат за изчезнали, най-вероятно удавени. Или поне така мислят всички, с изключение на Ед Рейпиър, бащата на Клавдий…“

Мартина видя как Клавдий пребледня като платно.

„Издирването е съсредоточено по южната брегова ивица около Инхамбан, където според специалистите теченията биха могли да отнесат пострадалите, в случай че са оцелели от акулите и ледените води на океана. Господин Рейпиър лично финансира една от най-големите въздушни и морски спасителни акции, предприемани някога в този район. За съжаление, няма и следа от седемте изчезнали деца. Въпреки това господин Рейпиър, един от най-успешните бизнесмени в Южна Африка, отказва да приеме поражението.“

На екрана се появи широкоплещест мъж с прошарена буйна коса, застанал до спасителен хеликоптер на ветровит плаж.

„Не вярвам, че момчето ми е мъртво — каза той пред камерата, — и няма да го повярвам, докато не видя тялото му. Той е пълен с живот, умен е и знае как да постига това, което иска! Той е от хората, които оцеляват. Ако трябва, ще преобърна всяко зрънце пясък в Мозамбик, но ще го намеря. Никога няма да се предам и съм сигурен, че чувствата ми са споделени от семействата на другите изчезнали деца. От името на всички ни съм готов да предложа един милион ранда за информация, която ще ни помогне да открием сина ми и неговите съученици.“

На екрана се изписа телефон за контакт.

— Лъжец! — изрева шкиперът и зашлеви Клавдий през лицето. На бузата на момчето се появи червен отпечатък. — Мислиш, че можеш да ни разправяш врели-некипели и да ти се размине? Кой още е на остров Дюгон? Ако приятелите ти попречат на тестовете утре, ще станеш храна на акулите!

Клавдий леко повдигна брадичка. Гласът му трепереше и пръстите му бяха вкопчени в дръжките на стола, но очите му блестяха.

— Бях сам на острова — каза той твърдо. — Съвсем сам. Сигурно съм единственият оцелял. Спомням си как се качих в една празна спасителна лодка, но всичко ми е като в мъгла. Когато се събудих, бях на остров. Но естествено, не знаех, че се казва Дюгон.

Последната лъжа накара шкипера да изгуби самообладание. Той тресна чинията в земята и вдигна ръка да удари Клавдий. В този момент вечерната тишина бе нарушена от гневни африкански гласове.

Диалектът, на който говореха, приличаше на зулу, така че Бен започна тихо да превежда:

— Много са му ядосани — каза той. — Не мислел с главата си. Защо му е да бие прост турист? Имат шанс да спечелят един милион ранда като предадат момчето, което бездруго им пречи и само ще им докара неприятности, а той мисли само за шефа си. Казват, че бил заслепен от властта на шефа. Не вижда ли, че той ги мами с парите за изпитанията? Как иначе шефът ще кара „Мерцедес“, а собствените им коли и велосипеди са вързани с тел, та да не се разпаднат?

Шкиперът изглеждаше изненадан от бунта. Опита се да възрази, но скоро се съгласи, че са прави. Наистина ги мамеха. И какво лошо може да стане, ако върнат момчето и поискат парите от наградата за себе си? Не беше ли тяхно право, след като месеци наред следяха Дюгон и умираха от скука на Райския остров? И няма защо някой, освен тях четиримата, да знае за наградата.

Той се ухили с беззъбата си уста. Другите трима се усмихнаха в отговор. Шкиперът развърза Клавдий, внимателно изтупа дрехите му и ги изпъна. После извика някой да му донесе кока-кола и топъл ориз със скариди.

— Приятелю, прости ни това недоразумение — каза той на английски, — станали сме параноици заради проблемите си с жителите на островите. Сега яж и бъди щастлив. Утре те връщаме на баща ти.